Сега искам да поговорим сериозно! Искам да се почувствате като в мафиотска фамилия, поканение в притъмнена стаичка с два амбалажни кашона за сядане. Аз не съм мафиотският бос. Аз съм по-скоро като малко вестниакрче, което може само да пипне вестниците, но не и да ги чете. Но имам какво да кажа,въпреки че явно няма кой да ми позволи да го напиша. Няма да споменавам имена, тъй като не съм чак дотам глупава и ядосана, че да си слагам главата в торбата. Нещо, на което всички ние бързо се научаваме тук, навсякъде в България тия дни, е, че ако не си мериш приказките, те рано или късно се връщат да се захапят по задника. Забравете свободата на словото.Тук става дума за запазване на собствената ти кожа. А на мен вече май ми писна да пазя моята с цената на мълчанието.
Който каквото ще да казва! Тия всички високопарни издателства могат да прокламират, декламират и пропагандират подкрепа за неиздавани писатели колкото си искат. Тия приказки само звучат добре, но фактически не съществуват. Истината, наистина, е, че без връзки тук там и протекция на някой по-нависоко нищо не става! Не само в литературата, не само в държавната администрация...НАВСЯКЪДЕ! То си е свършен факт.И колкото и огорчена, ядосана да съм аз, няма начин да се боря против тая порочна система, а и нямам такова намерение. Пък и нямам връзките за подобна революция.Колкото по-бързо го разберете, млади ми съратници, толкова по-добре. По принцип съм "ЗА" походите срещу вятърни мелници. Но силно се съмнявам дори храбрия, чаровен Дон да се навие на тая загубена кауза. Това е то! Грубо е, гадно е и означаване, че да искаш да се развиваш тук е почти толкова трудно, колкото котката да не изяде мишката. Но все пак няма невъзможни неща. Свалям шапка на хората, които избират да останат в България. Дерзайте!
No comments:
Post a Comment