Една точилка и много бобри

Отдавна не съм го правила. Това. Да бъда едновремнно страхливка, но и откровена със себе си.
Когато написах последната страница от първата ми книга, оттам изскочи един бобър. Имаше сладки предни зъби не толкова сладка миризма на мариновани плъхчови опашки.
Аз се уплаших- разбира се- но бързо се осаферих и му размазах малкото мозъче с една масивна кухненска точилка. Не ме питайте защо държа точилка в спалнята си... Конфиденциално е! Та, дори за момент през главата ми не се промъкна осънзаването колко абсурдна е ситуацията. Вместо това започнах да ругая бобъра, как смее да се вмъква така в книгата ми.
Малко по-късно поразмислих върху невъзможността на ситуацията ( горе-долу около времето, в което върнах малкия тлъст бобър в ръцете на Майката Природа). Не ме вълнуваше толкова как е попаднал там, а защо. Нима писането ми е само това- Една смрадлива среда, удачна за развъждане на гризкащи животни. Или може би аз сама, през последните месеци, бях гризкала полираното ми усещане за знамичимост на написаните думи?!
Изводът ми беше един възможен: Докато се съмнявам, все ще се появява някой вредител да ми гризка от увереностните ми притежания. А аз надали ще спра да се съмнявам. Но ще спра да се съмнявам в себе си. А относно другите съмнения- Идвайте ми бобъри малки,гадни, смръдливи- Аз си имам точилка и силна (дори малко в повечко за една девойка) десница.

П.П. Честита нова година на всички валкирии, банници, самоиздивели и пагански ориентирани съратници!
Slainte!
P.S Happy New Year to all of us creatures with a high tolerance for pagan rights!