Фабрика за ластици

Някои хора могат да пеят и правят пари от това. Други са наистина добри счетоводители. А има и такива хора, толкова красиви, изящни според сървеменните идеали за красота, че само с това преживяват. Спомням си и за хора, като един стар семеен приятел, който не можеше да прави абсолютно нищо изключително. Беше невзрачен, непредриемчив и откровено скучен. Но този човек имаше нещо далеч по-доходоносно от хубавата усмивка и секси задните части на някое младо жребче. Имаше бизнес за правене на ластици за коса. Бихте предположили, че всички подобни дейности вече отдавна са изселени далеч на изток в утробата на индустриалния рай, наречен Китай. Е, този човек, да го наречем Минчо, имаше една скромна фабрика, която в началото бе в задния му гараж. Но след като направи някоя и друга хилядарка, Минчо се разрастна. Човекът беше ударил златна мина.Тоз бизнес никога няма да умре, по простата причина, че жените никога няма да искат да връзват косите си. Да, дори и онези наконтени барбиети, които развяват като модернистични рапунцелки екстеншъните си, дори те обожават да съберат някъде върху скалпа си досадната козина. Пък дори и някои мъже с мускетарски привкус имат дълги гриви. Е, подобни също спомогнаха бизнеса на Мично да се превърне в извор на вечен доход. А ние, като семейни приятели се уредихме с доживотен запас от ластички. Майка ми го почита като преродения Буда, задето аз сега постоянно ходя с вързана коса (Според нея това щяло да ми помогне да си намеря изгора, но уви, както повечето майки, тя просто греши.)
Питам се, дали и аз като Минчно трябва да заложа на сигурното и да не се старая много много да се вглеждам в себе си.Или може би Минчо е сгрешил и е можел да стане даровит съдържател на шивашко ателие ( след 20 години в бизнеса се оказа, че е майстор в шиенето). Дали Минчо се бе отрекъл от мястото на си топ-шот дизайнер, още преди да разбере, че има такова място? Може би е трябвало да продължи да търси в себе си и може би сега щеше да бъде много по-щастлив?!

Not about love!

I vaguely remember the feeling any more. My fingers traced the outer lines of the round table as my head was pressed against the cold wooden complexion. My hair had the stench of cigarettes and burned grass. And it felt like not caring and I remember how I never wanted to care again...
His name was Jack, or was is Liam,or Matthew? I forgot. My brain has created this very special function of its own. It erases all the traces of heartbreak that could me hinder me...more.
It was a full moon yesterday. As I traced the tender radiance down to my skin I stopped feeling that constant blunt feeling of being lost. It happens every time. The moon heals me. And then it's gone.
Some cheesy romantic would probably conclude I am addicted to being adored. Fools!Those are the exact same people that started the whole singletons vs couples intolerance. But I tend to stray far away from from relationship-based arguments. At times I clearly see just how self-absorbed I am. Maybe it's wrong, yet I don't feel like changing myself. That is the worst kind of treachery. I don't mind being alone. Still I admit what I really adore is the feeling of being found, becoming a milestone in someone's path to happiness. Yes, being meaningful. That is why my brain chooses to forget when another fellow traveller moves away from me.
That night I felt like a mere stop along somebody's way. And let us be honest... We all want to be someone's final destination. I now leave you with the hard part of pondering upon these reflections. Or maybe your brain will choose to leave them in the darkness of ignorance. I will be waiting for the next full moon. And hopefully we will cross paths some day...

Наздраве за ИРАНИСТИКАТА!

Спомням си когато ми беше лесно да бъда оптимист. Не знам дали са били хубави времена. Гледайки назад, сега виждам само едно болезнено наивно момиче. Не ми е никак лесно да си спомням каква бях и то съвсем до скоро. А още по-трудно ми е да си го призная. Но, честно казано, вече не съм същият човек, че да ми пука кой ще го разбере.
Преди година и половина започнах да уча иранистика. Няма нищо, аз също не знаех що е то в началото. А пък сега никак не се смятам за по-веща. По-наясно, може би. Бях едно доста ентусиазирано малко момиче с огромното желание да уча, да бъда най-добрата. Сега дори сама не мога да си дам сметка кога точно се задвижи голямата трансформация. Кога станах цинична и недоверчива, и най-вече - кога започнах да не вярвам, че някой тук иска, може да ме научи на нещо?
Тази сесия ТРИ ПЪТИ! отложиха един изпит. Изпитът (който ще се проведе утре) е базиран върху един забравен дори от древноперсийските богове курс по съответното литературознание. А за цял един семестър имаше едва 3 лекции, и то в последния месец. Сигурно пък на този виден университетски преподавател му харесва числото 3! Каква изненада! На мен също! Но определено не ми харесва когато търсенето на знания у нас, студентите в тази отчайваща специалност, е далеееч по-гигантско от предлагането на компетентни данни по въпроса. Но ние да бъдем спокойни! Той, човекът ще ни даде информация за предмета след изпита. Ние преди това сме длъжни да се научим сами да изцедим от безбройните източници "правилната" информация.
Та, след само година и половина от подобни сладурски констатации, ДА, аз вече не съм онова малко момиче. Не е като да съм пораснала емоционално и индивидуално , потресена от гледките на фронтовата линия на някоя война. Но за мен това си е цяла една война - на всеки, който иска образование...срещу българското образование. И, ДА, аз съм вече доста различен човек. А едно от най-хубавите неща, дошли с тази промяна е осъзнаването , че аз имам право на лично мнение. С голяма неохота признавам, че преди, в стремежа си да се харесвам, често премълчавах личното си становище. Вече не! Сега съм до болка честна и пределно сигурна в изказванията си. ПИСНА МИ! До гуша ми дойда да си мълча! И затова сега си представи как крясъците ми на недоволство отекват в съзнанието ти. Сори, гадно е, но няма начин. Все някога тая пародия на образование ще се срути. И аз вече си купих билет за първия ред на шоуто!

П.П. Следва продължение...