Love thy neighbour?

I have never been into religious matters. Well, except rejecting every single principle that seemed meaningless in my harmonious table of beliefs. And that is how my grandparents biggest fear came to life - surprise,surprise - I am somewhat of a non-Christian.
Once when I was little my grandma tried to teach me the so called "Ten commandments of God". She was so thrilled and almost exalted every time she pronounced the 10 must-follow-rules of every rightful Christian. And I remember how I always had only one question in mind - Of which god is she talking?...
So, I didn't learn those commandments. Mainly because I believe every man has to create his own moral code, based on the mistakes he/she has made him/herself. However I always reminisce that time I heard them. And now, as I am older and capable of refusing to listen to such pleasing to God speeches, another question evolves. Why in sanities name, didn't that god order us, plain humans, to love ourselves?
Can you even begin to imagine what history-changing impact would such a commandment have had?
Because we as children are not being made emphasis on the great importance of loving and respecting thyself, we can never truly learn to love others.
You may try it sometime - loving yourself. It's great, cheap, comes in every shape and size and immensely cuts the money needed for a shrink.
In the spirit of the new year that is right around the corner from where I stand, I have something to say to everyone who reads my verbiages. Love yourselves! And don't forget to occasionally give love to others. Read more books, spend more time outdoors and of course read my blog! I'm kidding, or not... Be happy, even without reason, and happiness will come to you!

P.S. Go n-éirí an bóthar leat!
Have a good journey!

Гринч и Бамби

Аз съм себична, груба и лицемерна! Лесно се обиждам, горделива съм и навярно имам повече недостатъци отколкото на някой би му се искало. В никакъв случай не го казвам под формата на самокритика! Констатирам тези мои личностни прояви след подробен и доста болезнен анализ на отношенията ми в... ами, всички останали хора.
Обожавам приятелите си. За малкото хора, които смело и вече без опасения мога да нарека така, все още не съм усещала граници на своята отдаденост и обич. Все още... Но една друга тенденция си прокарва път в чупливата ми поведенческа вселена. И се чудя дали я има само при мен, или всички се чувствате така и противно на всичките си желания, създавате една такава парадоксалност, както аз.
Та... Колкото повече обичам приятелите ми, които по стечения на животите ни, са далеч, толкова по-малко общувам с тях. На тези хора, които често пъти обожавам и ми липсват болезнено, е, точно на тях никога нищо не им казвам. Що ли?! За да не се подсещам аз редовно, че живота се изменя и бяз моето позволение.Не звучи ли логично?- Нали ви казах за себичността...
Една моя приятелка би използвала думата "центробежна", ама няма да й вземам патентованите гузни удоволствия.
Сред нещата, които като доказана циничка обожавам, е развенчаването на умопомрачително безвкусни клишета. Няма такова нещо като "най-добър приятел", както няма "приятели завинаги". Хората се променят без предупреждение и бяз всякаква следа този, който си бил завива зад някой контейнер. А с него и старите отношения. Да, някои се променят, пък други си остават дечковци завинаги. И колкото и да не ни се иска да си го признаем, тези, които наричаме приятели, са тези, от които имаме нужда. Докога?!
Но пък има и една друга истина, в която отчаяно романтизирана част от мен безапелационно вярва. Когато обичаш някого, наивно, безкористно и искрено, няма защо да имаш нужда от него. Няма защо да сме себични.Стига да сме приятели! Стига, когато можем да се съберем и да се даваме обич...

Едно време, някъде много далеч, не и тук

Сутрин обичам да оставям кафето на котлона, след като се е сварило. Всепроникващата способност на уханието му работи винаги в моя полза. Прането, глътка кафе, чиниите от миналата вечер, още една глътка. Обичам рутината си. Но тази сутрин бе различна, защото миналата нощ бе по-различна от всяка друга в моя живот.
Обожавам да танцувам, да се отпусна, да се отдам така на ритъма, че да няма връщане назад освен единствения изход - пълно опиянение от движенията на тялото ми и усещането за погледите върху мен. Никога не съм била лесно момиче. Дори държа да отбележа, че досега винаги съм била била принципна шо става дума за сексуалния ми живот. В мъжете винаги търся нотката на дългоустояващо кавалерство преди да се отдам на свалки. Е, не съм сигурна точно какво търсих онази нощ, но когато усетих топлия дъх по раменете си, се заковах на място. Сетне усетих и топлите му ръце върху кръстта си. Знаех много добре кой е той, но боговете са ми свидетели, до онзи момент не предполагах колко много си падам по него. Не ми каза нищо, само стоеше там, галейки нежно шията и горната част на гърба ми, там където роклята ми издайнически откриваше меката ми кожа. Не го виждах, но усещах онова униклано желание, желание да ме има. Сякаш с всяко свое издишване ми казваше,показваше, че иска от мен повече, отколкото и той бе предполагал. Изърнах се на пръсти и заковах погледа си в неговия. Бавно спусна ръце по гърба и усещах как иска да ги спусне дори по-надолу, но знаеше добре, че не бях такова момиче. Дори мисля, че самият факт, че не знаеше точно каква съм всъщност, така го подлудяваше. Наведе се до ухото ми и прошепна с кадифения си глас ала- Боно: -Боже, колко си секси!
Не успях да активизирам иначе бързия, остър ум да измисли нещо умно и вместо това само се усмихнах като лъвица в оплодителен сезон, с нужната доза животински нагон и агресивността на хищник. Думите, които последваха бяха логични и емоционални едновременно - Твърде много оксиморонни събития за моя вкус,но все пак... :
-Взимам си якето и те чакам отвън!
Дори не се постарах да изглеждам изненадана и противно на всичките ми издържани модели на поведение, кимнах и му казах, че след малко и аз излизам. Вървяхме прегърнати до стаята, дори и да не знаехме в коя стая точно отиваме. Не мисля да разказвам подробности от последвалите събития, кактовече казах, имам си принципи.
Но сутринта беше различна. И аз се бях променила с нея...


Enjoy, Ada!

Бегълци

Той е много красив мъж. Нали се сещаш как всеки сега се причислява към някой пагубно нашумял стил- музика; поведение; облекло - то е почти едно и също. Е, не и той. Той е един самостоятелен стил сам по себе си. Неуловим и неопределим, винаги някакъв и никога безличен. Беше се облегнал вяло на оградата, отвън пред кафето, където работя. Денят бе от онези мрачни копелета, които нарочно искат и ти да си нещастен. Но той сякаш създаваше около себе си собствена атмосфера на покой, непокорство и непукизъм. За историята му научих не от самия него. Ръцету му, конвулсивните свивания наустните му ми я разказаха.
Той е самотник, от професионланите. Не че не му върви с връзките, по-скоро на връзките не им върви с него. Бил женен веднъж, не знам какво се е случило с жена му. Имал един приятел някога. Но онзи много се захласвал по някаква кърпа и един ден изчезнал. Той е тих, мисли много за миналото.
Устните му се свиваха отново и отново през няколко минути и пукаше пръсти при всяка възможност да извади звук от хрущялите си. Чух гласа му само веднъж, а след това и всяка нощ, когато си лягаш твърде късно, за да има нормални будни. Отново и отново чувах топлия, незаинтересуван шепот в ушите ми.
-Загубих си мечтата.
Не ме молеше да му помогна, нито да му дам малко от наличната моя. Нито тъгуваше, не скърбеше. Но пък нямаше мечта човекът!
Не съм сигурна дали искаше мечтата си обратно. Но едно ще ти кажа- Аз исках мечтата му. Колко ли трябва да е била велика и животоутвърждаваща, за да остави след себе си една такава парцалива кукла с порцеланови черти?!
Малко след срещата с него аз изгубих своята мечта. Нямаше какво друго да помисля, освен, че е било заразно...или нарочно. Нима бе възможно той да бе отвлякъл моята мечта, с потайните си полуотворени очи. Или наистина е било заразно? Или пък моята мечта, на която въздадох твърде обширни еманципаторски възможности, сама не ме напуснала.
Не е нещастие. Не е празнота. Дори апатия не е. Сега го разбирам. Когати си тръгне една мечта, тя си взима и искрата. А без искрата няма смисъл да плащам сметки за отопление.
Някой някога беше казал, че когато мечтата умира, се ражда друга мечта. - Глупал! Или аз съм глупачката, задето не бях убила моята...
Когато мечтата си иде, непоразена от напреднала възраст или луда крава, а всъщност е на някой екваториален хамак без теб, не идва друга мечта да я замести. Нищо не идва...

My little duckling

My hair was shinning at the site of the suns gentle touch. It was a calm winters day, not far from the ending of another year. These were the last times I would be able to marvel at my mountains because I chose so.
Throughout my hole life I believed in life I would get what I need but I never left myself any guidance in relevance to personal choices. What I had to learn the hard way is that life goes on. It won't stop because you chose wrong, or because you missed the train. And it most certainly doesn't stop when you want things to just stop changing.
I always get that bitterness on the top of my tongue when I feel that everything surrounding me slips out of my firm grasp of control and heads to its own path. That is why I began changing things before they change their own. I cut my hair, colour my hair, let down people before they let me down...
Then she came into my life. Or maybe she was there since the beginning . At first I didn't know if she was the right one to trust. But I needed that kind of a person, of a friend, so badly I felt I did not have another choice. She has a name so close to mine and I think that helped me feel towards her the tenderness you could bestow only a sibling with. And then came the love, so natural and nurturing...The love one would feel for a comrade in the battle for truth. As love tends to grow, so did mine. And it develops, always assuring me it will not dissolve. But that love never assured me it won't change, neither did she.
The friendship between women, as I learned is hard work. And opposed to some beliefs it is much harder than the one with men. It could be pure and free of doubts, could...
We both grew, changed, feared, fear, love and dream. And that makes me not want to let her down.Should I be afraid?

P.S. To my dearest friend!

Damien Rice - Volcano - Official Video

Birthdays and wonders

I'm not that much into Christmas! Happy birthday Jesus! And that's that. Why should I be celebrating the birthday of a guy who if so long dead that he doesn't even facilitate his own party. Okay, I don't want to sound all grumpy and no fun. I love giving gifts and accepting them for that matter. And I've always loved how this time brings our hole family together. But the thing I love and hate the most- it's probably the only time people think of magic as of something pretty.
Because magic and the wonderous world of everything that is extraordinary is just next door...
I have always loved reading books, always preferring those that have low tolerance for reality. And you know that feeling when you finish a good book and you feel so sad because the gateway to that other world has closed...Enough with the sobbing, I'm not into disclosing personal states of emotional instability today. I just want to- contrary to the all penetrating spirit of Christmas-mock at all those pitiful sad people who don't believe in miracles. I am not talking about magical spells or out of this world creatures. Let me ask you a question and promise me you'll answer... Have you looked through your window lately? There's the sunlight, the clouds and the cool air late at night and early in the morning. And there we are- humans- breathing, thinking, feeling, with skin and bones and opposable fingers. Don't you ever wonder how we got here, what we were and how we can think and want to change.
I love the warm touch that fire radiates. I love hearing my voice when I read British poetry, I love the way I feel like flying every time I hear a beautiful song. And I know you love many thing as well. But most of all I love how I can live through every day. So next time when you go out and see a decorated tree, hear a Christmas jingle or hear "Marry Christmas" don't get excited about the holidays. Get excited because you can do anything you want to!

Пътеписности

-Завий тук в ляво!-Марчето беше седнала отпред. Така става като играеш камък-ножица-хартия - аз пак се оказах отзад.
-Как в ляво!? В дясно ми се струва по-правдоподобно.- бях се настанила между двете предни седалки и следях за ситуацията.
Беше ново място, а ние не сме от най-ориентираните екскурзианти. Най-накрая на Надето й писна и сви в ляво. Започнахме да си викаме истерично, ама то си е нормално в кокошарник като нашия. Музиката още от тръгването ни гърмеше в ушите ни - травъл рай. Е, не беше много райско като припявахме с Тупак и Айс Кюб, но мисля, че боговете ще се смилят над нас.
-Пътя напред е затворен-в гласа на Надето чувах онова опасно гърлено ръмжене и виждах как Моника(вената на челото й) започва заплашително да изскача.
-Дай тука в дясно!-настоях аз.
-Ти се в дясно искаш!- Марчето беше подпряла моите слънчеви очила без рамки на носа си. Наричаме ги Монокъла.
-Тва там отпред табела за София ли е!
-Опа!- най-нелюбимата ми фраза- Виж, може и до Самоков да се иде.
Уви, не беше удачен момент да бъда забавна. Колата се спря и Надето спусна прозореца си. Един дядо с изрязани гумени галоши, кепенце и плетено елече, и с изкоренени хризантеми под ръка ни се усмихна беззъбо:
-Добър ден, да знаете накъде е Белово?
-О, ма то тука е пътя за София, Белово е в другата посока.Там долу свийте в ляво и сте на околовръстното.
Усетих зли погледи по бузите ми. Добре де, бъркам се понякога. Спряхме да пишкаме, беше много належащо. Но то по това околовръстно нямаше дървета. За да избегна по-нататъшен повод за срам, ще кажа, че историята мълчи по върпоса.
-Кое е тва село?
-Момин проход!-виждах отстрани ЖП линията и усещах триумфа във вените си. Белово беше близо.
Започнахме да провеждаме експеримент. След като с Марчето разменихме места, започнахме да махаме на всички срещуидващи коли. Тъй като водех корабен дневник знам точно колко пъти ни махнаха в отговор... 4!!!
Най-накрая преминахме табелата на Белово. Късметът на начинаещия. Да обаче ние се целим в Малко Белово- Цялата ситуация ми звучеше като Ню Йорк и Ню Джързи.
-Леле, колко хартия има тука!- на места по тротоарите имаше цели павилиончета с тоалетна хартия.
Малко Белово се оказа близо. Вече беше 3.30. Още малко и щеше да стане време за празнуване. Ама ние бая си избухнахме в колата. Превърна ни се в нещо като навик...

Apotheose of the "Kathy"

At first they looked like small black dots, going downhill, coming towards me. The purple haze of the young evening manifested in the last sun rays high up in the sky. The darkness comes quickly afterwards, I always knew. I pushed the door wide open and let my skin get accustomed to the cold air outside.It took them 10 minutes to reach me. Quick men they were. For a moment it all seemed like a blurry dream. Like I was a lost princes and they were my knights, to come and save me. But I was the knight this time. I yearn for the days when horses were the fastest way to travel and whether was a force to be respected. But these are different times. My car awaited, parked in the backyard. And they were my four riders of my private Apocalypse!- My editor, my head publisher, my cover artist and last but most important the man who discovered my talent for writing.
It was the most important day in a writers life. Until everything went wrong...
It wasn't the traffic. It wasn't that old lady, crossing the pedestrians lane. It wasn't even the car crash that had closed the street we were supposed to go to. It was me. My heart was beating faster and faster as my brain was reminiscing on all the times I had given up on myself.
I remembered that one time I didn't go to a gathering with friends because I thought I didn't look good enough. Or the time when I didn't apply to study in Ireland because I didn't think I was intelligent enough( and it costed me 2 years of misery,kinda). I didn't tell the boy I fancied about my feelings, and I still don't. My past was filled with so many regrets. That book was my one and only way to get all of the UNSPOKEN and UNDONE outside of me. And there I was, scared to look at it for fear it wasn't good enough...
You must know that miraculous feeling of doing something right, after having experienced all the wrong ways. Well, there I was-alone with myself, finally ready to be sure I'm on the right track. And did what I knew for once in my life was right. I turned my back and in the lights of the evening rush of going-home transport was comfort. I didn't need acknowledgement for my work, any hail seemed inappropriate, faulty. For the first time it didn't matter I had written a book and someone would actually read it. What did matter was I was finally rid of my past doubts. It was no longer my posession, all the things I felt so heavily. All of the flowers of my past tomorrows were now the seeds for my new tomorrows. And they needn't be bright.
There is something I had recently learned. The best mornings are those that start early and don't seem the bright days they would turn into.

When I am angry I stop being angry, and be furious insted!(True story)

My gun is gone. Mum took it away from me, suicidal-prone and all those pretend-to-be-therapist crap. And c'mon, who the hell could be suicidal and own a sharp fishermen's knife and not be dead by far. I just have a VERY soft spot for weapons. Firearms not so much, I am more of an eye to eye combat weapon type- knifes, blades,swords. And did you know that a sword of a knight in the mid-centuries didn't weigh more than 4 pounds but the armour and shield were a much heavier part of the deal.
Good thing is I am not passive-aggressive. And that made my parents happy for the little while before they were served the doctors opinion- I was pronounced to be dangerously emotional, a bit of a spitfire and with the patience tolerance of a sleepy lion. I'm not denying it, I just don't see how that could make me a menace to society...
So now they send me to these joga crap classes and the anger management groups. Wrong move, succers! At present me and my buddies, with bigger anger problems than me and a mania for heave firearms , organize a one of a kind group of super secret anger-defenders.
Enough with the patience! Stop the self-control! Lose the feeling of appropriateness' boundaries!- Be angry today!- Do ya likeit. Came up with it myself. We stand for the right to express your emotions, no matter how intense they are.we're not bad. We're not even evil. We just want equality in emotions for all.

...

Well, the plan failed, of course. We organized an open procession and everyone were given advice to bring whatever favourite weapon they had. Not for use, strictly amateur and fan-based. It got ugly though when the cops came after us. I felt like an Iranian woman in a middle of a protest, we all felt like that. "No need for repression , dudes"- But it was too late.
Smoothly done, old girl, now I don't even have a pocket knife. Since I was underaged I got a house arrest until I reached 21. At least my anger fed so much on my nerves that I didn't gain weight. Now aren't emotions the best!

Sweet dreams?

-Why don't you go to sleep?
-Do you promise me it will be okay in the morning?- when I whispered the words they sounded foreign, distant. How could that be my voice...
-I can't promise you that, my dearest. But I do promise you, you will have yourself.
-And where would you be?- tremble, fear, uncertainty.
-You know better than to wish me around!-his voice was patronising, yet soothing. Like a cure to all my inner turbulence, the low pitch of his voice resonated perfectly with my need of calmness. It eradicated all my fears but for how long?
-We won't ever find a way to be together, will we...
-Well, not if you keep asking silly questions. I sometimes wonder if that mouth of yours will ever get tired of speaking.
-Don't wait for it.
The silence struck me. I could barely even hear us breathing even though I held him so close. However, it was somehow beautiful, that I could hear his skin pull up his cheekbones as he smiled. He kissed my forehead and I slid my hands across his chisseled features.
I didn't believe in my own happiness, now how messed up does that sound. I once got the prize for most absent minded at my office. I can't stop wondering what kind of idiots give those sort of prizes at a publishing houses office...
-Why aren't you still asleep?- he almost raised his voice.
-How in sanities name could you have possibly knew that.
-You always do that nostril blowing thingy when you think about your job.- I sometimes get scared he knows me that well but most of the time it calms me down.
-I know what will happen when I fall to sleep.
-You cannot fight the inevitable Merry Beth!

I opened my eyes. The night lamp was still on and I switched it off. Darkness. I rolled over and tugged my hands under the pillow. Why that dream again? And why the hell did that man call me Merry Beth. That is not my name!...

Dead Can Dance - The Host Of Seraphim

Not all things need to be said... But I need to say them

I do not wish to speak what is on my mind! I wish to speak what is outside it...
I feel sometimes helpless, standing against the improbably enormous number of alternatives there are to the reality we so ignorantly reside in. Helpless - To find words, to experience all the emotions or to find the way to transform the all consuming craving for more from life.
I have a friend, this most peculiar beautifully tangled friend I ever had. She taught me so many things that I doubt it she'll ever get the big picture. And after such a variety of emotions we got through together, she feels the same, yet we both are different. And though she most surely doesn't get it, she is one of the too few people whom I don't fear things would change with. And for once I'm sure with Vanina I didn't make a wrong call. Want a proof?! - I call her all the time...
You see, there are times when I get so sick of my own self-destructive-analysing thought patterns that I completely shut down. And then everything, everyone seem foreign, distant. And then people, friends, like Vanina come out of a rabbit's hole and bring me back to reality.
I doubt it any of you need to be told how wonderful life is. I hate it when mentally messed up pretend-to-be-wisemen try telling me I should find the beauty of life in the little things. On the contrary, my kind of needed-beauty is in the feelings or the memories of them. The way I felt when a as a child I glanced at the hillsides; how my mother's coffee with honey smelled in the morning; the dark-pink, white-shaded-blue sky makes me feel at twilight. Those are the tiny moments in the great endlessness of the time void that make me eager to have more.But you can never get too much from life's peculiar way of telling you you're alive.
Are you sure you are alive. Or maybe you need a reminder?


P.S. I dedicate this to Vanina!...

Болезнени откровения

Събудих се рано и дежурният кучешки лай неизменно лазеже като сбъркана бубулечка по нервите ми. Предната вечер заспах противозаконно трудно и постоянно бърках сънищата с мрака на малкото кътче на общата стая. Разшавах се, опитвайки се да не вдигам шум, едната ми съквартирантка спеше. На масата/ нощно шкафче/ бюро любимото ми тефтерче беше отворено. Учудих се, не го бях виждала от седмици. И на една от последните страници пишеше четливо:
"Когато няма желания, я няма лесноповалимата надежда за промяна. Дали ще видим следващия изгрев или просто ще гледаме как слънцето изгрява- това са две прекалено различни надежди.
Незнам дали си спомняте кога сте били млади и какво е било чувството. Но всеки млад си спомня кога е бил стар и този спомен те обременява и притиска. Така сякаш някой те натиска под вода и не можеш да си поемеш дъх, докато усещането не се превърне в старост.
Часовникът ми отново се развали и не знам колко е часът. Но дали някой наистина знае кокло е часът?! Откъде знаете, че вместо 23, не е 200 023 милиона и вече отдавна не сме пресекли пределите на времето. И как да знаем , как да не се чувстваме изгубени, когато отдавна спряхме да виждаме ориентири към правилната посока.
Не можете да ме излъжете с глупостите за пълноценен , дълъг живот. Не можеш да имаш и двете, защото по-скоро рано отколкото късно вече си понесъл повече отколкото можеш. Искаше ми се да можеш да видиш света тъй както аз го виждам- със сиво-сините нотки на безнадеждност и цялата глазура от кристално оранжева искреност, която ни залива. А ние сме в купола на невежеството, където сме предпазени. И ако някой някога дръзне да се изниже от там- издъхва, успял да зърне великолепието на всички онова, отвъд човешките възприятия.
Издъхването не е проблем, живеенето е онова, което ме притеснява. Защо да си правим труда да рзбираме каквото и да било, щом знанието е толкова чупливо , а безкрайността заплашва да ни погълне. Нима вече не сме достойни за едно последно желание? Къде отидоха всички надежди и големи мечти на човеците?- Защото моите са все още тук...
Не чувате ли как земята пулсира под краката ни, как ни приканва да продължаваме напред, да живеем, да дишаме, да мечтаем. Хващам се , че нощем гледам към небето...каквото и да е всъщност това, което виждаме. И благодаря - за шанса да съм тук. Благодаря за това, което ми е дадено и за душата на войн, която гордо нося. Не се боря със змейове и дракони, а с демони...Но много добре разбирам, че ако ги нямаше демоните нямаше да ме има и мен. Светът не е само черен или бял, няма непобедимо добро и несломимо зло. Те същетсвуват в нежен баланс. И ние като човеци сме и материални, и духовни. Нима сме готови да се отвърнем от телата си, нима в момента е възможно?
Някой винаги ни пази, така като постоянна заплаха тегне... Но животът не е безмилостна борба! Животът е и тежък и сладък, изтъкан от разочарования, труимфи и простички радости. Щяхме ли да знаем, че сме щастливи, ако никога не сме били нещастни? НЕ!
Копнежите по други светове са толкова ествествени, колкото е нуждата ни от вода. Но истинското изкуство идва тогава, когато превърнеш собствената си реалност в приказен свят, който да обитаваш. Не казвам, че е лесно, дори е опасно. Но си струва да изживееш живота си на Земята достойно, а какво по-достойно от това да се бориш за мечтите си. Няма да те задържам още дълго, целта ми никак не е да те отегчавам. Но ти трябва да разбереш, че щастието е онова осъзнаване, че можеш да имаш много повече, но самият факт че имаш себе си е достатъчен да те отведе до края на малкото градче- а оттам, където поискаш.
Човешката плът изчезва, но след нея остава истинската любов към живота във всичките му форми. Да обичаш, да живееш, да мечтаеш...Да вярваш!
Силно ти препоръчвам да се съмняваш в думите ми, но знай, че рано или късно те отново ще изплуват...Думите, мечтите, дързостта да искаш повече от живота и борбата за това- те са вечни. Ако някога успееш да надникнеш в Архивите на времето, аз ще бъда там..."
Идея си нямам кой го е написал, нито кога, нито защо. а най-малко- защо в моя тефтер. Но ми хареса. На кой му пука дали е необяснимо или странно - Не и на мен...

Stereotyping

Ornithologists become like the birds they so much adore. Always fleeing the next possible place, searching to see another bird, or anything else that can give them hope for a new discovery. Writers become their novels, soaked in facts that were never to be and eternally trying to break the bond to the words they have written. Sculptors become consumed with the craving to give their pieces the gift of life. Engineers see everything for its measures...
Whether we get a hold of it or not, truth is people most regularly become their professions. Or do day?!
Standing on the thin red line between reality and what we think is real, does anything we do actually exist. Or are we nothing but 6 billion crazies, daily getting high on surreality?
The other day I saw a statue of a man, praying for his life. And the same statue, insanely enough, was locked in a cage - a real, iron-bars, metal-lock, cage. Why would anyone need to lock down a poor, not a bit suspicious statue, when it has already been taken any chance of experiencing life. Is someone afraid of it running away?...
I never liked statues. They make me sad, thinking that they are creatures locked down in a skin that could never move- ever watching but never taking part in the world around them. And that makes me wonder if we don't at some point, as well become statues. Locked in the wicked circle of circumstances,stuck in a quick sand of bad decisions, halted by the feeling of duty... And where would that take us?
You see, it's not the occupations of humanity that put us in a shaped box of some kind. It is that all mighty pattern of powerlessness that makes us feel like we were puppets with unreachable strings . Well. I say,enough with the string navigation system! And if that makes a rebellious stereotype semi-feminist, semi-human right fighter, so let it be.
Wake up people! Because if you don't start doing what you want, you'll end up a statue is prison!

Поносима невменяемост

Бях се облегнала на ватманската порта в последния вагон на последното метро за деня. С малко повече късмет можех да виждам чак до първия вагон, като през някакъв тунел, изкривен от време-пространството.
Не беше късно по моите разбирания, но пък не съмсигурна, че те са годни за общочовешко мерило. Когато слязох на най-омразната ми станция сърцето ми прескочи няколко пъти. Огледах се набързо и поемайки си дъх, продължиж към ескалатора. Искрено се бях надявала през целия ден това да си остане една безлична страница от седмицата. Чувствах се напълно неспособна да се наслаждавам на каквото и да е, особено след като по цели нощи сънищата ми те тормозеха с ангажираността си.
Повдигнах глава на спирката, за да видя другата страна на булеварда. Очите ми се напълниха изневиделица с пареща течност и отведнъж така ми се заплака, че едва задържах първото от много хлипания. Три секунди по-късно на светофара малко по-надолу, пред погледа ми, две коли се сблъскаха челно, пращайки в нощта зловещи искри на нещастие
Почувствах твърде голям шок да изкрещя, камо ли да изтичам и да опитам да помогна. Наоколо нямаше много хора, а и малкото които се бяхме изтъпанчили , гледахме тъпо към пушещите коли. Прехапах силно устни и хвърляйки чантата си на една страна, се затичах към колите. Рено Клио с баща и две деца, и спортен Фиат с младо момче и момиче... Те бяха на моята възраст!
Беше тъмно, много тъмно и само светлините на наблизо украсената елха осветяваха окървавените им лица. Най-сериозно бяха заклещени и пострадали бащата и младото момиче. Малките деца от задната седалка пищяха истерично и когато повдигнах окървавените ми ръце да ги успокоя, те се оплашиха още повече. Всячески се опитвах да извадя мъжа в безсъзнание от смазаната шофьорска седалка. Чувах само как викове се изнизват от устата ми, но нямах контрол над тях. Сякаш всичко това беше нереално. Мъжът повдигна клепачите си едва на половина и можех да видя празнотата на настъпващата смърт в подлега му. Усмихна ми се вяло и стисна лепкавата ми ръка, главата му кървеше безспирно. Сетне се облегна назад и затвори спокойно очи.
След това всичко ми е размито, чувах сирени на линейки и патрулки и виждах само кръвта по дрехите ми и мократа ми от пот коса. Един полицай ме отведе вкъщи, явно съм изглеждала твърде неадекватно да бъда сама. С поглед мернах двете малки дечица, които бяха спрели да плачат. Но погледите им бяха празни, като на видели смърт.
Много дни след това виждах окървавените си ръце и не можех да спя. Предполагам това е била последната капка, нужна да изцеди от мен и малкото ми останала вменяемост. Затова ме прибраха.
Сега ми дават няколко часа на ден без усмирителна риза, за да мога да попиша. Иначе става грозно. Но то е за мое добро...
Чосовете ми писане за днес изтичат...

Night watch

The echo of my high heels was spreading all over the boulevard, like a blanket of rhythmic post-ecstatic parade of pleasure. It was already 2 hours past midnight and my fancy hair style had long gone turning into a squashed pumpkin on my head. But it was all well and I was that confident young woman from a half-dream, half-reality that walks alone at night with no fear, and with a huge knife in her pretty bag.The day seemed all over. But it wasn't...
I realised I wasn't alone because of the strange clatter behind my back. After that first attack in a park one night, I always get freaked out(inner freaking out, of course) even at the slightest suspicion of someone behind me. So as I slid my hand down to the knife and held it tight in my arm I turned my head back with a serious, semi-intimidating expression on my face.
And there it stood!
It was the cuddliest dog in the world, sniffing the air behind me. Maybe it was trying to catch my fragrance!? I smiled as widely as I could:
-How are you, my sweetness!- I whispered softly and walked on.
And before I could react the dog came in front of me and I almost tripped over it, as it tried to sit down beside my moving feet. It looked at me as if understanding my fear of...all the things that may happen to me here at night.
I slid out my glove and tenderly run my hand on its head. And that marvellous dog bowed at me with amazing gracefulness.
I could hear myself talking to it...Him! I decided it was male and gave it my favourite random doggy name : Chochko!
He walked in front of me, speeding up and then turning its head to wait up for me to catch up.
The sound of my unrealized speech and the soft breath of Chochko put my thoughts as rest. As I approached the store next to my flat I made plans of buying dog food and arranging my sweet companion with a midnight feast. And when I turned my head one last time to look for him in the darkness of the street, in front of the shop , he was gone. I was out of the dark and back to safety and Chochko had provided me with safe passage.
It wasn't extraordinary. He knew I needed him and there he was. My knight in shining fur and I- a damsel in permanent praumatic stress...

Chili and Tarrot: Merories of the present, memories of the future

Chili and Tarrot: Merories of the present, memories of the future: "A raven landed somewhere beneath my window as I opened it to light up a cigarette. I ordered my tears to land quietly on my cheeks, my room ..."

Merories of the present, memories of the future

A raven landed somewhere beneath my window as I opened it to light up a cigarette. I ordered my tears to land quietly on my cheeks, my room mate was still sleeping soundly. Only an occasional tender sob let me out but I could not bring myself to anger over my immediate need to cry, even though not in silence. I felt the disgusting taste of the smoke in my nostrils but I kept smoking on as if I was making a proclamation. I couldn't continue hiding away from the flashes of realization, mixed with insanity, that ran as scared rabbits in front of my gaze.
I remembered the night I got my admissions letter and how the little orange sparkles flew away as I put out my cigarette on the window pane. And the clear thought of already having seen that- too long ago to remember. Or the purple-green haze flouncing around us on the staircase, as Eka and I spoke about past lives.
I looked at my right hand. It struck me I had never thought about how the blonde hairs on it curled and by so, making it mine. Before I never thought of the fingers as mine but they were, are.
Most people get scared when I take out my tarrot, wrapped in their soft cotton and organza coverlets. They say they would never handle knowing the future. But the future is never shown in the cards - it is their deepest secrets I see...Maybe that is what scares them. I don't need cards to see the most feared part. The future is written all around, deep in the heart of the choices we make, made or refuse to handle.
I could still hear the raven's croak, even though I did no longer see it. And just like that sound I could still remember what has already been, is and what lies ahead. But that is not the future?! How can it be, when I can already bear it in my memories as a marking of a long forgotten manuscript...

Mea Culpa

I've never been a fan of knock-knock jokes. They are fairly stupid, somewhat passive aggressive and completely intentionally insulting. But that's just me, thinking about things that are too much of a detail to actually be meaningful.
That's, however, what most people around me do most of the time. I often find myself wanting to shout aloud the thoughts boiling in the right side of my hippocampus. As you might not know- that one is responsible for spacial navigation. So, as a result of my 100 degrees Celsius bouncing, unshared mental process, most of the time I can't really direct myself properly.
Did you know that every second of the time we so so wrongly dismantle as a straight progression a thought is born. Unlike human babies, thoughts don't grow up, grow old and die. They stay! I'll let you do the personal math but stop thinking for a second and imagine how many billion, gazillion thoughts swim in a mental ocean above the atmosphere. Or are the IN the atmosphere? Or maybe they're in in our own mental lake-like ocean ( it's a lake-like cause, well it's in our brain...somewhere, and an ocean, because there is no lake so big)...

I will stop writing about mental processing and data storage just about NOW! Honestly, I can go on talking about that forever and I don't really believe anyone ever listens.
Another thing - Have you ever thought, when in a obese traffic jam, that on the planet Earth alone, in other parts of it, there is someone stuck in their vehicle, thinking the same thing, at the same moment as you. Chances are there is more than one of those... The same goes for feeling lonely, feeling down, hungry, angry or absurdly passionate. We humans tend to believe no one else feels the same, but truth is emotions are universal( I am not renouncing the presence of a private emotional prism) and time is an illusion.
So these days I tend to believe when I walk home alone that someone else is walking home alone, as well.I worry about him, rather than myself. And it is because I hope that one realises loneliness is a state of mind, shared by another...

Captain's Log: Stardate:28 357 234 days of wondering

Hello there all you fellow loners!
Not that THIS is out of limits for relationship-ers. It's just that you,lucky brats, don't have to go through the emotional turbulences of the singleton's life (although I'm pretty sure you have your own set of electrical storms). But I'm not talking about emotional status, not this time, at least.
There is a frank question I need to handle not so swiftly, yet bluntly:
-Is there a "DO NOT TOUCH" sign on my forehead? Am I supposed to be a helpless, innocent, sweet, pink-cheeks, pink-wearing of a femme fatale to get ANYONE'S attention? What am I to do, not to scare men away? And why the hell to men get intimidated by women who are as powerful and determined as they are?
So many, too many questions and more on the way, forming inside my angered, anything but rational brain.
The last thing I am trying to say is I need a man- if I did,I would have found one. No, I need answers, based on statistical data, gathered from men's brains from all over the globe...
Okay, enough with the impossible and into the realm of the improbable: I bought a new book yesterday (yummy); I tried something never before in my life did I think I would try; I rearranged my desk and my closet... You'd think after those relevantly nice things something might change for me. WRONG! I'm still stuck on my super ultra cool, going invisible, space ship. And that's the whole absurdness of the situation- How can anyone feel stuck on a ship like that?!

The biggest win of a big dream!

Once I stumbled upon this very peculiar quote "If you don't like were you are, change it!You're not a tree!". My first thought was: -That cheeky bastard (whoever he is)! How dare he/she tell me I should make changes.
A few seconds later I was the bastard. How could I possibly think someone was talking to me. Fact is I fell for the oldest trick in the book. I didn't need anyone to shower me with invigorating words, cause either way I was so far down "Self-pity Lane" I did feel like a tree.
Well...Here I am an year later! I am twenty and I have just made the biggest change in my life (so far!). Well,yeah,not exactly just- because I needed a day or so for my brain to resume it's normal functioning.
The biggest dream in my little human life has come true! How many of you can say that for themselves? No, I'm not go all smug now. I am just indecently happy. I finally proved to my self the biggest win of them all- I AM NOT A TREE!
I'm not saying it in a profound meaning. It's just that I got rid of the imaginary roots I was growing and I feel like a young sapling again. I'm not saying roots are bad but they need constant watering... And I'm kinda eco-oriented!
So now I'm gonna pack my bags, book a ticket and make sure my head stands still were it is required. It's good to know some things don't change, though. For one, I'm never gonna stop writing. And as always I am sorry to disappoint the haters...NOT!
I was thinking about another saying of my own making:" You're not a tree! So plant one and start looking for an unrightful place under the sun!"

Alchemy of the brain functioning

Back at school I was very good at chemistry, biology not so much. This, however, is not an analysis of those physiological functions that make us capable humans. In the contrary, when it comes to thoughts and emotional state we fly far away from the dwellings of science and into the realm of mysticism and not so hidden truths.
Can anyone promise me, assure me that I am an unique case?! No! Don't even dare question or deny your mood swings and occasional (or regular) tantrums. And there it is! The universal,ever so far, unbelievably positively grotesque question- What drives us?
When it comes to the mind, I have always thought of it as a detached-from-the-body part. The signals that eyes, motion sensors and nerve endings send slide up on an invisible silver line right to our consciousness. And presumably that same consciousness is close by, only in another level of existence. And at certain occasions, instead of the body sending information, that other part of us does. But then again, that info might just be to much for us simple humans to handle. That's when it happens- All of a sudden we jump far of our usual emotional arena and land in the land of unknown, frightening realisations.
I have never accepted the theory thoughts and emotions should be separated. How could that be?
We feel what we think, and think what we feel. No matter how poignant those proceedings we do need them in order to be real. Although, I should admit - There are times(and not so few)that I feel I am not real, at least not in this reality. I like to believe my consciousness, in collaboration with the subconsciousness send me that grasp of existence.
Yes! We ARE here and now! But what does that mean anyway? A hurricane of emotions and a whirlpool of thoughts. Just like Scilla and Haribda,guiding the way to a higher understanding...

Life, the universe and almost everything

A library is a place of magic! My favourite place! The place where not only dreams come true, it is where the dreamer's mind finds shelter.
I am not going to babble on about books (part of my therapy).This is a story about flying, sleeping sheep and a roller coaster in the skies.
Atos reached his hand towards me. His smile was as radiant as ever, ever assuring me of how right, righteous and dashing he is. We went to Florence- back to my memories of a not so far away life, yet in long forgotten plane of my existence. The sky wasn't any different, although the sun moved, on it's daily walk, from west to east. And the northern winds that blew and whistled in my left year were warm and comforting.
No! It wasn't a dream. It's just that it wasn't real compared to the solid, confusing reality we dwell in.
One of the things people do best- run. Oh, don't just stand there,pretending you don't know what I'm mumbling about. Everyone gets scared once in a while. I get scared almost every minute of every day. But then (don't thing I'm going on about courage) all I have to do it to remember about the northern wind.
Nothing is certain... How do you know that instead of 2010 A.D. the date is 20 galactic days after The Big Bang and everything so far wasn't just a short preview. I tell you this- Believe as you wish. But never give up on the simple truth that it takes only one blow of the wind to change everything...

The art of mind reading

The art of mind reading is simple( contrary to all beliefs and precautions). "Thoughts" equals "Body language" equals "Body temperature" equals "Ups and Downs of behaviour patterns" equals "Smiling/Frowning" (mostly towards you).
Truth is people like to make themselves sound a whole lot more complicated then they really are. Because when it comes to relationship-ing and socialising we're not far away from our other family members - the mammals:
We live in packs -willingly or not so much-family; room mates; summer camp; homeless' shelters. No matter what the age, we are almost always a part of a so called social group (think about it!). And if, Lord forgive, we're not suitable for a bunch of any type we become outcasts. Although once you think about it, even those cup-cakes are in the middle of a stuffy crowd themselves.
We are divided into plant eating, predators and, of course, the occasional carrion-eating cuties. Not that we're eating each other and running scarily through a savanna or taking an afternoon nap on pride territory. But most of the time we do feed on each others nerves. You get it- bio-energy gone through the window and into someone else's bio-energy tank.
And last but never ever in a thousand million years least- mating rituals. For us they come in all shapes and cizes and very poorly stolen from the animal kingdom. It always has to be about speed - to get to the most wanted male/female first. She/ He absolutely has to be wanted by a third party. There are too many variations to be described but you get the logic, I'm sure.
In the end we all want not to be alone. Well some of us (don't pretend you don't know it's men I'm talking about) mostly look for sexual satisfactions. But in the end it's ALWAYS about finding somebody...Anybody.
So I said- PEOPLE ARE NOT THAT COMPLICATED. Look for the signs. But mostly STOP thinking about what others think and mind your own mind!

learning and breathing and growing along

There are those gravely low moments of the rather spunky journey that take away from me the one thing I feel completely committed to doing. That is my main reason and excuse for not writing for such a long time. Truth to be said I can not, should not excuse myself on this one. It is more like I am letting go of my desire to write so quickly it's as if it was never really mine.
But then again...how could all those words not have been mine?!
I have met an old man the other day. I was rushing down the street and didn't even notice him until he put his cane in front of my feet. He looked me in the eye and said that in life people don't get what they want, but what they need.
Did I?! Do I still?! Is losing my inspiration and strive the right thing to be happening to me?
So many, many questions.Before, I was determined to always look for an answer. Now I just want to get through the day and not think about it afterwards. And is that so much to ask...

Една точилка и много бобри

Отдавна не съм го правила. Това. Да бъда едновремнно страхливка, но и откровена със себе си.
Когато написах последната страница от първата ми книга, оттам изскочи един бобър. Имаше сладки предни зъби не толкова сладка миризма на мариновани плъхчови опашки.
Аз се уплаших- разбира се- но бързо се осаферих и му размазах малкото мозъче с една масивна кухненска точилка. Не ме питайте защо държа точилка в спалнята си... Конфиденциално е! Та, дори за момент през главата ми не се промъкна осънзаването колко абсурдна е ситуацията. Вместо това започнах да ругая бобъра, как смее да се вмъква така в книгата ми.
Малко по-късно поразмислих върху невъзможността на ситуацията ( горе-долу около времето, в което върнах малкия тлъст бобър в ръцете на Майката Природа). Не ме вълнуваше толкова как е попаднал там, а защо. Нима писането ми е само това- Една смрадлива среда, удачна за развъждане на гризкащи животни. Или може би аз сама, през последните месеци, бях гризкала полираното ми усещане за знамичимост на написаните думи?!
Изводът ми беше един възможен: Докато се съмнявам, все ще се появява някой вредител да ми гризка от увереностните ми притежания. А аз надали ще спра да се съмнявам. Но ще спра да се съмнявам в себе си. А относно другите съмнения- Идвайте ми бобъри малки,гадни, смръдливи- Аз си имам точилка и силна (дори малко в повечко за една девойка) десница.

П.П. Честита нова година на всички валкирии, банници, самоиздивели и пагански ориентирани съратници!
Slainte!
P.S Happy New Year to all of us creatures with a high tolerance for pagan rights!

My self-conspiracy saga

Hot, green, morning, cinnamon, mint, peach, men, pen, paper, Atos,before bed time...
The morning air is cold today,colder than usual. I can feel it going up my nostrils and stirring a nasty cocktail of pinchy pain for later. I am not my usual self today, as well.
I heard the sound of splashing waves last night. As if Poseidon himself was at my door step and lured me into deep waters. But I couldn't go. Water never means safety for me, and myself from last night yearned stability. And as I was sitting on the ice cold floor beside my bed, for a very tiny fracture of a very short second, I understood I remember.
Like a staggering call from a not yet lived past... And I knew I was there before, here afterwards. All those feelings I have already lived through. The Fear that comes afterwards is like an old friend.
Is it possible that in these glimpses I'm someone else, the one who has chosen this path for me?
I am afraid not of the unknown but of what exists somewhere in my memory and awaits to become my past.
Choices are tough. Should I go, should I stay and fight, or stay and do nothing. I would love to believe that mumbo jumbo crap about there no being wrong choices. But honestly, I am not that naive. There HAS to be a path that was meant to be taken. And I do not wish to wonder whether the road I had to go turns out to be the one not taken...
I am not my usual self today. And there goes the rabbit out of a sad looking cap.

Matchmaking service "Total disaster"

Let me tell you a story about a girl- and she is most certainly not me!(just to be on the safe side). Her name, unlike her extraordinary story, has no relevance, what so ever, to the plot.
So...She is this chubby, self-doubtful yet spunky kid with absolutely no luck, nada, nothing in her personal romantic life front. The girl has these very very concerned friends, who wish for her not to be alone. And in the sadly epic search of theirs (not hers) for a man they divided into several teams:
A- The relatives- They had very few conditions -single... Oh, would you look at that- only one condition. So you can pretty much understand why the girl always found her back door when it came to dating a competitor for team A.
B- The Posh - With them it was All about looks. Shoes, head wear, hand wear, facial skin condition... You get it. Not that it was bad dating hunky sex gods.Problem was she was too self -aware to believe some of those might actually like her. It was fun with Team B, but the confidence issues were too poignant of a thing to deal with.
C- The RG - Relationship Gurus. Those weren't bad at all. They wanted someone that could stand beside her and not have a weird, crazy look in his eyes- Bad history with pervs on this team- Long story!The RGs searched for something that could pass in a dark alley for a soul mate. No shame there. But talking about history rewritten...
I forgot to say that in the same time the girl actually had an interest with a rather surprising turn to it.
So, you wanna know, if I'm not that girl , how am I to know that story then,huh?! Well,I turned out to be sort of caught in the middle. True story!


P.S. Kid, you know what I'm talking about!

Bending time forwards

This man held a rope in his arms and the waves were pushing him, like a rich snob pushes a homeless dog away. Even more intense did the pain in his eyes become visible to me. He was calling not for help...
I wonder whether the people from the 1910s understood that they would become history. And in that same order of thoughts I wonder whether we understand that we are making history with every little,stupid thing we do. And even more, do we understand the responsibility of that inevitability?!
...His life was holding on the end of that hope he had that I would make it all worth. And how was I to know he wanted so little of me and in the same time rested the weight of a whole world on my not so gentle shoulders...
Little do we know about the importance of our present. At one moment you sit on your window pane, wondering about the existential crap that bothers, with its idiocy, the bigger part of the human kind. And in a completely different moment, far far away from that one minute, you begin to ponder on those same questions. And it is like no time has passed at all. Everything in between was one big blurry spot of mundane instability embraced with the havoc called boredom.
All I want for you(and I mean it)is to understand one simple fact- TIME IS AN ILLUSION! And thoughts - they are permanent.
I lost a minute the other day and I will never get it back. But in exchange I got less time, filled with more! More inspiration; more determination; more sadness; but more of the sweetness pain brings as well!
...That one look, that sadness, madness and sanity his eyes radiated - he prayed to me not to be forgotten! Afterwards...I had no other choice other than to tell his story!...
I never forget lost time,even keep track of it. And as more times go by I wonder if in a parallel universe another me hasn't lost so much time and that made her different!?

Girl talk

Maggie slowly raised her hand and smiled her innocent smile at me. That's when that curious invention of mother nature crossed my path for the first time. I had always been a girl-girl friend type. The amount of men that count as friends for me is too low in numbers. However I have always believed that the hate from woman to woman is a powerful drive. It is a basic principle - when you see a woman prettier. better dressed, brighter lipstick and more man- looks stuck on her backside...A woman ALWAYS gets envious. I actually do believe the expression : "green with envy" has come to existence all thanks to a woman, and another woman of course.
So now you see how surprised I was at myself for not having that natural feeling when seeing Maggie. She had perfect teeth, a beautiful long hair and I still want that bag of hers so badly.
Wondering who she was- Yeah, I stumbled upon that question in the loooooong pause before she introduced herself. I had this bad feeling she's gonna turn out to be my brothers girlfriend.
And I was wrong.
Maggie was the freshman I had to help in her first year of university. She was so helpless and didn't have the slightest idea what she was doing or where was she going.
Maybe I felt sorry for her ( mostly because she was stupid) or maybe on the inside I felt an inner - triumph. Because I'll tell you one think- I may be self-conscious, shy and indecisive but I am smart and with an exuberant intelligence. So for now I restrain myself from hating and envying the better looking ones. Cause I always have my secret weapon...

Voices

The first time I saw him his eyes were dark green. Nothing else stood out, I didn't see anything else, just those eyes. Never before had I seen such tremendous shades of green, gathered like a Christmas decoration in his look that radiated warmth and apathy at the same time.
Don't ask me about his name- I promised never to speak that call for surrender.
The next time I saw him first came the scent- the irresistable aroma of cinnamon and honey. I wondered for a very long time if his lips tasted the same way. His hands were smooth and his grasp on my shoulders firm. He was so warm...
This is not a love story; not a dream; it's not even a proper story. That is how I would have sounded if the world was different. I would've been this hopeless, too cheesy to believe, romantic. And I would like to thank all the known gods that I AM NOT. I prefer my cynical self better.
Do you know what happens to hopeless romantics?- And I don't refer to those lucky bastards in the happy ending- industry. In real life romantics die internally at the side of their own crushed dreams. There is no perfect love, even love as it comes is hard to find these days.
But here is what there is- perfect coincidence!
The voices in my head often tell me I'm crazy. SO what?! Crazy is good, when normal is better in a messed up world.
-Hey, have you heard about that girl with the weird hair?
-What about that poor thing?
-Poor thing, indeed! She still has hope...

Six-fingered Jack

I had a friend once who had six fingers on his right hand. Lucky for him he was left handed so he didn't have to go through not so pleasant emotions every time he wrote something. The thing that bothered his the most, though, was finding suitable gloves, for winter around here gets rough. Actually that was the reason we became friends - my grandmother was in the knitting business and Jack was her customer.
He was a nice guy, eleven-fingered Jack. He had this strange, almost awkward sense of humour. You could never guess what his job was... He was a designer of custom made scare-crows. Cool huh! Jack had the brilliant imagination of a genius. For my 18th birthday he made this amazing scare-crow for me- in the shape of a tree creature.
In his free time, Jack was going to the high-way and counting cars. A peaceful one that guy was.Such a shame...
Things started to get bad when a sixth toe started growing on each of his feet. A while after that he stopped walking and getting outside his home. A while after that I found him dead in his home. He killed himself with rat poison. I still remember the scared look in his empty eyes...
Those memories keep haunting me even in my best moments, reminding me happy endings don't exist. I've grown to believe it was his own choice - he wanted it, life, to end and did it. But what about everything that is left, everything he left? I burned my scare-crow, not out of anger. I felt and still feel like he left an incrustation of his soul in every scare-crow. So I've tried to set his spirit free.
It turns out you can never have both: the choice to take your own life and the privilege to leave prints of you after... The imprints fade away on their own, consumed by the same oblivion Jack chose to go into.
I destroyed every scare-crow he had ever made. Yesterday I found a six-fingered right hand glove. I miss Jack... And wonder if he got rid of those useless fingers of his...

Suicidal season

In 2009 Russia was the country with the highest suicidal rate. Not that that has any reference to what I want to say - it's just one of those useless facts I storage up in my database.
So it's autumn and everything seems to begin fading into the blackness of winter once again. Or so you think! The situation should not be that grey at all. You probably know that feeling when you're in the middle of something and the end is too far away to see. Autumn is a bit like that as well but the beginning is too far to see as well. Lately I have grown to love the term - sweet agony. And it describes so finely what this time of this climate zone of ours is about. We know it's gonna be over soon but is the exact part when is gets most amazing. I guess it's like that with relationships too, or was it with a piece of cake...
I have a re-accuring huge rat in my bath. At the time I learned about my new guest I wan doing my laundry. And you will never in a million gazillion years guess want I found in my underpants - wait for it- A TEA SACK!- Gosh, that is one pervy rat! I hadn't swept for 2 days straight- it's like I'm waiting for the thing to go out of bath after a hot shower and tell me - Hey baby! There is a shovel next to my bed 24 hours a day. I don't like it, I hate it...But the truth is that this makes me feel like a useless woman.
It's as if I can fight to think, act and be all spiritual and anti-materialism type. And when it gets to something as mundane as a rat in the bathroom I realize I can't be non-earthly. Beat that Master Joda!
When there is no sun around you begin thinking all sorts of non-sense. Sunlight provides us with the most vital of all emotions- faith. Maybe that is why so many poets and writers represent autumn so sad. But it's not! We are the ones who make our life miserable - the sun's gonna come out eventually. Pessimism is more likely to stick around.
P.S. I wonder how much more rat poison is that little bastard going to eat, before he gets to that eternal rat heaven ... I called him Barney

Fear

Yesterday I saw the hate of my life! If there is a "love of one's life", there must be the opposite as well. At least for me that's how living works.
I've read all sorts of mumbo- jumbo about how we should not experience hate because it feeds on our souls. Well good luck with that! We're humans, I'm human, like it or not, and I'm not saying I've bargained for something else- it just seems hate comes naturally.
He was the same man I've remembered for so long and I felt once again that helpless need to radiate spite. The biggest problem is before I started to hate him, I loved him (like that's a surprise). Or maybe I still do. It's just that the hurt he caused me was too much to bare. I know, I know- a story old as the Universe. It's just funny how feelings work- basically against you.
Another oldie but goodie- Boy meets girl,boy looses girl, boy meets computer. Upps.. That one was for my other audience. They are sort of aliens, although I like the term non-terrestrials more. Seems perverse- No not the other audience thing, the boy-computer one! I wonder why there's not a girl-computer thing...
Truth is people only pretend to like reading about real life. What most of you really want is something silly and impossible to believe in. No one wants to be serious, not really. We all wanna run away from responsibility, But it always come back, biting us on the asses.
I'm not saying reality' no good. But I dare to say most of the time I escape it because it's too hard to handle, and I'm too darn stubborn to ask for held. I'm hoping someday I'll learn how but then everything will change...

Reminiscing, Futurising

Four days ago I lost my pen. It was my favourite - all black and curiously shaped in the form of a lady- bug. That is about the same time I lost interest in my Persian-learning experience. It's not funny, neither is it sad the fascinatingly right word is ironic. I guess that was a good lesson, thought to me in the form of a cold shower. You should never, ever (and I mean it) start learning something you don't like. Bad thing is after that cold shower I caught a great deal of a cold. My tongue is swollen and everything tastes wrong. That's pretty sad having in mind I just bought a huge jar of jelly beans...
Three days ago I forgot my mother's birthday. Don't go judging me yet. Because her birthday is today, you see! But I remember that as a child I always looked up to holidays as if those would be the days alien life would finally make contact with us. It's not late yet, that is what I tell myself every year. Sometimes I sit on the porch of my home town house feeling like a child waiting for Santa. I don't crave the presence, it is the magic I miss on lately.
Two days ago I had a dream. I am making it sound like something special but since I have dreams every night it's not. This one, however, was different. I was so enraged, full of hate and spite...Maybe those are all the emotions that never come up to the surface. On the other hand, I do get very emotional and in that case the dream just showed me how bad it could happen.
Yesterday I saw the future I could have had but gave up upon. Strange how it always hurts to know you could have made a different choice even being happy with where you are at present. I don't have any regrets but that doesn't keep me from wondering...
Today I learned to live with my choices! I didn't want to study Persian but I am. My pen is gone and I should have known better than to get attached to a fake lady bug. My mom will always have her birthday on this date and on this date I will always have my childish wishes, and she- her child. In the end dreams will forever be dreams, until we let them become reality.
Keep dreaming!
I'll be on the porch...

Cavalcade

"Imagine greater! Imagine bigger! Be strong! Be bolder! Dare to be noticed!"(...)
Those are not slogans for a better, brighter life. They sound more like the bleach in the big washing machine meant to make us a bunch of ultimately empty headed zombies.
Truth is (and I doubt it someone could argue on that) some people are meant to be leaders, others not. It's not a crucial life determinant or ambition breaking fact. And it is completely natural. We all are were made different and even if we don't get it, it IS by choice.
Just imagine how stiff life, the universe and everything ( sue me, I love Douglas Adams) if we all all the same. Plus I am guessing it would have a pretty crucial impact on everyone's sex life...
I miss my first diary. I lost it! That's among the thing I greatly regret. You see, it showed me what I was like before... I don't remember any more. Maybe I am not supposed to...
I hate being around stupid people. Yes, I know I should be more tolerant and graceful, but it just drives me crazy. How hard is it not be act like a mindless piece of ameba.
There are days like these when I don't feel like talking to any one. I feel more like shouting and swearing. I'm stuck with studying something I don't even like, cut me some slack!
I wonder whether things will change - No, not for me, I mean for everyone else so they can tune in on my frequency. I don't see anything bad in being selfish... Okay, that's a lie! But sometimes it happens so, that you're the only one to care for yourself...

Devolution!

Last night I went to this book launch at my university. There was free wine and some biscuits came along with it. And that is all you need to know about that event. I'm far far away from criticising , I am only stating the facts. It didn't bother me that I have never heard of the collective writers of the book ( although I have a great interest in literature). But this people really took themselves seriously, speaking high words about our faculty and how it helps developing the young minds of Bulgaria! Developing! HA! More like developing an arthritis, while sitting on my bottom, waiting for ANY lecture to just start. In the last year I have lost more time in waiting for an occasional lecture that would prove to me, what I' studying is worth it. Yeah, good luck with that!
I hate this sounding like criticism, because it is quite more. And on top of that I've got people telling me that I should not try to rebel against the stagnated system, that I should in fact accept it as it it. Well, now that is not going to happen! I don't mean sounding like a rebel, or maybe I am. I've stopped trying to make a good impression long time ago.
All I want is things to be different for us, young people. But it seems like that is not my, our, say any more. All I know is, I cannot accept this inability to control my own choices...
I am pretty sure very few of you would know what I am talking about, so I'm going to try and make it clear. Fighting against the system has become my primary crusade( for I'm known for others as well). I want to make a difference, I want the future to be less foggy. And I guess that is pure human nature speaking from the inside...

Extra Extra (reading all about it)

I have never told the man I love, that I actually love him. That's right, I DO love... Seems I haven't realized he is the one, not until today that is. Strange thing the human mind is. You can spend as many poignant hours on trying to figure out how you feel. But in the end it just pops into your mind, while you're walking down to the bus stop, with blisters on your feet and a huge smile on your face. I've been wondering for too long why nothing actually happens to me romantically - Surprise, surprise...Read all about it: Kathy is in love!...
There are no fireworks, no imaginary lovey-dovey cheesiness. Just my awareness! I have never thought about it this way, honestly and this scares me a bit.
Now, you should not go thinking this is some sort of personal diary dilemma. It is a historical documentation of the evolution of feelings. Goodbye teenage crushes! Hello...whatever you are!
Today I danced alone and it made me feel free. I stopped seeing the faces of people passing me on the street. What does it mean? I miss my poetry readings, I have so many poetry books beside my bed... But I don't open them any more.
There was a man today that told me I am beautiful. Maybe he was wrong or that just doesn't mean anything to me. Vanity is too hazaradous for anybody, even more for a control freak like me.
I am not a follower of the existential theory for universal happiness. I don't want happiness, I prefer the truth( for which I have often been mistaken with a mentally ill subject).
Maybe I will tell him how I feel and then know the truth. Or maybe love is just a hallucination!? There are too many "maybe-s" but then again I have never been a fan of precise sciences...
Thank you, I. !

I'm with you

Her name was Annie, or Alice... It was so long ago some of the details just slipped out of my mind. There was a wedding near by when she was passing the street her apartment was on. As always she had her headset on, listening to the only favourite songs she had at that time. She only liked one song at a time, everything else she overlooked as betrayal - maybe she had some trust issues, or was mental...Details!
His name she didn't tell me and I suspect she didn't know it either. But it was of no need, unlike his presence. He was silent or sad, or both. Actually as she kept telling me the story I got the impression he was one of those suffered in- types. You know, exactly the ones girls fall easily for. But that one was not in for games, so she said. She only met him for two hours. He was on the other side of the street when she crossed.
They didn't talk, they just shared a moment of none-loneliness. No, not sex, no kissing. They just stood together for a while, comforted by the simple thought that another human being is nearby. And that was it, they never crossed paths again!
Sounds like a cheesy romantic movie. And what is really wrong is not the story, it's that it sounds too odd for us to believe it. I don't remember the girl any more but I remember her story, because it was the first thing in my entire life that made me envious...
How did it happen, that we stopped just being together? And why instead of reaching out for some warmth we choose to remain alone, but with our great egos to make us even colder. Don't get me wrong- I'm not afraid of being alone. I'm afraid that we all got so accustomed to it!...

At the wrong side?!...

What if the our perception of time is a mere delusion projected by the twisted genius of our emotions? And how come I'm not scared by the future but rather by the slow motion it is running in. Have you ever had a moment that seemed to stretch into eternity or one of those run-away-time glitches, when you wish you could change the fabric of reality and rewind!?
I'm not a physicist, I don't do science, I don't have any equations on my side to proof a point but I have something much more valuable. It can't ever be taken away from me, because even I can't grasp it's full scale - it is my certainty that life begins then and there when we stop wandering...And then we are who we were no more!
Sounds rather complicated, or does it!
I have this great problem with patience. Whenever I run out of it I get this awful red spots right under my lower lip, on the left side. And then I begin to feel like a bull on a matadors arena, and I feel my nostrils growing wider and the only emotion that creeps from my toes up to my neck is helplessness. And I want to shout, to run, to leave all I have made of my life behind me and put on a fresh start. But life doesn't work that way, does it!
I don't want to write about how people are alike, because we are not. We look at life at different angles and often time we forget to ask for our loved ones' coordinates...Maybe if we found each other more often, it would have been different, our world I mean. But then again - maybe in a different reality it is! And I hope they have ice-cream there...

Until then...

Have you ever had a dream, that seems to stretch out into reality? Or wished reality to be just an awful nightmare, so you could wake up sooner?
Sometimes I wish so hard this is all not real and people actually are not so cruel and dishonest. Does that make me naive or does the fact I'm saying it out loud? Truth is I don not like what humans made of from what this world once was. You call it evolution?! I don't even have a name for it...
Often times I write about emotions that had a deep effect on me. And most of the times I choose to write in Bulgarian, so that I could be heard here. Sadly I have begun to loose hope. English should not be scrutinized as a get away for young people, much like myself. It is a choice!
Self preservation is a rather intriguing phenomenon. Humans are able to overlook everything for the sake of their own safety...Everyone! But I'm actually not here to analyse the paths of human behaviour. I am here to seek answers to my own complicated questions. And I'm not myself - so serious and full of doubt. And until I find a safe shelter from the bullets of despondency I intend to stray away from humour. Or is that a mistake, and I should think of everything as one big game of charades?...
I can only guess what some of you are thinking ( nope, not :"Who is this poor girl?", although it is quite possible) :- "She;s just young and doesn't get it?" But that is the point - GET WHAT? When did life become a mystery the key to which is held only by chosen ones( and yes I do refer to religious beliefs and institutions). We... I can, want to unravel that mystery myself. What does that make me - crazy, a non-believer, anarchist...Or does it make me who I am!?

Of men and lemons

I don't like complicated. Complicated is bad, when you are trying to take important decisions. But complicated is good when you are in the middle of nowhere and you crave just about everything that could happen to you.
I've been on both sides. But I can't help it asking what complicates our lives so much we end up tortured in our own net of misdirections. I'm truly sorry to be the one to say it but friends, they are the ones to complicate things so much. It's not so much the attachment part, as it is their opinion. Standing in front of the choice between honesty and support- which one would you choose?!
Only 'till yesterday I was completely sure I preferred honesty. But the truth does always hurt, when seen through you confidant's eyes. Is it so wrong to expect your friends to back you up when you are taking the most important step in your life yet?
I'm not one of those highly social types. I like my friends to be few but trustworthy. And I have pretty much got used to being the weird one, it's my ecological niche. But it often gets lonely in this niche for one, or is it plus one...
A friend of mine ones told me that the song, that reminds her of me has the verse : "Why don't you like me, without making me try?" in it. Not that I took it as an offence, I just got that sour taste in my mouth, much like unexpectedly easting a lemon. I know what you think - How could you eat a lemon unexpectedly? But come on... We all know how that feels.
Bottom line, ( and yes, I do like to say bottom) I do have a lot to say. But I don't always have a good listener, or any listener at all. So if you ever see me talking to the air around me, don't worry...Things are almost never as they seem!

За хърбелите и засъхналите манджи

Незнам кое е по-гнусно: Да чистиш засъхналите манджи на новата си съквартирантка, докато дънките й се шляят по пода; или да чистиш мръсен хладилник, който мирише на същите манджи???
Няма да се оплаквам от процеса на чистене, защото го правя изцяло за себе си ( откривам в себе си частица от "приятелката" Моника, докато чистя, а и освен тогава). Но дали искам много, когато уважавам различните хора, но не и неспазването на общоприети критерии?!
Вчера ми разказаха за една учителка, която паднала в току-що изчистена класна стая и си счупила крак и рамо. А пък онзи ден, в магазина пред мен една жена поиска да върне мухлясал кашкавал. Изгониха я без да й върнат парите и с взет кашкавал...
Продават ни развалени меса (добре, че съм вегетарианка), кисело мляко, което не е мляко...
По-рано не би ме искало да засягам темата за топлата вода в общежитията на СУ, но по-рано се ограничавах в доста неща. 2 месеца без топла вода! 2 месеца без лекции? Поскъпване на наеми?! А къде отиват нашите пари? Зашо да си мълча в една държава, пълна с нерегуляеми институции. И да не смее някой после да осъжда хората, които отиват в чужбина. Всеки има право на избор за добър живот, а добрият живот се превръща в химера тук!
Не спирам да си мисля, че ако бяхме в , да кажем Щатите, жената със счупеното рамо щеше да съди училището; мухлясалият кашкавал щеше да бъде превърнат в парична единица, а отсъстващата топла вода нямаше да съществува. Можеше, трябваше, щеше!
Не че искам България да стане като Щатите, нито септември да е ноември. Не искам и да изглежда сякаш бягам. Ако можеш щях да остана, да се боря нещичко да се промени. Но това не е някой филм за млади, променящи света активисти. Това е настоящето ни, което твърде много изглежда като задънена улица...

Отпечатъци

Мой добър приятел веднъж ми каза, че всички хора се чувстват понякога по един и същи начин, но защото хората са толкова различни, такива стават и емоциите.
Тази сутрин отидох с дядо ми да купим хляб. Не беше като едно време- миризмата на прясно изпечен хляб от старата хлебарница я нямаше. Нямаше я и хлебарницата, а леля Данче, която месеше хляба, сега се е прехвърлила на бизнеса с вестници и списания. С дядо ми купихме хляб от близкия хипермаркет( някак не ми звучи сантиментално) и се прибрахме през малкия градски парк. И той не е същият. Сега там е опасно за деца, пък и за възрастни. А съмнителен мускусен аромат на човешки течности се разстила по затънтените, някога романтични, местенца.
Но има едно нещо, което си остава същото и винаги ще си остане. Разумно е било от моя страна да си избера град точно до планината. Тази планина, хълмовете, меката палитра на есен...Те продължават да бъдат мои. И аз се чувствам точно така, както се чувствах и преди, когато ги погледнех. Тогава не знаех как да овладявам емоциите си, как да ги изливам и претопявам в думи.
Като дете обожавах легедните за обитавани от духове места. Спомням си един доста странен ден, в който бях оставена на грижите на по-големия ми брат. Той, като гиржовно отговорно лице, ме взе със себе си, когато с приятелите му отидохме в недостроената нова болница. Сградата беше доста зловеща и аз бях постоянно бомбардирана от истории за умрели там работници. Добре, че носех огромното си плюшено мече Джордж със себе си! Качвахме се по незакрити стълбища и надничахме в асансьорните шахти. Всичко беше добре, докато някой не се провикна, че видял някакви червени очи и всички се затичаха надолу. Леле, тия момчета доста пищяха. А аз бях последна( разбира се)- малката сестричка с плюшеното гризли. Ако нещата се бяха развили по малко по-различен начин сега и аз щях да бъда легенда.
Спомените за тези емоции винаги ще ги има. Но ще има ли отново някой, който да се чувства по този начин?...

Феноменът "Светлинно замърсяване"

Днес пак изгубих самоконтрол. Казах твърде много от нещата, които наистина мисля. Това е добре, биха си казали някои невежи. Ама никак не е добре, когато искреността е нещо като анти-материя за устоите на общественото поведение. И това вдига на квадрат утежненото положение на една личност, страдаща от вербална диария (АЗ!)
И стените имат уши, и въздуха има очи, и всичко е една голяма, зле обзаведена къща на риалити формат. А аз играя по правилата на друга игра ( все едно това вече не сме го установили). Дори не мисля, че става дума за правилното място за мен или не. Това несъответствие си е с мащабите на Теорията за хоризонта на събитията. За всички странични наблюдатели аз така и не достигам до хоризонта, а аз пък преминавам успешно същия хоризонт в положителната безкрайност от време.
Един от ефектите на вербалната диария е, че нищо (почти) никога не звучи така, както е звучало в главата ти...ми, моята (обърках се). Би ми се искало да вярвам, че след толкова много недоразумения ще се науча да си затварям плювалника. Но за да бъда максималко искрена ще кажа само, че плювалникът е несломим като парен локомотив.
Та, днес като се изпуснах (вербално), казах много истини. А тези истини, като всички останали, нараняват. Не ми се искаше да се изправям пред почти трансцеденталния проблем за удобната лъжа, не-истина. Но май е неизбежно, защото ми се налага да приема, че ако съм честна няма да имам много фенове. Това не ме е спирало досега, защо да ме спре сега?...
Ако искам въобще някога да пасна някъде, по някое време ще ми се наложи да играя и по чужди правила. Още не съм решила дали си струва. Но пък просветлението си е просветление, заедно със своите светлинни замърсявания...

Метаморфоза на мета-физиката (Beta Testing)

Аз не съм много добра в тая цялата работа с живота на порасналите. Идеята да намеря работа, на която да посвещавам всеки ден и да завъртя около нея целия си живот... Направо изправя козината ми на 90 градуса. Добре разбирам, че шом пораснеш, сам трябва да изкарваш пари и да станеш отговорен. Но не е ли това, което е широко прието като порастване, всъщност сбръчкосване на всички малки всободни радикалчета, които ни карат да мечтаем?!
Но ще ви кажа в какво съм наистина добра - Да греша. Не ме е срам, нито страх да си го призная. Защото благодарение на трилионите грешки, които съм допуснала, се научих на трилиард неща. И за да не ви звуча като празнодумка ще ви дам няколко примера:
-Преди доста години от краткия ми земен престой вече бях решила, че искам да се махна от малкия град , в който резидирах. Обвинявах това място за всичко гадно случващо ми се и за всичко неслучило ми се. Нужна ми беше само една година (доста натоварена, признавам) да разбера, че не съм бягала от града, а от себе си. Не ми се ще да влизам в дълбоки психо-анализи. Затова накратко казано, сега когато вече е късно да правя преоценки, най-високо оценявам дома си.
-Спомням си, че като малка ме записаха на уроци по тенис една пролетна ваканция. Няма да изпадам в подробности ( най-вече, за да си спестя публично унижение), но бях пълен провал. Отдавам го на факта, че вместо да тренирам четях книги по цяла нощ и вместо силен форхенд си мислех за някой герой. Мислите, че е невъзмножно...Абе да не кацате от Юпитер? - Книгите са интресни!!! Е, те и сега са интересни. Но пък сега толкова много ми се иска да мога да играя тенис...
Но най-голямата ми грешка е тази, която се опасявам, всички хора споделят. Мислим си, че изправени пред ново начало или предизвикателство няма да се променим. Не искаме, защото промените са страшни; мислим си, че се познаваме и това е константа. Мое е удоволствието да спукам сама балона на заблудата си. Хората се променят, ситуациите се променят. Но най-вече, всичко, което ни се случва променя нас... Няма как да предвидя каква ще бъда другата година или след десет години (макар че би било доста helpful). Няма начин да поправя грешките си. Но имам начин да пиша!

Благодаря ти, Лео!

and another thing...

-Аз незнам какво мисля за себе си! Може би е така, защото обръщам цялото си внимание към всичко останало, освен към това какъв човек съм. И се случва така, че някой ми казва нещо за самата мен и аз се намирам изумена...Защото аз самата не съм се замисляла преди.
Знам името си! Но то понякога ми е чуждо, сякаш, казвайки го на глас, не назовавам себе си...
* * *
-Харесва ми колко мъчително лятото се отскубва от възприятията ни. Полянките в любимия ми парк до скоро бяха изпълнени с цветни редове. Сега цветята са изгорели и трупчетат им лежат навсякъде, а аз лежа върху тях.
-И докато вчера блеях към озадачавашите перести облаци над главата ми и слушах твърде обезпокояващо любимата ми музика, три кучета се поразтъпкаха отгоре ми. Облиза ме хубавичко и се върнаха при стопаните си. Обожавам кучета. И как само си пасваха с изгорелите цветя и прегрялата трева...
* * *
-Искам ми се да съм от онези хора, които не съжаляват за нищо, не гледат назад и винаги са сигурни, че са взели правилното решение. Да, може да се преструват. Но, пусти да са, добре го играят (може да се занимават с актьорско майсторство или да са умели режисьори на собствените си спектакли). Аз не мога. Съжалявам, лутам се из вече позабравени грешки и така и не спирам да се обвинявам... И да се самонаказвам.
* * *
-Ами ако остана сама?! Знам колко е глупаво да го казвам. Но не се ли страхуват всички хора от това?
-Тези пердета имат нужда от пране. Но така или иначе ще съм тук още само малко. Не ми се иска да ставам дребнава. Дали когато си тръгна някой ще почувства липсата ми. Дали ще оставя празно място, което поне за малко да бъде нечия зееща дупка? Знам, че ти ще оставиш такава празнота, Далия!
-Толкова много съжалявам - че те държа тук, че не можеш да се развиваш. Не мога да намеря думи, с които да почна да се извинявам. На теб, че те държа затворничка на нуждата си. И на себе си, че ти се цвете, а аз толкова много те обичам...

Дали!? Или...

Сигурност! - Не е дума, която често се чува от устата на някой двайсетгодишен. Е, може би като средство за присмех над улегналите. Но не и за мен! Сещам се за мои познати, които доста успешно се правят на идиоти, в желанието си винаги да останат безгрижни (според мен са доста тъжни хора). Те са първообраз на вечните авантюристи, безстрашни и млади. Но са такива, докато не им се наложи да почнат работа и животът не ги смачка. А нима всички не се страхуваме от това?
Сигурност! - Написах книга! Не искам славата на писател, нито фанфарите, нито признания. Единственото, което искам (и то по-силно от жаждата ми за любов), е поне един да я прочете... И да изпита всичко онова, което аз изпитвах и вградих в редовете думи. Не претендирам да съм добър писател, може някой ден да стана. Не твърдя да съм умна, красива, добра и пълна с добродетели. Не е моя работа да преценявам такива относителни константи. Но ще ви кажа за какво претендирам: За едно едничко място във Вселената, където да бъда чута, да бъда разбрана и приета.
Сигурност! - След година се измитам от тук! Ще зарежа всичко и дори няма да си направя труда на украся ситуацията със захаросани перафрази. Искам да се уча. Но не само затова ще замина. Вярвам, че човек усеща, когато най-сетне намери мястото си. Аз още търся. Търся сигурност в неизвестното.
Ще ми липсват хората, особено някои. По-точно онези, които ме научиха колко различна може да е любовта и как прекрасно се сплита с приятелството. Но аз си оставам необвързана и решена, че моят късмет е другаде. Това малко ми напомня за някоя фолклорна приказка, в която най-малкият син си търси късмета надалеч. Почти същото е, само че аз съм младо момиче...
Сигурност?- Пак си изгубих чувството за хумор. Или това беше чувството за сигурност. При мен са толкова оплетени, че вече не съм сигурна кое кое е! Изгубих нещо, може би е било отдавна.
Но не мога да се спра, докато не ГО намеря...

Голямата конспирация на мозъка

Дали сега да проявя, като от негатив, моите иносказателни неразбории, онази нелогично-хармонична кавалкада от мечтания. А дали не е по-добре да анализирам нечий друг живот, просто защото е по-безболезнено?
Съседите ми имаха луд скандал, докато се приготвяха за дискотека в два и половина посред нощ. От тях ме разделя само картоноподобната пластина, служеща за дръб на гардероба ми. Колко тъжен гръб! Девойката крещеше истерично и сигурно си е избирала дрехи, защото я чувах сякаш си правим частно суаре. После чух как ключ се врътна и затракаха токчета. Какво като са скарани. Те са млади. Трябва по цяла нощ да се запиват някъде; да се чукат в обществени тоалетни; да намерят пари за следващия купон, а и самия купон да открият.
Може да звуча цинично, но не е като да лъжа за нещо. Реалността, в която ми се налага, по принуда, да живея е точно такава, ако не и по-цинична, груба и грозна. А по принуда аз съм в нея, зашото доброжелатели ме светнаха, че не мога вечно да си остана мечтателка. Е, мога, разбира се, но този лукс идва с големи сметки за специализирана психиатрично-болнична издръжка.
Или, може би, си въобразявам всичко това. Сега всъщност аз не пиша, а ти не четеш. А всички се намираме някъде другаде и това е само сън, заблеяна частица безвремие. Кой може да ми гарантира, че е другояче. Не е ли по-логично абсурда на реалността ни да е измислица?! Всичко красиво и чисто рано или късно се изгубва из мръсотията на мислите.
Поне три пъти на ден се щипя, в опит да се събудя. Но не се получава и като в много лош кошмар нещата стават по-лоши. Помага ми, обаче, да знам, че някъде другаде имам, ще имам, или съм имала друг живот. Нима някой може да се съмнява?

Туше, неверници!

Кой наложи вето над страха?

Някога имали ли сте от онези дни, в които нищо не ви се струва наред. Сякаш времето е започнало да тече наобратно и виждате как всяка една опорна точка смисленост си отива. Е, не че аз попадам на такива дни постоянно, но едно ще ви кажа - Адски е плашещо!
Започвам да се чудя, защо реших да уча. Питам се какво наричам "у дома" и дали това не е прекрасна заблуда за моето съзнание. И тогава ми става ужасно мъчно за предишния ми живот, за предишните семпли моменти. Не искам да бъда грешно разбрана - Аз не съжалявам за решенията си. Но това не ми помага когато се чувствам на грешен път и ужасно окъсняла. Имам смътните съмнения, че става дума за класически синдром на "Човешко същество по средата на екзистенциални лутания". И все пак не съм до там пропаднала, че да се отъждествявам с множеството. Не се имам за кой знае какво, но множеството доста пъти ми е показвало, че не сме от един сой.
За да се върнем на пъвроначалната ми тема, мисля, че всеки, четящ това трябва да знае за мен едно: Аз никак не съм от хората, които могат да зарежат всичко постигнато и да отидат другаде, А това драматично се сблъсква с най-свидните ми планове. На вид може и да съм от хипарските особи, с афинитет към константната промяна. Но аз обичам своите рутини: душът преди лягане; обличането преди излизане; книга преди заспиване. Простите неща, които върша всеки ден ме правят по-щаслтива отколкото предполагам. И страхът да се окажа някъде, където всичко ще е различно, ме подтиква да изпитвам почти първичен страх.
Добре разбирам, че животът всекумо константно се променя. Но аз не искам много. Само едно уютно местенце в огромната, цветна и прекрасна какафония, наричана свят. Място, което да наричам свое, където да мога да пиша. Иска ми се да бях по- авантюристка. Да бъда секси смела и безтрашна, но никой не е. Това са само фасади за залъгване на противника. В крайна сметка най-човешкото чувство май е това да се страхуваш от неслучилото се. Абсурдно, а?!

Миш маш от емоции

Има едно "нещо" в живота ни, без което не можем ( но рядко го разбираме);с което твърде трудно свикваме. То не може да се опише с една дума, защтото в същността си е уникална връзка между двама души. Така нареченото приятелство, е онзи компонент от съзнателното ни присъствие в света, който, може би, винаги ще си остане леко мистериозен.
Не бързайте с преценки, заключения и коментари, ами се замислете. Да имаш приятели ( от онези правдоподобните, не говоря за drinking buddies) е страхотно и плашещо. С него идва нуждата да се довериш и да поемеш отговорността някой да се доверява на теб. И разбира се, не е нещо, което ти бива дадено даром. Приятелството е hard и задоволителна работа, full-time! Сега ще си кажете, че преувеличавам; че ако едно приятелство има нужда от усилия не е читаво. Да, ама не!
Твърде парливият ми личен опит с тази категория човешки отношения ме научи поне на малко - Това е една постояннопроменяща се конфигурация от емоции и споделени моменти. Винаги ми се е искало да има приятелометър устройство. Но почти винаги оценката на едно приятелство си е въпрос на лична преценка и аз почти никога не уцелвам. Напук на неизменния ми стремеж да съм права, досега толкова пъти съм грешала в преценката си, че започвам да се притеснявам. Но пък добре разбирам, че имам още дооста да уча за хората. И така с няколко прекрасни изключения в поселдната година, аз продължавам да съм невежа по върпоса с приятелството.
Както всеки един човек е уникален по свой начин и това е универсално признато (нека не намесваме обаче събратята от други планети), така и всяко приятелство е само за себе си. Не, че съобщавам някаква новост- това си е факт, Но нека излезем от света на фактологията и се отправим към същинския въпрос - Защо, по дяволите, няма наръчник за тая голяма въпросителна?! Някое книжле със занимателно заглавие: "Как да бъдем нечий най-добър приятел" или "10 бързи начина да се сближиш с някой". Но като се замисля... Кой би чел такава тъпня?
Някой измежду тъплата може и да се откаже от неравностите на friendship-а. А какъв бил смисълът тогава? Нали трябва да си учим уроците в хода на живеене. Е, няма по-съществен, суров и привлекателен урок от това да се научиш да бъдеш нечий приятел.
Наздраве!

А не ти ли писна!?

Чудя се дали и другите хора, с които споделяме едно и също walking space се чувстват по същия начин - неуверени, забити в мисли за екзистенциалната помия и объркани, много объркани. Ами ако се окаже, че днес съм подминала на улицата мъжът( или жената - кой знае!?), който може да ме направи щастлива. Дали някога отново ще имам шанс да се доближа толкова до нещо, толкова желано. Ами ако се случи така, че аз никога не си повярвам достатъчно, за да бъда по-щастлива, отколкото съм очаквала. Ами ако животът се изчерпва само с обаятелно безумните и наивни мечти, а всичко друго е наложителна сивота...
Никой не може да ме разубеди, че не съм сама в тези си запитвания. Но тези "ами ако" може би стават твърде много и прекалено досадни. Следните звучат глупаво, но и идентично - "Ами ако падне астероид докато си ям обяда и умра, преди да си изям десерта; Ами ако си сложа обувки на токчета, падна и си счупя двата крака; Или едно мое любимо- Ами ако падна през прозореца, докато чистя прозорците и се разпльокам на двора пред блока..."
Личната истина, която реших да изповядвам в качеството на персонализирана религия, е, че нищо никога няма да ти се случи, ако само се питаш! Не се питам дали да ям сладолед, купувам си. Както е и факт, че не се замислям много дали да си купя някоя финтифлюшка. А може би е и мини-проблем, че не мисля много какво говоря( но пък е забавно да се държиш като болен от вербална диария). Друго искам да кажа и се отплесвам в обяснения ( за което не се извинявам, защото си е ваш проблем). Да се държиш и постъпваш необмислено е полезна анти-скука/анти-стрес/анти-заплес терапия, не за всеки и не винаги. Но съм склонна да мисля, че ако повече хора я практикухава по-често щеше да ни бъде много по-шарено и по-плашещо, разбира се!

Някъде там

Онзи ден срещнах момчето, в което се влюбих за пръв път. Всъщност той вече не е момче, сега е голям, пораснал мъж. Толкова много се притесних, че ще трябва да проведа обмен на лексикални единици с него, че се престорих, че говоря по телефона. Знам, че беше тъпо решение! Стана още по тъпо, когато телефонът ми иззвъня с Electrical Storm на U2. Човекът, ще го наречем Ивалс, ми подаде ръка и ме поздрави ( цивилизовано! - за разлика от поведението му преди години). А аз цялата се изчервих като старица, страдаща от розацея. Противно, на иначе приятелското ми отношение към света, се свъсих и промърморих нещо през зъби. Изчезнах от мястото по бързо от болид на Формула 1 след ремонт на предното окачване. Бях забравила за този човек, за Ивалс... Добре де, може би беше доста грубо от моя страна. Но само при вида на онази усмивка и небрежния перчем в стомаха ми, и малко по-нагоре, се събудиха едни чувства, които се надявах да съм забравила за по-добрата част от вечността. Докато ходех към метрото, главата ми се изпълни с всички онези мисли и горчилката, и срама... Да обичаш някой,който не обича теб! Много пъти, когато съм гледала назад, се убеждавах, че е било само хлътване. Глупаво и безсмислено хлътване! Но какъв е смисълът да се лъжа, да, бях влюбена в този ужасен човек. Е, тогава не мислех, че е ужасен, разбира се.
Иска ми се да мога да се убедя, че тези отритнати чувства не са се утаили в мен като гнили плодове. Но те си останаха и точно като стара храна придават на всичко друго от този сой една странна миризма - на страх, срам и застояла смелост.
От онази любов насам си останах все така емоционална - малко като откачен сърфист, който се пуска по огромни вълни. Но не се доверявам много на чувствата, свързани с интерес към Homo Sapiens с възможност за ерекция. А и на самите индивиди трудно се доверявам.
"Цинична и обезверана, заради една несподелена любов!?"- Де да беше само една! Но не бързайте да ме съжалявате. Светът е голям и любов има навсякъде!

На полигона на самотата

Искам поне един смелчага да се изправи и да си каже, че не го е страх от самотата. Но не вярвам да ми се случи в скоро време. Но не защото няма смелчаци, а защото ВСЕКИ се страхува да остане сам. Но като някой, който винаги е бил сам, ще споделя, че никак не е страшно ( или може би е и аз имам изкривени представи за реалността). Поне както аз го виждам, да си сам не е страшно, защото никой не те обича. Става наистина тръпкополазващо, когато се притесняваш да останеш САМ със самия себе си. А знаете ли колко е страхотно!? Да усетиш страха от неизвестното пред теб и да знаеш, че трябва да се справиш с каквото и да дойде - САМ! Това е прекрасно, вледеняващо и ужасяващо, вдъхновяващо и тъжно. И едва тогава идва истински тъжното и опияняващо - да осъзнаеш с пълна сила колко много не просто искаш. Не желаеш! Жадуваш за близост, страст и отдаване както осъден на смърт жадува за още глътка въздух, както мъж желае жена, както жена иска да бъде нечия!...
И както си стоя и чакам следващия влак в метрото или се губя из блъсканицата от нищо неподозиращи непознати, не ми оставя друго освен да се потопя в самотата си. По свой собствен, мазохистичен начин й се наслаждвам... И тогава си крада щастие - грубо и криворазбрано!