Бях се облегнала на ватманската порта в последния вагон на последното метро за деня. С малко повече късмет можех да виждам чак до първия вагон, като през някакъв тунел, изкривен от време-пространството.
Не беше късно по моите разбирания, но пък не съмсигурна, че те са годни за общочовешко мерило. Когато слязох на най-омразната ми станция сърцето ми прескочи няколко пъти. Огледах се набързо и поемайки си дъх, продължиж към ескалатора. Искрено се бях надявала през целия ден това да си остане една безлична страница от седмицата. Чувствах се напълно неспособна да се наслаждавам на каквото и да е, особено след като по цели нощи сънищата ми те тормозеха с ангажираността си.
Повдигнах глава на спирката, за да видя другата страна на булеварда. Очите ми се напълниха изневиделица с пареща течност и отведнъж така ми се заплака, че едва задържах първото от много хлипания. Три секунди по-късно на светофара малко по-надолу, пред погледа ми, две коли се сблъскаха челно, пращайки в нощта зловещи искри на нещастие
Почувствах твърде голям шок да изкрещя, камо ли да изтичам и да опитам да помогна. Наоколо нямаше много хора, а и малкото които се бяхме изтъпанчили , гледахме тъпо към пушещите коли. Прехапах силно устни и хвърляйки чантата си на една страна, се затичах към колите. Рено Клио с баща и две деца, и спортен Фиат с младо момче и момиче... Те бяха на моята възраст!
Беше тъмно, много тъмно и само светлините на наблизо украсената елха осветяваха окървавените им лица. Най-сериозно бяха заклещени и пострадали бащата и младото момиче. Малките деца от задната седалка пищяха истерично и когато повдигнах окървавените ми ръце да ги успокоя, те се оплашиха още повече. Всячески се опитвах да извадя мъжа в безсъзнание от смазаната шофьорска седалка. Чувах само как викове се изнизват от устата ми, но нямах контрол над тях. Сякаш всичко това беше нереално. Мъжът повдигна клепачите си едва на половина и можех да видя празнотата на настъпващата смърт в подлега му. Усмихна ми се вяло и стисна лепкавата ми ръка, главата му кървеше безспирно. Сетне се облегна назад и затвори спокойно очи.
След това всичко ми е размито, чувах сирени на линейки и патрулки и виждах само кръвта по дрехите ми и мократа ми от пот коса. Един полицай ме отведе вкъщи, явно съм изглеждала твърде неадекватно да бъда сама. С поглед мернах двете малки дечица, които бяха спрели да плачат. Но погледите им бяха празни, като на видели смърт.
Много дни след това виждах окървавените си ръце и не можех да спя. Предполагам това е била последната капка, нужна да изцеди от мен и малкото ми останала вменяемост. Затова ме прибраха.
Сега ми дават няколко часа на ден без усмирителна риза, за да мога да попиша. Иначе става грозно. Но то е за мое добро...
Чосовете ми писане за днес изтичат...
No comments:
Post a Comment