High hopes

I remember the first time in life when I felt lost. The circumstances have no relevance because no matter how much time passes the feeling stays like a candle mark on the coffee table. The wax soaks deep within the wood, leaving a reminder to whoever will drink his coffee next. It is the same with feelings. They never seem to fade away. Happy, inspirational or terrifying. Unlike memories they never go away. Feelings...
I do not feel the need to be vulgar or transparent in my writings. And if that is what you are looking for, you better continue your search. I am not judging. These days people are ready to say almost everything to be noticed and there is nothing wrong about it. It's just that at times I get scared by the lenghts some people are ready to go to in their battles for attention. That is not my reason for wanting to write. I may at times sound too far sentimental or corny even. Truth is, all my best wishes are invested into writing simple words. I sometimes get afraid of how complicated we tend to make our lives.And I know that by the end of the day I just want to hear something simple and soothing, something that will make me smile, or even cry but feel relieved.
And that is what I am trying to achieve-to make you smile, for yourselves. And if I sometimes make you sad or angry it is also a part of the deal. Forgive me if you find me too young to speak such words but...Life is all of that. It is incredible and frustrating and puzzling. We all know it. Maybe the most horrific thing about life is that it always goes on. Or were we those who go on? Doesn't really matter. Just smile, for me!

Inspirations and Disasters

The whole big deal with The Towel was born about an year ago. I had one of my infamous imagination's stagnations and I wasn't in the position of writing anything that could actually get anybody's appeal. But as most strange things in my life, the story that was meant for me to write popped up like a baby's but out of a diaper. I don't think at the time I fully realised how Douglas Adams has influenced me. And until this present day I continue believing that inscrutable are the ways of the writer's inspiration.
I tried a few literary contests but as predicted by my grave self-doubt I wasn't even noticed. My conclusion: It is hard work being a young literature involved figure in a country where the Higher Education is a peculiar dump for bad developed brain activity. I have heard the theory that if anybody ever understands what the Bulgarian Higher Education actual nature is, it will instantly stop it's existence. However, more are those who claim that has already happened. Don't go getting the wrong idea now. I am not full of spiteful, yet honestly spunky observations. Or am I?
Roaming away from the fields of intellectual discontentment, I strive go give both Bulgarian and English speaking readers. I don't mean to sound confident. With these out of this reality ideas of mine I always knew I sound weird but weird is fine by me. So, continuing my young tradition I will translate The Towel Stories in English. Not so much for someone to read them as to ease my consciousness. I can't help it acting bilingual. And often times I am not ashamed to admit I love it.

За една кърпа( Towell stories)... Продължение(то)

Нещото, което Мом държеше да знае за себе си бе, че не е пригоден да живее само в една реалност. Това бе неговата застраховка – за да не вземе да поиска по някое време да остане само в едната, по-гадната, разбира се. Може би фактът, че никой друг не го знаеше, правеше Мом да изглежда толкова странен и чудато отнесен. Не мислеше, че тези определения му прилягат – но пък и другите хора не го интересуваха особено. Е, поне не тези от реалността, в която се събуждаше всяка сутрин.
Ако някои хора имаха съмнения или бегли представи, то Мом знаеше за съществуването на паралелни реалности и това никак не го притесняваше. Беше просто една истина, с явно доказателство на стената в стаята му.
Разбира се, че в дъното на всичко стоеше момиче, жена, хомо-сапиенс от женски пол - никога не бе сигурен как точно да ги нарича. Не я бе виждал, но изпитваше към този определен обект странно чувсто на затопляне в зоната на слънчевия сплит – по последни данни, някои учени даже го наричали любов... Кой знае?! Можеше да се окаже поредният шарлатански номер, както продължилата 76 години заблуда, че Плутон е планета. Е, както и да е – нямаше да издребнява, поне не сега.
Откакто се помнеше, кърпата винаги бе с него и с нея - тя ги свързваше. Всяка вечер, след като се изкъпеше и избършеше, кърпата просто преставаше да съществува в неговата реалност и се появяваше отново сутринта - изпрана, изгладена, и ухаеща на виолетки. От петнайсет години беше така. Спомняше си много ясно първия път, когато се случи - все още бе тийнейджър и живееше в онази барака в двора на баба си и дядо си. Обмисляше къде да сложи новия макет на НСС Ентъпрайс 1701... - “Стар Трек”, научна фантастика, ера на космическите пътувания... Това другите трудно го разбираха. Сам бе направил макета, както и другите девет, наредени по рафтовете на един трагично оръфан скрин. Разбира се, че беше чувал тезата за Паралените вселени, както и онази, за огледалната, и не се безпокоеше много по този повод. Обичаше препратките към sci-fi и отчасти sci( като наука, разбира се). По онова време повечето още не знаеха какво е това нещо, изписано на английски. Не се притесняваше, защото, щом все още не знаеха какво е, вероятно никога нямаше да научат. Та, преди 15 години... кърпата, която бе захвърлил на леглото си, просто изчезна пред очите муОткакто се помнеше, кърпата винаги бе с него и с нея - тя ги свързваше. Всяка вечер, след като се изкъпеше и избършеше, кърпата просто преставаше да съществува в неговата реалност и се появяваше отново сутринта - изпрана, изгладена, и ухаеща на виолетки. От петнайсет години беше така. Спомняше си много ясно първия път, когато се случи - все още бе тийнейджър и живееше в онази барака в двора на баба си и дядо си. Обмисляше къде да сложи новия макет на НСС Ентъпрайс 1701... - “Стар Трек”, научна фантастика, ера на космическите пътувания... Това другите трудно го разбираха. Сам бе направил макета, както и другите девет, наредени по рафтовете на един трагично оръфан скрин. Разбира се, че беше чувал тезата за Паралените вселени, както и онази, за огледалната, и не се безпокоеше много по този повод. Обичаше препратките към sci-fi и отчасти sci( като наука, разбира се). По онова време повечето още не знаеха какво е това нещо, изписано на английски. Не се притесняваше, защото, щом все още не знаеха какво е, вероятно никога нямаше да научат. Та, преди 15 години... кърпата, която бе захвърлил на леглото си, просто изчезна пред очите му В пъ. В първия момент потърси логично обяснение, но, тъй като такова нямаше, си легна. Много малко неща можеха да притеснят естествената му склонноста да заспива мигновено. На сутринта кърпата отново се появи, с една бележка, прикрепена към нея. Беше сигурен, че почеркът е женски- само една представителка на онези странни същества, резидиращи под името жени, можеше толкова много да се старае със завъртулките. Бележката гласеше:
“В моята реалност теб те няма. А мен ме няма в твоята. И това прави двете места по-различни, отколкото можеш да предположиш. Не, че нещо ще се промени, но... кърпата е важна, тя може да бъде нашият начин да се свързваме. Не се опитвай да си обясниш как. И да, по-умна съм от теб! Бий това, слабако!”
P. S. ако и това ви се стори интересно-както казах- няма нищо срамно да си поискате още...