Копче за изключване - Част първа от "Животът на един Дънер"

В този град почти винаги духа. Дори да не е студено, дори да грее слънце понякога и да чувстваш топлите езици на затоплящата светлина върху себе си, винаги има едно подухване, което ти напомня колко студено може да стане. Отведнъж! ТЯ се увива хубаво в шала си преди да излезе. Има един огромен син шал и така силно го затяга около раменете си, че понякога и е трудно да се мърда. Но предпочита това пред всмукващото се в костите усещане за студ. Слага ръка върху дръжката на вратата, не с нетърпение, а с нежелание да излезе. Не се чувства спокойна в тази стая, тя не е неин дом. Но и отвън не е сигурно, не е уютно, не е вкъщи. Тя вече е забравила къде е вкъщи. Някъде е, със сигурност. И все пак, като че ли вече не съществува за нея. Излиза в малкото тясно коридорче и поглежда към съседната врата. Там живее другото момиче. Не трябваше ли вече да гледа на нея като на приятелка. Това няма да се случи изобщо, защото другото момиче е от друга реалност. Твърде откровено красива е и бърза с усмивките. Но тя може да усети колко фалшиви са всички тия усмивки. Не и се доверява и по-добре. Казва се Софи, тази, обърканата, със стегнатя шал. Откровено не харесва името си. Не си го е избрала сама и тази липса на свободен избор я кара да се чувства безсилна пред обстоятелствата. Когато някой я извика по име понякога забравя да се обръща, защото не се чуства като Софи. Чувства се като дънер на бук, в някоя гора. Но някои хора едва ли биха се чувствали комфортно да казват някому : " Ей, Дънер, подай една салфетка!". Какво толкова, това е едно нарицателно за витална част от копруса на едно дърво. Докато успее да се оттърси от напористите мисли за имена и дървета вече е на половината път до работното си място. Отведнъж задуха, по-силно отколкото и се иска. Грешно време за хубави мисли. Добре, че твърде рядко окачествява мислите си като хубави. А времето винаги е грешно. Софи му позволява да лети около нея, без да пита и поздравява. Що за живот е това?! Що за време! Скрива брадичката си в синия шал и усеща сърцето си стегнато в мъраня от съжаления. Приятелите на Софи сега са някъде много далече. Софи е сама. Сама в този ветровит град. Нейната история на свършва тук, но това не е и началото. Както повечето неща, които се случват на всички хора...Никога не усещаме кога свършва едно време и почва друго, макар сами да сме отговорни за тези потоци. Историята на Софи започна много отдавна. Но Софи все още не го знае. Затова се увива добре в шала си. Срахува се вятърът да не издуха всичко, което си мисли, че е...

Една блудна дъщеря се завръща

Казват ми Кати. Казвам се Кати. Преди три месеца, ама точно преди три месеца, аз напълно промених живота си. Да, едно от онези клишета, за които всички си мислим и от които неизбежно ми се гади, се просмуква в кръпчестите ми изречения. Сега уча археология, абсурдно много, абсурдно трудна и възхително предизвикателна. Не смея да казвам какви и колко уроци съм научила, това е поверитена информация, запазена за мен и моите въображаеми годеници. И все пак смея да споделя едно нещо, с чието обявяване, по всяка вероятност, слагам край на всичките си илюзии за световна слава и овации. Да...Да, сигурна съм някой със сигурност иска да срита високопарно замечтания ми задник. И ето го, идва, голямото признание...Не искам и няма да пиша на друг език освен на български. Ще си кажете: "Тая за к'ва се мисли, да си въобразява, че на някой му пука!" Но почакайте, само почакайте и ще разберете. И когато това стане, когато моето голямо нещо се случи ще се погрижа да се чуе. Големите мечтатели са такива с причина. Аз отдавна съм се отказала да се опитвам да се разгадая и не тая надежда, че някой друг ще се наеме. Може да ме намерите в някоя библиотека, като пейпър-джънки да се друсам с миризмата на стара хартия. Но такъв бил животът, понякога почелиш, понякога губиш- а понякога си странна гургутка на ръба на нормалното, ама от външната страна. Аз съм писател по душа, призвание и надежда. По неволя съм себе си и това е най-хубавото нещо, което може да ми се случи. А ти кой си? Къде си? Защо четеш такива глупости, а не вземеш да прилистиш Селинджър и Бредбъри!? На някои въпроси по-добре да няма отговори, а ако има да са така добре скрити, че цял живот да ги търсим.

Един нахапан нар на бюрото ми ме заговаря...

1...Една сълза недоброволно се търкулва по подпухналите ми, изпити от цвят бузки. Това не е някоя сълзлива история за сърдечно страдание, раздяла и драмата. Е, добре де, малко е сълзлива и малко сополива...2...Извенете ме! Та,да, сополива, но по начин, който никога никой не очаква. Добре де,аз никога не очаквам. 3...Мамка му! Залята от водопад от поп-викторини, американски тийн-псевдо-проблеми и своята собствена назална секреция вече 3ти ден се боря за носа си. 4...Точно така, за носа! Аз сама не знам още колко кихания и издухвания му остават, докато не изпокапе от лицето ми като застаряла круша от клон. Гей-двойката от онзи пеещ сериал е много сладка. 5... А онзи- 6... А този Шелдън, толкова е миличък с новата си любов към птици.7... Може би пропускам да припозная истинската опасност. 8... В реалност умните генийчета никога не получават момичето, нито са съседи с въпросното секски бебче. Всеки си има своя ниша на обитание- готини с готини и смотани...9...с всички останали. Ежедневието никога не е пеене на песни, освен ако вечер не отиваш с приятели на караоке. Но дори тогава не е толкова забавно, защото, да не се заблуждаваме,колко от нас могат всъщност да пеят. Ей, не съм кихала от...10... Добре де, заслужих си го. Дните са малки, или големи, битки за подорбности.Но какво лошо има в това вечер да си замазваме очите с нищо-не-променящи, никому-не-помагащи сериали! 11... Не! Половината ми нос остана върху поредната насна кърпичка. Но ако сериалите са ме научили на едно,то е,че пластичната хирургия( добрата пластична хирургия) ще ме превърне в новата Анджи, или новата Лили Иванова. Зависи...12. Ах ето, сега съвсем останах без нос. Но поне днес излиза нова серия на един от хилядите ми любими сериали. Защо да не вдигнем наздравица на захаросаните измами на Задапната култура! Само не ме гледайте в лицето, защото може да избягате в пристъп на паника. 13...За всички наразбрали аз съм болна. Двусмислието е умишлено. И е твърде явно кой смисъл търся да ви предоставя. 14... Да живее илюзията, аз отивам да изхвърля кофата пълна със сополови- 15...сополиви- 16....сополиви- 17... По дяволите!