Болезнени откровения

Събудих се рано и дежурният кучешки лай неизменно лазеже като сбъркана бубулечка по нервите ми. Предната вечер заспах противозаконно трудно и постоянно бърках сънищата с мрака на малкото кътче на общата стая. Разшавах се, опитвайки се да не вдигам шум, едната ми съквартирантка спеше. На масата/ нощно шкафче/ бюро любимото ми тефтерче беше отворено. Учудих се, не го бях виждала от седмици. И на една от последните страници пишеше четливо:
"Когато няма желания, я няма лесноповалимата надежда за промяна. Дали ще видим следващия изгрев или просто ще гледаме как слънцето изгрява- това са две прекалено различни надежди.
Незнам дали си спомняте кога сте били млади и какво е било чувството. Но всеки млад си спомня кога е бил стар и този спомен те обременява и притиска. Така сякаш някой те натиска под вода и не можеш да си поемеш дъх, докато усещането не се превърне в старост.
Часовникът ми отново се развали и не знам колко е часът. Но дали някой наистина знае кокло е часът?! Откъде знаете, че вместо 23, не е 200 023 милиона и вече отдавна не сме пресекли пределите на времето. И как да знаем , как да не се чувстваме изгубени, когато отдавна спряхме да виждаме ориентири към правилната посока.
Не можете да ме излъжете с глупостите за пълноценен , дълъг живот. Не можеш да имаш и двете, защото по-скоро рано отколкото късно вече си понесъл повече отколкото можеш. Искаше ми се да можеш да видиш света тъй както аз го виждам- със сиво-сините нотки на безнадеждност и цялата глазура от кристално оранжева искреност, която ни залива. А ние сме в купола на невежеството, където сме предпазени. И ако някой някога дръзне да се изниже от там- издъхва, успял да зърне великолепието на всички онова, отвъд човешките възприятия.
Издъхването не е проблем, живеенето е онова, което ме притеснява. Защо да си правим труда да рзбираме каквото и да било, щом знанието е толкова чупливо , а безкрайността заплашва да ни погълне. Нима вече не сме достойни за едно последно желание? Къде отидоха всички надежди и големи мечти на човеците?- Защото моите са все още тук...
Не чувате ли как земята пулсира под краката ни, как ни приканва да продължаваме напред, да живеем, да дишаме, да мечтаем. Хващам се , че нощем гледам към небето...каквото и да е всъщност това, което виждаме. И благодаря - за шанса да съм тук. Благодаря за това, което ми е дадено и за душата на войн, която гордо нося. Не се боря със змейове и дракони, а с демони...Но много добре разбирам, че ако ги нямаше демоните нямаше да ме има и мен. Светът не е само черен или бял, няма непобедимо добро и несломимо зло. Те същетсвуват в нежен баланс. И ние като човеци сме и материални, и духовни. Нима сме готови да се отвърнем от телата си, нима в момента е възможно?
Някой винаги ни пази, така като постоянна заплаха тегне... Но животът не е безмилостна борба! Животът е и тежък и сладък, изтъкан от разочарования, труимфи и простички радости. Щяхме ли да знаем, че сме щастливи, ако никога не сме били нещастни? НЕ!
Копнежите по други светове са толкова ествествени, колкото е нуждата ни от вода. Но истинското изкуство идва тогава, когато превърнеш собствената си реалност в приказен свят, който да обитаваш. Не казвам, че е лесно, дори е опасно. Но си струва да изживееш живота си на Земята достойно, а какво по-достойно от това да се бориш за мечтите си. Няма да те задържам още дълго, целта ми никак не е да те отегчавам. Но ти трябва да разбереш, че щастието е онова осъзнаване, че можеш да имаш много повече, но самият факт че имаш себе си е достатъчен да те отведе до края на малкото градче- а оттам, където поискаш.
Човешката плът изчезва, но след нея остава истинската любов към живота във всичките му форми. Да обичаш, да живееш, да мечтаеш...Да вярваш!
Силно ти препоръчвам да се съмняваш в думите ми, но знай, че рано или късно те отново ще изплуват...Думите, мечтите, дързостта да искаш повече от живота и борбата за това- те са вечни. Ако някога успееш да надникнеш в Архивите на времето, аз ще бъда там..."
Идея си нямам кой го е написал, нито кога, нито защо. а най-малко- защо в моя тефтер. Но ми хареса. На кой му пука дали е необяснимо или странно - Не и на мен...