Печено агне и железни топки

Здравейте! Откровено казано идея си нямам как да започна (както в повечето случаи). Но този път е различно. Май от доста време не се бях вясвала насам. И бях забравила колко притегателно може да бъде обиталището на свободното слово. Но самите ние през повечето време не сме свободни. Защо ми е само да дразня със стремежи към правда?
Е, похапнахте ли агне на шиш? Наядохте ли се като за световно? Сега сити ли сте или искате още мъртви животни и селски събори? Не, аз съвсем не съм критична. Може би за първи път от много време съм обективна. Наскоро приключи велик момент в годината на средностатистическия българин. Но спокойно, мили хора от масите! Идва лято и за всички ще има изобилие от кебапчета и бира на плажа.
Аз пък играя крикет! Мятам топките и гоня тия същите топки по целия стадион. Понякога навлизам в полето на хокеистите на трева. Ама в живота не може всичко да е идеално. Питам се, в тая културна обстановка на чалга дискотеки, чалга момичета(респективно - чалга момчета) и селски ( и нямам предвид селата) сборища по Гергьовден, докъде ще я докараме. Ще я докараме ли донякъде изобщо? А май ще продължим да затъваме в помията от посредствени очаквания за живота. Аз не съм негативна. Това е реалността. Ти готов ли си да я приемеш? После не ме питайте защо си слагам костюма на писателка и отивам да живея в Нивгаландия! - Времето там е по-хубаво!

Care to elaborate?!

Hello there!...
At times I wonder what is there more to write, or if I am the one who should be writing at all. It is a time of constant doubt and uncertainty we have all chosen to dwell at. And that is why I solemnly believe that we, humans, should always put all of our efforts into chasing the foggy veil away from what really matters.
So, it has come to my attention that in my eight months of writing this blog I have never even once tried to further elaborate upon the meaning of it's title. I have the slightest suspicion that one or two of my closest friends do understand it. Alas, that was not my goal. And here I am now, trying to fix my mistake. I almost feel like I've just bought red duck tape and I'm going to try and stitch up the wholes in my attempts of meaningfulness.
Chili?! I once ate this amazing dark chocolate with chili flavour. You can never know what I am talking about, until you have tasted it. The edgy taste of cocoa that you can almost feel flowing through your arteries... and then comes the spiciness and you can sense a gentle burn, growing from the front of your tongue all the way to your throat. For a few heart-breaking,short moments you can feel both sweetness and bitterness, tastelessness and spiciness. All at once! Revealing in front of your inner sight just how overwhelming life can be.
I am not sure, however, I could be able to describe so colourfully my fondness for the Tarrot cards. My Tarrot cards. Every time I try, I can feel my shoulders shrivelling over, as if there are trying to prevent the magic from escaping. Are we all slaves to our passion, to our inspiration?...Experiencing the chili moment is something each and everyone of you can achieve. You just need you mouth empty and you consciousness open to the possibilities. When it comes to the cards, however, the feeling is different every time and every time it is the same. Tarrot do not show us the future. At least not in the sense people are accustomed to clearly see reality. The sights Tarrot reveals are combined pictures of a maze of decisions. The endless possibilities that can turn into only one way for a heartbeat. The Tarrot cards never grant clarity, much like we refuse to grant it to ourselves,
My point is- I have found my source of inspiration, my fountain of ever youthful happiness. And even though it is at times hard to find my way back, I know such a place exists for me. I cannot think of a more wonderful wish for you all, than the one to find your own sources of inspiration. If there is one thing I'm sure of, it is that life is not what it should be without it.

Искрено и ядно! За младите хора у нас и изпитаната порочна система

Сега искам да поговорим сериозно! Искам да се почувствате като в мафиотска фамилия, поканение в притъмнена стаичка с два амбалажни кашона за сядане. Аз не съм мафиотският бос. Аз съм по-скоро като малко вестниакрче, което може само да пипне вестниците, но не и да ги чете. Но имам какво да кажа,въпреки че явно няма кой да ми позволи да го напиша. Няма да споменавам имена, тъй като не съм чак дотам глупава и ядосана, че да си слагам главата в торбата. Нещо, на което всички ние бързо се научаваме тук, навсякъде в България тия дни, е, че ако не си мериш приказките, те рано или късно се връщат да се захапят по задника. Забравете свободата на словото.Тук става дума за запазване на собствената ти кожа. А на мен вече май ми писна да пазя моята с цената на мълчанието.
Който каквото ще да казва! Тия всички високопарни издателства могат да прокламират, декламират и пропагандират подкрепа за неиздавани писатели колкото си искат. Тия приказки само звучат добре, но фактически не съществуват. Истината, наистина, е, че без връзки тук там и протекция на някой по-нависоко нищо не става! Не само в литературата, не само в държавната администрация...НАВСЯКЪДЕ! То си е свършен факт.И колкото и огорчена, ядосана да съм аз, няма начин да се боря против тая порочна система, а и нямам такова намерение. Пък и нямам връзките за подобна революция.Колкото по-бързо го разберете, млади ми съратници, толкова по-добре. По принцип съм "ЗА" походите срещу вятърни мелници. Но силно се съмнявам дори храбрия, чаровен Дон да се навие на тая загубена кауза. Това е то! Грубо е, гадно е и означаване, че да искаш да се развиваш тук е почти толкова трудно, колкото котката да не изяде мишката. Но все пак няма невъзможни неща. Свалям шапка на хората, които избират да останат в България. Дерзайте!