Той ми подаде ръка за поздрав и още докато си мислех дали да протегна своята вече знаех какво ще последва. Изморих се да звуча сладникаво, лигаво романтична.Знам само, че толкова много и толкова време исках да ми пададе ръката си, че вече бях забравила какво е да бъда силната жена, която съм. Всеки път когато бях около него! А ето, че сега той най-накрая беше решил, че иска да се ръкува с мен. Помислих си колко ли жалка щеше да ме намери сега, ако знаеше какви пораженчески и унизителни мисли преминават през непослушния ми мозък.
И ето ни там, ръкувахме се и така красноречиво се блещехме един на друг, че нищой не си казахме. Просто продължавахме да се ръкуваме, твърде дълго, за да бъде делово ръкуване. А моето дишане бе твърде отсъсътващо, за да бъде това приятелски момент.
Не смеех да кажа нищо, макар толкова много да исках да кажа всичко, което от година и половина вече премълчавах. И докато сконфузно си държахме ръцете, без съвсем да знаем какво означава това, моето търпение най-сетне получи своето възмездие. "Ще ми липсваш."- "Толкова ли беше трудно?" помислих си. Толкова много зор, толкова елементрани думички. Тогава вече бях готова да кажа всичко. Щях като кокошка на разсъмване, недоволна, че петелът я притеснява, да плямпам, докато не ме заболи устата.
И тогава се събудих! Винаги се изумявам кокло точно е мазохистично настроено болното ми подсъзнание. Но това вече преминава всякакви граници. Аз съм едно момиче,което толкова прилежно се опитва да се убеди, че е щастлива и сама. Сънища като тези ме връщат светлинни години назад. Но после пак се оправям, евентуално. Отчаяно драпам към утопичната представа за щастлив самостоятелен живот. А нещо все ме дърпа назад. Аз самата! Чудя се дали пък тази вечер няма пак да сънувам него. Истината е, че аз съм тази, която ще каже думите и няма да е в сън. Но когато събера кураж, това вече няма да има значение...
No comments:
Post a Comment