Абсурдно подвързванe на книги и потропването на мъжки обувки. От отворения прозорец на стара къща долита звукът на последното радио-предаване за деня. Някъде още по-надалеч, мъж обещава на знойна красивица доживотната си любов. Отживели гаранции и познати трепети. Последният автобус за големия град заминава малко преди залез. След това вече никой не идва или отива. След това е ред на споделена вечеря в просторната къща на някой голям род. Никой не бърза да си легне, макар привидно всички вече да са прибрани по домовете. Часове след полунощ куче лае по малдеж с разпасана риза, тъкмо измъкнал се от прозореца на младо момиче. Тесните павирани улици денем лъщят от обшоградските тайни. А нощем, когаго се зараждат нови тайни, само местният художник ги чува. Той тогава твори, вдъхновен от ренесансовата хубост на нахъсаните младежи.
Петлите пропяват, котките се бият и обичат. Последните замеделци отиват на полето, накатерили се по малките си скутерчета. Някъде под сайванта натрошени спят каруците им.
По главната улица, като привидение от любовен роман, градската красивица отива до магазина, а после в малката библиотека, където се крие до обяд. Не толкова красивте девойки се скупчват на групички, докато отиват към автобусната спирка. Кикотят се и безуспешно крият интереса си към зализаните момчета, които ще си пробват късмета на стоп.
Някъде отвъд звука на църкованта камбана , отмерваща пладне, се чува тиктакане. Но трябва много да се заслушаш, за да го чуеш. То успешно се примесва с ритъма на малкия град, все едно е част от него. Но не е. Тиктакането отмерва времето до края. Докато един ден не спре и тогава другите звуци вече няма да ги има. Ще има потропвания на багери и тътен от метро. Пак ще има хора, но те няма да се познават. Пак ще има живот, но вече няма да е същото.
No comments:
Post a Comment