Обожавам да се губя! Никога не ми е било понятно защо хората толкова много се притесняват от това. А на мен толкова много ми харесва и често съжалявам, че нямам възможност повече да се губя. Няма друго такова нещо, сравнимо с паниката и сетне с изтръпването при намирането на вярната посока.
Понякога се стряскам как сама на изпозлвам свободата, която съм си отредила. Мога да пиша за толкова много случки и хора, а вместо това, аз всеки път гледам празното място и се чудя какво ли беше онова хрумване, което си обещах да не забравя. Глупаво ми е да се самоанализирам, при все, че вече съм гоправила, то пак си е глупаво. Как например поставям удовослтвието от отношенията ми с приятели над това от постигането на целите, мечтите ми, дори...
Веднъж написах един разказ за една кърпа и един неспасяемо загубен младеж. Вече рядко пиша разкази, защото след като онзи непукист се задяваше с кърпата те и двамцата се изпариха някъде, а моето крилато, незряло желание да бъда чута се загуби с тях. Блазе му!
Вече наистина сериозно почнах да се замислям- Дали хората,които ме подминават на улицата изобщо си мислят за живота. Или само аз съм толкова сбъркана, че да мисля най-напред за духовното, а материалното напълно да игнорирам. Аз по принцип много неща искам, но ще споделя едно глуповато, жалко наченаче на надеждица - Надявам се един ден така необратимо да се загубя в собствените си мисли, че да ми се наложи да живея в палатка из полята на моето извратено, видоизменено, мутирало подсъзнание. Та, докато този ден не дойде, аз със сигурност ще се опитвам да бъда налична. Или ще нъде по-добро решение да оналича опитите ми за връзка с кораба майка?!
No comments:
Post a Comment