На беседката има оставени за теб кроасани и цветя. Аз си тръгнах със сутрешния ферибот. Не мога повече да гледам собственото ни разрушение. Оставих любовта си на нощното ти шкафче. Но спокойно, има още толкова много в мен, че едва ли някога ще се оттърва. Може би като умрем...Дали тогава ще спрем да си протягаме ръце в тъмното? Оставям ти любимото ми палто, на последната закачалка в тромавия стар гардероб.Там където отивам няма да има студ. Чувствам думите неподвижни в гърлото ми, парализирани и осакатени. Иска ми се да можех да пея, за да ти оставя и песен. Притегателна и зовяща песен, с която да ме намериш в някой друг живот.
Аз си тръгвам без багаж. Но и двамата знаем, че това е невъзможно. Защото всичките споделени думи ми тежат. Искам да избягам, да почна отначало, да се преструвам, че не те познавам. Искам да си измисля нов живот и да живея без спомени за теб. Но това е само луда мечта, от онези безнадеждни мечти, които никога не се сбъдват. Опитвам се да намеря ново място, нови лица. Но ти си постоянно някъде в мен. Уж оставих на теб жаждата ми за близост, а ето, че тя ме следва като бездомно куче.
Знам, че искам да прекарам живота си с теб, но знам, че животът е твърде кратък за толкова много желание.
Ти ме докарваш до лудост. С теб забравям за всички и всичко. Преставам да се страхувам, ставам по-добър човек. Но този човек не съм аз. Нарисувах й портрет - на тази по-добра жена. Оставям ти и него, защото повече няма да я видиш.
Аз отивам някъде...Да продължа живота си. Ще ми липсваш. Изяж кроасаните с чаша топло мляко. Постави цветята във ваза. Научи се как да живееш сега. Зарових моя щит и твоя меч някъде из задния двор. Вече не са нужни. Вече можем да живеем в мир със себе си.
No comments:
Post a Comment