Пътеписности

-Завий тук в ляво!-Марчето беше седнала отпред. Така става като играеш камък-ножица-хартия - аз пак се оказах отзад.
-Как в ляво!? В дясно ми се струва по-правдоподобно.- бях се настанила между двете предни седалки и следях за ситуацията.
Беше ново място, а ние не сме от най-ориентираните екскурзианти. Най-накрая на Надето й писна и сви в ляво. Започнахме да си викаме истерично, ама то си е нормално в кокошарник като нашия. Музиката още от тръгването ни гърмеше в ушите ни - травъл рай. Е, не беше много райско като припявахме с Тупак и Айс Кюб, но мисля, че боговете ще се смилят над нас.
-Пътя напред е затворен-в гласа на Надето чувах онова опасно гърлено ръмжене и виждах как Моника(вената на челото й) започва заплашително да изскача.
-Дай тука в дясно!-настоях аз.
-Ти се в дясно искаш!- Марчето беше подпряла моите слънчеви очила без рамки на носа си. Наричаме ги Монокъла.
-Тва там отпред табела за София ли е!
-Опа!- най-нелюбимата ми фраза- Виж, може и до Самоков да се иде.
Уви, не беше удачен момент да бъда забавна. Колата се спря и Надето спусна прозореца си. Един дядо с изрязани гумени галоши, кепенце и плетено елече, и с изкоренени хризантеми под ръка ни се усмихна беззъбо:
-Добър ден, да знаете накъде е Белово?
-О, ма то тука е пътя за София, Белово е в другата посока.Там долу свийте в ляво и сте на околовръстното.
Усетих зли погледи по бузите ми. Добре де, бъркам се понякога. Спряхме да пишкаме, беше много належащо. Но то по това околовръстно нямаше дървета. За да избегна по-нататъшен повод за срам, ще кажа, че историята мълчи по върпоса.
-Кое е тва село?
-Момин проход!-виждах отстрани ЖП линията и усещах триумфа във вените си. Белово беше близо.
Започнахме да провеждаме експеримент. След като с Марчето разменихме места, започнахме да махаме на всички срещуидващи коли. Тъй като водех корабен дневник знам точно колко пъти ни махнаха в отговор... 4!!!
Най-накрая преминахме табелата на Белово. Късметът на начинаещия. Да обаче ние се целим в Малко Белово- Цялата ситуация ми звучеше като Ню Йорк и Ню Джързи.
-Леле, колко хартия има тука!- на места по тротоарите имаше цели павилиончета с тоалетна хартия.
Малко Белово се оказа близо. Вече беше 3.30. Още малко и щеше да стане време за празнуване. Ама ние бая си избухнахме в колата. Превърна ни се в нещо като навик...