Това е една история за едно неслучило се посещение в пъб, последвала среща с една изключителна цигуларка и един, пренесен от ранните сезони на Аплония, олд скуул рокаджия. В една топла четвъртък-вечер с моя портативен вариант Хан Соло от женски пол случихме да чуем виртуозно изпълнение на нам безизвествната "Балада за Владайската река". Беше веднъж в живота изпълнение,главно защото се притеснявам бездарното свирене на хармоника да не увреди перманентно слуха ми. Но пък цигуларката беше наистина добра, късметлии сме ние младите с несполучливи планове. Малко места има в София, които да те накарат да се чувстваш така доволен от късния час.
Но да се върна на онази злощастна песен за Владайското поточе. Патрулки дойдоха да прогонят нашите улични музиканти. Колко страдалческо! Колко посредствено.
Полъх на бира и цигари, от някой и друг ъгъл се разтила почти поваляваща миризма на човешки течности. Пияни тийнейджърки си вхърлят бутилките покрай фонтана пред Народния. А малко по-нататък, точно пред портите е светата обител на хипстърите. Хубави дрешки, скъпи обувки и още по-скъпи чанти. Тия хора живеят различен живот. Става ми чудно как изобщо е възможно, ей така, през 50 метра в дефектен баланс да се бият да живот два свята. А може би са три?! А къде сме ние? Пък и към кои да се числим? Изобщо адекватно ли е да говоря в множествено число?
Не мога да се оттърся от мисълта, че това е някакъв измислен град. Кръпки от Дъблин, парченца Париж, части от Адис Абеба и Ташкент, много от София, още повече от гетото на някой голям град в малък американски щат.
Може би точно дефектите правят нещата истински. Или пък точно дефектите така ме отвращават, а не трябва. С думи промяна не става, нито със заминаване. Харесва ми да си мисля как момичето с цигулката ще продължи да свири по ъглите. За хората и за себе си, само да бяхте видели колко красива и щастлива изглеждаше. Може пък музиката да промени нещо, някой или поне да крепи сутиацията докато е възможно.
No comments:
Post a Comment