Хоумтаун и ковачите

Няколко реда, драснати върху стара тетрадка. Не отдавна, но почти забравени. Къде е границата на възможностите? Къде е границата на допустимите обърквания и лъжовните емоции? А кога красотата спира да действа като хероин?...

Страховити сивеещи облаци вече се бяха скупчили, когато будилникът ми иззвъня в 6.30. Все още не бе почнало да вали, което ме наведе на мисълта, че сигурно ще почне в момента, когато затворя външната врата зад себе си. Това място, което преди отричах като затвор за всичките ми таланти, като че ли винаги е красиво. През зимата строгите планиниски хълмове се мусят недоволни от студа, притъпен от снежните юргани. Лятото и есента са ясни. Красота, зелено, после малко шарено. Но пролетта тук сега за мен е съизмерима с някое чудо, магия дори. Само преди две нощи хълмовете бяха пусти. А сега, като че, зелена река ги е заляла със спиращата дъха ти енергия. Изглеждат прелестни, недостижими, величествени като шлейфа на някоя имепратрица. И аз оставам без думи. Аз! Претендирах да боравя с думите както опитен ковач майстори с разтопения си метал. Но тези хълмове!...
Влакът тръгва в 8, но гарата тук е наблизо, както почти всичко останало. Никога няма да ми писне да пътувам с влак. Радвам се на лекото подрусване както някое ревливо бебе се кефи на павета. Зеленети поляни по целия път до Пловдив нямат край. И толкова рано сутрин аз продължавам да се изпълвам с вдъхновение и замлъкнало благоговение, които знам няма лесно да мога да превърна в думи. Защо не мога да пея? В моменти като този би било толкова по-лесно да изразя възхищението си пеейки. Уви! Остава ми само да преборя себе си и да се опитам отново да взема леярната за думи под мой контрол.