За една кърпа( Towell stories)

Широко отвори очи и шумно си пое въздух, сякаш за първи път. Отново. Винаги ставаше така сутрин – в първите секудни не помнеше нито къде се намира, нито как е попаднал там. Предпочиташе да не разсъждава много над това. Хората го отдаваха на стрес, притеснения и всичките там глупости на популярната психоанализа.
Стаята му не беше нищо особено. Живееше в тази квартира от няколко месеца, но не виждаше нужда да има много вещи. Матрак, на който да спи, очукана маса и един червен пластмасов стол, който бе откраднал от един западнал бар. В това се състоеше скромното му обзавеждане. А, да, и високата старомодна дървена закачалка, на която бяха закачени всичките му три ризи и работните панталони. Не че му трябваха специални панталони за работата, която вършеше – беше писател, но пък нали и за това се изискваше по-особена нагласа. Сега беше модерно така да се нарича вродената чалнатост на достатъчно смелите, или глупави, да поемат професията на професионален “нехрани майко”, сиреч писател. За Мом всичко бе въпрос на гледна точка. Дали е луд или просто има по-различен филтър за реалността, върху това винаги беше готов да поспори.
Изми си зъбите. Наблягаше силно на устната хигиена. Това беше нещо, което правеше лично за себе си. Изобщо личният принос беше от съществено значение за него, каквото и да значеше това. Беше професионално задължен да владее цял набор от подобни високопарни словосъчетания. Пък и от опит знаеше, че хората ги обичат - карат ги да се чувстват по-умни, когато по време на обяд, който се състои от пържено пилешко и пикантен сос, изтърсят нещо необяснимо неразбираемо.
Може да не притежаваше много неща, но Мом беше горд наследник на класическа пишеща машина. Не я използваше за писане, разбира се. Просто му харесваше звукът от тракането по клавишите - фасцинираше го. Не че “фасцинирам” е дума. Почти сигурен бе, че идва от латинското “ fascinare”- омагьосвам, освен ако дълбоко не се заблуждаваше и всъщност беше учил латински преди пет години, само един семестър.В малката си стая под наем, въпреки че предпочиташе окачествяването “дупка под наем”, имаше едно много специално място – мястото на кърпата. Имаше го и в предишните си квартири - така беше правилно. “Кърпата” бе една стара, оръфана, но забележително чиста хавлиена кърпа. И... не! Тя не беше просто кърпа, никога “просто кърпа”.
P.S. Ако искате да разберете още за Мом и кърпата поискайте и ще ви бъде дадено! :)

Фабрика за ластици

Някои хора могат да пеят и правят пари от това. Други са наистина добри счетоводители. А има и такива хора, толкова красиви, изящни според сървеменните идеали за красота, че само с това преживяват. Спомням си и за хора, като един стар семеен приятел, който не можеше да прави абсолютно нищо изключително. Беше невзрачен, непредриемчив и откровено скучен. Но този човек имаше нещо далеч по-доходоносно от хубавата усмивка и секси задните части на някое младо жребче. Имаше бизнес за правене на ластици за коса. Бихте предположили, че всички подобни дейности вече отдавна са изселени далеч на изток в утробата на индустриалния рай, наречен Китай. Е, този човек, да го наречем Минчо, имаше една скромна фабрика, която в началото бе в задния му гараж. Но след като направи някоя и друга хилядарка, Минчо се разрастна. Човекът беше ударил златна мина.Тоз бизнес никога няма да умре, по простата причина, че жените никога няма да искат да връзват косите си. Да, дори и онези наконтени барбиети, които развяват като модернистични рапунцелки екстеншъните си, дори те обожават да съберат някъде върху скалпа си досадната козина. Пък дори и някои мъже с мускетарски привкус имат дълги гриви. Е, подобни също спомогнаха бизнеса на Мично да се превърне в извор на вечен доход. А ние, като семейни приятели се уредихме с доживотен запас от ластички. Майка ми го почита като преродения Буда, задето аз сега постоянно ходя с вързана коса (Според нея това щяло да ми помогне да си намеря изгора, но уви, както повечето майки, тя просто греши.)
Питам се, дали и аз като Минчно трябва да заложа на сигурното и да не се старая много много да се вглеждам в себе си.Или може би Минчо е сгрешил и е можел да стане даровит съдържател на шивашко ателие ( след 20 години в бизнеса се оказа, че е майстор в шиенето). Дали Минчо се бе отрекъл от мястото на си топ-шот дизайнер, още преди да разбере, че има такова място? Може би е трябвало да продължи да търси в себе си и може би сега щеше да бъде много по-щастлив?!

Not about love!

I vaguely remember the feeling any more. My fingers traced the outer lines of the round table as my head was pressed against the cold wooden complexion. My hair had the stench of cigarettes and burned grass. And it felt like not caring and I remember how I never wanted to care again...
His name was Jack, or was is Liam,or Matthew? I forgot. My brain has created this very special function of its own. It erases all the traces of heartbreak that could me hinder me...more.
It was a full moon yesterday. As I traced the tender radiance down to my skin I stopped feeling that constant blunt feeling of being lost. It happens every time. The moon heals me. And then it's gone.
Some cheesy romantic would probably conclude I am addicted to being adored. Fools!Those are the exact same people that started the whole singletons vs couples intolerance. But I tend to stray far away from from relationship-based arguments. At times I clearly see just how self-absorbed I am. Maybe it's wrong, yet I don't feel like changing myself. That is the worst kind of treachery. I don't mind being alone. Still I admit what I really adore is the feeling of being found, becoming a milestone in someone's path to happiness. Yes, being meaningful. That is why my brain chooses to forget when another fellow traveller moves away from me.
That night I felt like a mere stop along somebody's way. And let us be honest... We all want to be someone's final destination. I now leave you with the hard part of pondering upon these reflections. Or maybe your brain will choose to leave them in the darkness of ignorance. I will be waiting for the next full moon. And hopefully we will cross paths some day...