Теди. Така се казва любимата ми котка. Преди три дни Теди за втори път в живота си роди, за втори път мъртви котенца. Малки, неоформени създания, които тя носела в себе си. Докато я гледах как стои пред неподвижните им телца не можех дори да мисля. В онзи момент, а и във всички последвали, никой не може да ме убеди, че Теди е "просто животно". Който и да си, какъвто и да си, нима такава нелепост не заслужава поне една твоя сълза. Ей така, просто защото сме хора. Просто защото аз бях обещала на Теди, че ще се грижа за нея, а сега няма как да й помогна. Вече трети ден не се е показвала. Може би скърби?! Не! Със сигурност скърби. Защото тя е живо същество, надарено с утроба, а се оказва неспособна...Размазани череши, смачкани по тротоара. Малки червени петънца по краката ми. Не мога да не помисля - Нима всичко не е живо?!
Стъмни се. Обичам тъмнината тук, в това малко градче. Моето малко градче. Дори въздухът тук ми навява безопасност. Ами Теди? Дали тя за втори път ще преживее това, или ще избере тоя път да умре, като своите дечица? Сигурно можех да направя нещо... Повдигам очи от наклепаните ми сандали, блещукане във въздуха над павираната улица. После още едно. Дойде ли вече време за светулки? Виж ги само как си просветват! Без някой да ги моли, загубени далеч от посевите, в някаква павирана заблуда. Нима винаги ще е така? Проблясване за кратко и после мрак, и после пак проблясване. А аз как да изкупя греховете си? Ще измия краката си, ще избърша петната от сандалите. Но тук вътре, където има цели планети, претъпкани с въпроси, тук никога няма да е чисто. Май има петна, които никога не се отмиват. Нима това е отговорът? А ние живеем от блещукане до блещукане...
No comments:
Post a Comment