Безславно, на пръсти се стъпва в коридори по никое време.

Загасям лампата и се увивам в меките завивки, но сънят тъкмо реши да си тръгне. На негово място някъде дълбоко в мен се заражда бумтене. Казвам си, че това е просто сърцето ми, което като лудо препуска, все едно закъснява за сутрешна оперативка. Но често тъпи не вярвам на себе си и знам, че това е повече. То е първично привличане към всичко онова, което съм и пропускам да видя. Съзнанието ми се изпълва с образи, усещания, спомени и миризмата на кафето, което баща ми правеше всяка събота сутрин. Решавам да наплискам лицето си със студена вода. Може би тя ще да прогони безсънието, което ме хвърля в смут и безпомощност. Допира на течността до кожата ми ме връща години назад. Напуканите, но грижовни ръце на баба ми бършат закръглените ми детски бузи от сълзите. Отдавна никой не е бърсал сълзите ми, отдавна никой не ме виждал да призная чужда победа. Това не е безсънна нощ. Това е пътуване във времето. Взимам една дъвка и жадно я поставям между зъбите си. Има вкус на мед и лимон. Връщам се 12 години назад и лежа на дивана, до печката. Дядо ми влиза с гръм и трясък, пуфтящ от тежестта на пълния дърварник , а баба разтрива краката ми със спирт. Навън вали обилен сняг и аз често се повдигам да погледна през прозореца, към входната врата. Майка ми се появява с нейното огромно черно палто, заради кеото са умрели няколко северни животинки. Слага студената си ръка на челото ми и после долепя и устни, проверява за температура. После ми подава малки жълти таблетки Витамин С и хапчета за гърло. Мед и лимон. Дядо се опитва да пробута липовия си чай, а аз се дърпам. Не го правя защото чая не ми харесва. Правех го, защото идеята да се подчиня не се погаждаше с нуждата ми да се бунтувам. Въртя се отново и отново в тясното ми легло, сякаш случайно ще намеря портал към друго измерение. Намирам само отчайващо напомняне за липсата на връзка, на свързаност. Тук улиците вечер ме плашат. И денем. Лицата се усмихват, всичко е непознато и вълнуващо. И аз съм загубена, напълно, безвъзвратно и болезнено загубена. Постоянно ми се напомня как всичко е преходно. Къщите се срутват, улиците са заменени с други улици, днешният ай-фоун е утрешна лична космическа станция. Спомените остават, остават жегващите усещания и антични карти на минали открития , но се крият. Спомените ни правят това, което сме. Спомените ни опреледелят и крепят. Спомените ми напомнят да се прераждам всеки ден в онова, което искам да бъда. 99 процента от нещата, които ни се случват няма да помним дори след месец. Но от време на време, в някоя тиха секунда се случват нещата, които ще помним и в следващия живот. Запечатваме в главите си фотографии на вечни спомени. А после го подминаваме и оставяме да прашлясват в килерите на подсъзнанието. Моята истина е, че да си загубен значи да получиш напълно нова, лъскава възможност да откриеш в себе си нещото, което да те води напред. Какво е моето нещо?... Маги, скърцането на старата врата в къщата на баба и дядо, семейството ми, Жената, Йоци и нещо, за което на Земята няма дума. Нашето бъдеще е в нашето минало, а миналото никога не е това, което сме си мислели, когато е било настояще. Сега аз съм дърво без корени. Преди дори не предполагах какво е всъщност. Пак съм си дърво, но някак сама съм си изтръгнала доставчика на живителни сокове. Но не мога да си остана така, защото дърветата са си живи организми и им порастват нови корени. Сякаш всичко иска само да се сведе до жаждата за живот. Дали? Не! Не жажда за живот. Само една дума и всичко отново ще е наред... ЖАЖДА!