Аз съм себична, груба и лицемерна! Лесно се обиждам, горделива съм и навярно имам повече недостатъци отколкото на някой би му се искало. В никакъв случай не го казвам под формата на самокритика! Констатирам тези мои личностни прояви след подробен и доста болезнен анализ на отношенията ми в... ами, всички останали хора.
Обожавам приятелите си. За малкото хора, които смело и вече без опасения мога да нарека така, все още не съм усещала граници на своята отдаденост и обич. Все още... Но една друга тенденция си прокарва път в чупливата ми поведенческа вселена. И се чудя дали я има само при мен, или всички се чувствате така и противно на всичките си желания, създавате една такава парадоксалност, както аз.
Та... Колкото повече обичам приятелите ми, които по стечения на животите ни, са далеч, толкова по-малко общувам с тях. На тези хора, които често пъти обожавам и ми липсват болезнено, е, точно на тях никога нищо не им казвам. Що ли?! За да не се подсещам аз редовно, че живота се изменя и бяз моето позволение.Не звучи ли логично?- Нали ви казах за себичността...
Една моя приятелка би използвала думата "центробежна", ама няма да й вземам патентованите гузни удоволствия.
Сред нещата, които като доказана циничка обожавам, е развенчаването на умопомрачително безвкусни клишета. Няма такова нещо като "най-добър приятел", както няма "приятели завинаги". Хората се променят без предупреждение и бяз всякаква следа този, който си бил завива зад някой контейнер. А с него и старите отношения. Да, някои се променят, пък други си остават дечковци завинаги. И колкото и да не ни се иска да си го признаем, тези, които наричаме приятели, са тези, от които имаме нужда. Докога?!
Но пък има и една друга истина, в която отчаяно романтизирана част от мен безапелационно вярва. Когато обичаш някого, наивно, безкористно и искрено, няма защо да имаш нужда от него. Няма защо да сме себични.Стига да сме приятели! Стига, когато можем да се съберем и да се даваме обич...
No comments:
Post a Comment