Until then...

Have you ever had a dream, that seems to stretch out into reality? Or wished reality to be just an awful nightmare, so you could wake up sooner?
Sometimes I wish so hard this is all not real and people actually are not so cruel and dishonest. Does that make me naive or does the fact I'm saying it out loud? Truth is I don not like what humans made of from what this world once was. You call it evolution?! I don't even have a name for it...
Often times I write about emotions that had a deep effect on me. And most of the times I choose to write in Bulgarian, so that I could be heard here. Sadly I have begun to loose hope. English should not be scrutinized as a get away for young people, much like myself. It is a choice!
Self preservation is a rather intriguing phenomenon. Humans are able to overlook everything for the sake of their own safety...Everyone! But I'm actually not here to analyse the paths of human behaviour. I am here to seek answers to my own complicated questions. And I'm not myself - so serious and full of doubt. And until I find a safe shelter from the bullets of despondency I intend to stray away from humour. Or is that a mistake, and I should think of everything as one big game of charades?...
I can only guess what some of you are thinking ( nope, not :"Who is this poor girl?", although it is quite possible) :- "She;s just young and doesn't get it?" But that is the point - GET WHAT? When did life become a mystery the key to which is held only by chosen ones( and yes I do refer to religious beliefs and institutions). We... I can, want to unravel that mystery myself. What does that make me - crazy, a non-believer, anarchist...Or does it make me who I am!?

Of men and lemons

I don't like complicated. Complicated is bad, when you are trying to take important decisions. But complicated is good when you are in the middle of nowhere and you crave just about everything that could happen to you.
I've been on both sides. But I can't help it asking what complicates our lives so much we end up tortured in our own net of misdirections. I'm truly sorry to be the one to say it but friends, they are the ones to complicate things so much. It's not so much the attachment part, as it is their opinion. Standing in front of the choice between honesty and support- which one would you choose?!
Only 'till yesterday I was completely sure I preferred honesty. But the truth does always hurt, when seen through you confidant's eyes. Is it so wrong to expect your friends to back you up when you are taking the most important step in your life yet?
I'm not one of those highly social types. I like my friends to be few but trustworthy. And I have pretty much got used to being the weird one, it's my ecological niche. But it often gets lonely in this niche for one, or is it plus one...
A friend of mine ones told me that the song, that reminds her of me has the verse : "Why don't you like me, without making me try?" in it. Not that I took it as an offence, I just got that sour taste in my mouth, much like unexpectedly easting a lemon. I know what you think - How could you eat a lemon unexpectedly? But come on... We all know how that feels.
Bottom line, ( and yes, I do like to say bottom) I do have a lot to say. But I don't always have a good listener, or any listener at all. So if you ever see me talking to the air around me, don't worry...Things are almost never as they seem!

За хърбелите и засъхналите манджи

Незнам кое е по-гнусно: Да чистиш засъхналите манджи на новата си съквартирантка, докато дънките й се шляят по пода; или да чистиш мръсен хладилник, който мирише на същите манджи???
Няма да се оплаквам от процеса на чистене, защото го правя изцяло за себе си ( откривам в себе си частица от "приятелката" Моника, докато чистя, а и освен тогава). Но дали искам много, когато уважавам различните хора, но не и неспазването на общоприети критерии?!
Вчера ми разказаха за една учителка, която паднала в току-що изчистена класна стая и си счупила крак и рамо. А пък онзи ден, в магазина пред мен една жена поиска да върне мухлясал кашкавал. Изгониха я без да й върнат парите и с взет кашкавал...
Продават ни развалени меса (добре, че съм вегетарианка), кисело мляко, което не е мляко...
По-рано не би ме искало да засягам темата за топлата вода в общежитията на СУ, но по-рано се ограничавах в доста неща. 2 месеца без топла вода! 2 месеца без лекции? Поскъпване на наеми?! А къде отиват нашите пари? Зашо да си мълча в една държава, пълна с нерегуляеми институции. И да не смее някой после да осъжда хората, които отиват в чужбина. Всеки има право на избор за добър живот, а добрият живот се превръща в химера тук!
Не спирам да си мисля, че ако бяхме в , да кажем Щатите, жената със счупеното рамо щеше да съди училището; мухлясалият кашкавал щеше да бъде превърнат в парична единица, а отсъстващата топла вода нямаше да съществува. Можеше, трябваше, щеше!
Не че искам България да стане като Щатите, нито септември да е ноември. Не искам и да изглежда сякаш бягам. Ако можеш щях да остана, да се боря нещичко да се промени. Но това не е някой филм за млади, променящи света активисти. Това е настоящето ни, което твърде много изглежда като задънена улица...

Отпечатъци

Мой добър приятел веднъж ми каза, че всички хора се чувстват понякога по един и същи начин, но защото хората са толкова различни, такива стават и емоциите.
Тази сутрин отидох с дядо ми да купим хляб. Не беше като едно време- миризмата на прясно изпечен хляб от старата хлебарница я нямаше. Нямаше я и хлебарницата, а леля Данче, която месеше хляба, сега се е прехвърлила на бизнеса с вестници и списания. С дядо ми купихме хляб от близкия хипермаркет( някак не ми звучи сантиментално) и се прибрахме през малкия градски парк. И той не е същият. Сега там е опасно за деца, пък и за възрастни. А съмнителен мускусен аромат на човешки течности се разстила по затънтените, някога романтични, местенца.
Но има едно нещо, което си остава същото и винаги ще си остане. Разумно е било от моя страна да си избера град точно до планината. Тази планина, хълмовете, меката палитра на есен...Те продължават да бъдат мои. И аз се чувствам точно така, както се чувствах и преди, когато ги погледнех. Тогава не знаех как да овладявам емоциите си, как да ги изливам и претопявам в думи.
Като дете обожавах легедните за обитавани от духове места. Спомням си един доста странен ден, в който бях оставена на грижите на по-големия ми брат. Той, като гиржовно отговорно лице, ме взе със себе си, когато с приятелите му отидохме в недостроената нова болница. Сградата беше доста зловеща и аз бях постоянно бомбардирана от истории за умрели там работници. Добре, че носех огромното си плюшено мече Джордж със себе си! Качвахме се по незакрити стълбища и надничахме в асансьорните шахти. Всичко беше добре, докато някой не се провикна, че видял някакви червени очи и всички се затичаха надолу. Леле, тия момчета доста пищяха. А аз бях последна( разбира се)- малката сестричка с плюшеното гризли. Ако нещата се бяха развили по малко по-различен начин сега и аз щях да бъда легенда.
Спомените за тези емоции винаги ще ги има. Но ще има ли отново някой, който да се чувства по този начин?...

Феноменът "Светлинно замърсяване"

Днес пак изгубих самоконтрол. Казах твърде много от нещата, които наистина мисля. Това е добре, биха си казали някои невежи. Ама никак не е добре, когато искреността е нещо като анти-материя за устоите на общественото поведение. И това вдига на квадрат утежненото положение на една личност, страдаща от вербална диария (АЗ!)
И стените имат уши, и въздуха има очи, и всичко е една голяма, зле обзаведена къща на риалити формат. А аз играя по правилата на друга игра ( все едно това вече не сме го установили). Дори не мисля, че става дума за правилното място за мен или не. Това несъответствие си е с мащабите на Теорията за хоризонта на събитията. За всички странични наблюдатели аз така и не достигам до хоризонта, а аз пък преминавам успешно същия хоризонт в положителната безкрайност от време.
Един от ефектите на вербалната диария е, че нищо (почти) никога не звучи така, както е звучало в главата ти...ми, моята (обърках се). Би ми се искало да вярвам, че след толкова много недоразумения ще се науча да си затварям плювалника. Но за да бъда максималко искрена ще кажа само, че плювалникът е несломим като парен локомотив.
Та, днес като се изпуснах (вербално), казах много истини. А тези истини, като всички останали, нараняват. Не ми се искаше да се изправям пред почти трансцеденталния проблем за удобната лъжа, не-истина. Но май е неизбежно, защото ми се налага да приема, че ако съм честна няма да имам много фенове. Това не ме е спирало досега, защо да ме спре сега?...
Ако искам въобще някога да пасна някъде, по някое време ще ми се наложи да играя и по чужди правила. Още не съм решила дали си струва. Но пък просветлението си е просветление, заедно със своите светлинни замърсявания...

Метаморфоза на мета-физиката (Beta Testing)

Аз не съм много добра в тая цялата работа с живота на порасналите. Идеята да намеря работа, на която да посвещавам всеки ден и да завъртя около нея целия си живот... Направо изправя козината ми на 90 градуса. Добре разбирам, че шом пораснеш, сам трябва да изкарваш пари и да станеш отговорен. Но не е ли това, което е широко прието като порастване, всъщност сбръчкосване на всички малки всободни радикалчета, които ни карат да мечтаем?!
Но ще ви кажа в какво съм наистина добра - Да греша. Не ме е срам, нито страх да си го призная. Защото благодарение на трилионите грешки, които съм допуснала, се научих на трилиард неща. И за да не ви звуча като празнодумка ще ви дам няколко примера:
-Преди доста години от краткия ми земен престой вече бях решила, че искам да се махна от малкия град , в който резидирах. Обвинявах това място за всичко гадно случващо ми се и за всичко неслучило ми се. Нужна ми беше само една година (доста натоварена, признавам) да разбера, че не съм бягала от града, а от себе си. Не ми се ще да влизам в дълбоки психо-анализи. Затова накратко казано, сега когато вече е късно да правя преоценки, най-високо оценявам дома си.
-Спомням си, че като малка ме записаха на уроци по тенис една пролетна ваканция. Няма да изпадам в подробности ( най-вече, за да си спестя публично унижение), но бях пълен провал. Отдавам го на факта, че вместо да тренирам четях книги по цяла нощ и вместо силен форхенд си мислех за някой герой. Мислите, че е невъзмножно...Абе да не кацате от Юпитер? - Книгите са интресни!!! Е, те и сега са интересни. Но пък сега толкова много ми се иска да мога да играя тенис...
Но най-голямата ми грешка е тази, която се опасявам, всички хора споделят. Мислим си, че изправени пред ново начало или предизвикателство няма да се променим. Не искаме, защото промените са страшни; мислим си, че се познаваме и това е константа. Мое е удоволствието да спукам сама балона на заблудата си. Хората се променят, ситуациите се променят. Но най-вече, всичко, което ни се случва променя нас... Няма как да предвидя каква ще бъда другата година или след десет години (макар че би било доста helpful). Няма начин да поправя грешките си. Но имам начин да пиша!

Благодаря ти, Лео!

and another thing...

-Аз незнам какво мисля за себе си! Може би е така, защото обръщам цялото си внимание към всичко останало, освен към това какъв човек съм. И се случва така, че някой ми казва нещо за самата мен и аз се намирам изумена...Защото аз самата не съм се замисляла преди.
Знам името си! Но то понякога ми е чуждо, сякаш, казвайки го на глас, не назовавам себе си...
* * *
-Харесва ми колко мъчително лятото се отскубва от възприятията ни. Полянките в любимия ми парк до скоро бяха изпълнени с цветни редове. Сега цветята са изгорели и трупчетат им лежат навсякъде, а аз лежа върху тях.
-И докато вчера блеях към озадачавашите перести облаци над главата ми и слушах твърде обезпокояващо любимата ми музика, три кучета се поразтъпкаха отгоре ми. Облиза ме хубавичко и се върнаха при стопаните си. Обожавам кучета. И как само си пасваха с изгорелите цветя и прегрялата трева...
* * *
-Искам ми се да съм от онези хора, които не съжаляват за нищо, не гледат назад и винаги са сигурни, че са взели правилното решение. Да, може да се преструват. Но, пусти да са, добре го играят (може да се занимават с актьорско майсторство или да са умели режисьори на собствените си спектакли). Аз не мога. Съжалявам, лутам се из вече позабравени грешки и така и не спирам да се обвинявам... И да се самонаказвам.
* * *
-Ами ако остана сама?! Знам колко е глупаво да го казвам. Но не се ли страхуват всички хора от това?
-Тези пердета имат нужда от пране. Но така или иначе ще съм тук още само малко. Не ми се иска да ставам дребнава. Дали когато си тръгна някой ще почувства липсата ми. Дали ще оставя празно място, което поне за малко да бъде нечия зееща дупка? Знам, че ти ще оставиш такава празнота, Далия!
-Толкова много съжалявам - че те държа тук, че не можеш да се развиваш. Не мога да намеря думи, с които да почна да се извинявам. На теб, че те държа затворничка на нуждата си. И на себе си, че ти се цвете, а аз толкова много те обичам...

Дали!? Или...

Сигурност! - Не е дума, която често се чува от устата на някой двайсетгодишен. Е, може би като средство за присмех над улегналите. Но не и за мен! Сещам се за мои познати, които доста успешно се правят на идиоти, в желанието си винаги да останат безгрижни (според мен са доста тъжни хора). Те са първообраз на вечните авантюристи, безстрашни и млади. Но са такива, докато не им се наложи да почнат работа и животът не ги смачка. А нима всички не се страхуваме от това?
Сигурност! - Написах книга! Не искам славата на писател, нито фанфарите, нито признания. Единственото, което искам (и то по-силно от жаждата ми за любов), е поне един да я прочете... И да изпита всичко онова, което аз изпитвах и вградих в редовете думи. Не претендирам да съм добър писател, може някой ден да стана. Не твърдя да съм умна, красива, добра и пълна с добродетели. Не е моя работа да преценявам такива относителни константи. Но ще ви кажа за какво претендирам: За едно едничко място във Вселената, където да бъда чута, да бъда разбрана и приета.
Сигурност! - След година се измитам от тук! Ще зарежа всичко и дори няма да си направя труда на украся ситуацията със захаросани перафрази. Искам да се уча. Но не само затова ще замина. Вярвам, че човек усеща, когато най-сетне намери мястото си. Аз още търся. Търся сигурност в неизвестното.
Ще ми липсват хората, особено някои. По-точно онези, които ме научиха колко различна може да е любовта и как прекрасно се сплита с приятелството. Но аз си оставам необвързана и решена, че моят късмет е другаде. Това малко ми напомня за някоя фолклорна приказка, в която най-малкият син си търси късмета надалеч. Почти същото е, само че аз съм младо момиче...
Сигурност?- Пак си изгубих чувството за хумор. Или това беше чувството за сигурност. При мен са толкова оплетени, че вече не съм сигурна кое кое е! Изгубих нещо, може би е било отдавна.
Но не мога да се спра, докато не ГО намеря...

Голямата конспирация на мозъка

Дали сега да проявя, като от негатив, моите иносказателни неразбории, онази нелогично-хармонична кавалкада от мечтания. А дали не е по-добре да анализирам нечий друг живот, просто защото е по-безболезнено?
Съседите ми имаха луд скандал, докато се приготвяха за дискотека в два и половина посред нощ. От тях ме разделя само картоноподобната пластина, служеща за дръб на гардероба ми. Колко тъжен гръб! Девойката крещеше истерично и сигурно си е избирала дрехи, защото я чувах сякаш си правим частно суаре. После чух как ключ се врътна и затракаха токчета. Какво като са скарани. Те са млади. Трябва по цяла нощ да се запиват някъде; да се чукат в обществени тоалетни; да намерят пари за следващия купон, а и самия купон да открият.
Може да звуча цинично, но не е като да лъжа за нещо. Реалността, в която ми се налага, по принуда, да живея е точно такава, ако не и по-цинична, груба и грозна. А по принуда аз съм в нея, зашото доброжелатели ме светнаха, че не мога вечно да си остана мечтателка. Е, мога, разбира се, но този лукс идва с големи сметки за специализирана психиатрично-болнична издръжка.
Или, може би, си въобразявам всичко това. Сега всъщност аз не пиша, а ти не четеш. А всички се намираме някъде другаде и това е само сън, заблеяна частица безвремие. Кой може да ми гарантира, че е другояче. Не е ли по-логично абсурда на реалността ни да е измислица?! Всичко красиво и чисто рано или късно се изгубва из мръсотията на мислите.
Поне три пъти на ден се щипя, в опит да се събудя. Но не се получава и като в много лош кошмар нещата стават по-лоши. Помага ми, обаче, да знам, че някъде другаде имам, ще имам, или съм имала друг живот. Нима някой може да се съмнява?

Туше, неверници!

Кой наложи вето над страха?

Някога имали ли сте от онези дни, в които нищо не ви се струва наред. Сякаш времето е започнало да тече наобратно и виждате как всяка една опорна точка смисленост си отива. Е, не че аз попадам на такива дни постоянно, но едно ще ви кажа - Адски е плашещо!
Започвам да се чудя, защо реших да уча. Питам се какво наричам "у дома" и дали това не е прекрасна заблуда за моето съзнание. И тогава ми става ужасно мъчно за предишния ми живот, за предишните семпли моменти. Не искам да бъда грешно разбрана - Аз не съжалявам за решенията си. Но това не ми помага когато се чувствам на грешен път и ужасно окъсняла. Имам смътните съмнения, че става дума за класически синдром на "Човешко същество по средата на екзистенциални лутания". И все пак не съм до там пропаднала, че да се отъждествявам с множеството. Не се имам за кой знае какво, но множеството доста пъти ми е показвало, че не сме от един сой.
За да се върнем на пъвроначалната ми тема, мисля, че всеки, четящ това трябва да знае за мен едно: Аз никак не съм от хората, които могат да зарежат всичко постигнато и да отидат другаде, А това драматично се сблъсква с най-свидните ми планове. На вид може и да съм от хипарските особи, с афинитет към константната промяна. Но аз обичам своите рутини: душът преди лягане; обличането преди излизане; книга преди заспиване. Простите неща, които върша всеки ден ме правят по-щаслтива отколкото предполагам. И страхът да се окажа някъде, където всичко ще е различно, ме подтиква да изпитвам почти първичен страх.
Добре разбирам, че животът всекумо константно се променя. Но аз не искам много. Само едно уютно местенце в огромната, цветна и прекрасна какафония, наричана свят. Място, което да наричам свое, където да мога да пиша. Иска ми се да бях по- авантюристка. Да бъда секси смела и безтрашна, но никой не е. Това са само фасади за залъгване на противника. В крайна сметка най-човешкото чувство май е това да се страхуваш от неслучилото се. Абсурдно, а?!

Миш маш от емоции

Има едно "нещо" в живота ни, без което не можем ( но рядко го разбираме);с което твърде трудно свикваме. То не може да се опише с една дума, защтото в същността си е уникална връзка между двама души. Така нареченото приятелство, е онзи компонент от съзнателното ни присъствие в света, който, може би, винаги ще си остане леко мистериозен.
Не бързайте с преценки, заключения и коментари, ами се замислете. Да имаш приятели ( от онези правдоподобните, не говоря за drinking buddies) е страхотно и плашещо. С него идва нуждата да се довериш и да поемеш отговорността някой да се доверява на теб. И разбира се, не е нещо, което ти бива дадено даром. Приятелството е hard и задоволителна работа, full-time! Сега ще си кажете, че преувеличавам; че ако едно приятелство има нужда от усилия не е читаво. Да, ама не!
Твърде парливият ми личен опит с тази категория човешки отношения ме научи поне на малко - Това е една постояннопроменяща се конфигурация от емоции и споделени моменти. Винаги ми се е искало да има приятелометър устройство. Но почти винаги оценката на едно приятелство си е въпрос на лична преценка и аз почти никога не уцелвам. Напук на неизменния ми стремеж да съм права, досега толкова пъти съм грешала в преценката си, че започвам да се притеснявам. Но пък добре разбирам, че имам още дооста да уча за хората. И така с няколко прекрасни изключения в поселдната година, аз продължавам да съм невежа по върпоса с приятелството.
Както всеки един човек е уникален по свой начин и това е универсално признато (нека не намесваме обаче събратята от други планети), така и всяко приятелство е само за себе си. Не, че съобщавам някаква новост- това си е факт, Но нека излезем от света на фактологията и се отправим към същинския въпрос - Защо, по дяволите, няма наръчник за тая голяма въпросителна?! Някое книжле със занимателно заглавие: "Как да бъдем нечий най-добър приятел" или "10 бързи начина да се сближиш с някой". Но като се замисля... Кой би чел такава тъпня?
Някой измежду тъплата може и да се откаже от неравностите на friendship-а. А какъв бил смисълът тогава? Нали трябва да си учим уроците в хода на живеене. Е, няма по-съществен, суров и привлекателен урок от това да се научиш да бъдеш нечий приятел.
Наздраве!

А не ти ли писна!?

Чудя се дали и другите хора, с които споделяме едно и също walking space се чувстват по същия начин - неуверени, забити в мисли за екзистенциалната помия и объркани, много объркани. Ами ако се окаже, че днес съм подминала на улицата мъжът( или жената - кой знае!?), който може да ме направи щастлива. Дали някога отново ще имам шанс да се доближа толкова до нещо, толкова желано. Ами ако се случи така, че аз никога не си повярвам достатъчно, за да бъда по-щастлива, отколкото съм очаквала. Ами ако животът се изчерпва само с обаятелно безумните и наивни мечти, а всичко друго е наложителна сивота...
Никой не може да ме разубеди, че не съм сама в тези си запитвания. Но тези "ами ако" може би стават твърде много и прекалено досадни. Следните звучат глупаво, но и идентично - "Ами ако падне астероид докато си ям обяда и умра, преди да си изям десерта; Ами ако си сложа обувки на токчета, падна и си счупя двата крака; Или едно мое любимо- Ами ако падна през прозореца, докато чистя прозорците и се разпльокам на двора пред блока..."
Личната истина, която реших да изповядвам в качеството на персонализирана религия, е, че нищо никога няма да ти се случи, ако само се питаш! Не се питам дали да ям сладолед, купувам си. Както е и факт, че не се замислям много дали да си купя някоя финтифлюшка. А може би е и мини-проблем, че не мисля много какво говоря( но пък е забавно да се държиш като болен от вербална диария). Друго искам да кажа и се отплесвам в обяснения ( за което не се извинявам, защото си е ваш проблем). Да се държиш и постъпваш необмислено е полезна анти-скука/анти-стрес/анти-заплес терапия, не за всеки и не винаги. Но съм склонна да мисля, че ако повече хора я практикухава по-често щеше да ни бъде много по-шарено и по-плашещо, разбира се!

Някъде там

Онзи ден срещнах момчето, в което се влюбих за пръв път. Всъщност той вече не е момче, сега е голям, пораснал мъж. Толкова много се притесних, че ще трябва да проведа обмен на лексикални единици с него, че се престорих, че говоря по телефона. Знам, че беше тъпо решение! Стана още по тъпо, когато телефонът ми иззвъня с Electrical Storm на U2. Човекът, ще го наречем Ивалс, ми подаде ръка и ме поздрави ( цивилизовано! - за разлика от поведението му преди години). А аз цялата се изчервих като старица, страдаща от розацея. Противно, на иначе приятелското ми отношение към света, се свъсих и промърморих нещо през зъби. Изчезнах от мястото по бързо от болид на Формула 1 след ремонт на предното окачване. Бях забравила за този човек, за Ивалс... Добре де, може би беше доста грубо от моя страна. Но само при вида на онази усмивка и небрежния перчем в стомаха ми, и малко по-нагоре, се събудиха едни чувства, които се надявах да съм забравила за по-добрата част от вечността. Докато ходех към метрото, главата ми се изпълни с всички онези мисли и горчилката, и срама... Да обичаш някой,който не обича теб! Много пъти, когато съм гледала назад, се убеждавах, че е било само хлътване. Глупаво и безсмислено хлътване! Но какъв е смисълът да се лъжа, да, бях влюбена в този ужасен човек. Е, тогава не мислех, че е ужасен, разбира се.
Иска ми се да мога да се убедя, че тези отритнати чувства не са се утаили в мен като гнили плодове. Но те си останаха и точно като стара храна придават на всичко друго от този сой една странна миризма - на страх, срам и застояла смелост.
От онази любов насам си останах все така емоционална - малко като откачен сърфист, който се пуска по огромни вълни. Но не се доверявам много на чувствата, свързани с интерес към Homo Sapiens с възможност за ерекция. А и на самите индивиди трудно се доверявам.
"Цинична и обезверана, заради една несподелена любов!?"- Де да беше само една! Но не бързайте да ме съжалявате. Светът е голям и любов има навсякъде!

На полигона на самотата

Искам поне един смелчага да се изправи и да си каже, че не го е страх от самотата. Но не вярвам да ми се случи в скоро време. Но не защото няма смелчаци, а защото ВСЕКИ се страхува да остане сам. Но като някой, който винаги е бил сам, ще споделя, че никак не е страшно ( или може би е и аз имам изкривени представи за реалността). Поне както аз го виждам, да си сам не е страшно, защото никой не те обича. Става наистина тръпкополазващо, когато се притесняваш да останеш САМ със самия себе си. А знаете ли колко е страхотно!? Да усетиш страха от неизвестното пред теб и да знаеш, че трябва да се справиш с каквото и да дойде - САМ! Това е прекрасно, вледеняващо и ужасяващо, вдъхновяващо и тъжно. И едва тогава идва истински тъжното и опияняващо - да осъзнаеш с пълна сила колко много не просто искаш. Не желаеш! Жадуваш за близост, страст и отдаване както осъден на смърт жадува за още глътка въздух, както мъж желае жена, както жена иска да бъде нечия!...
И както си стоя и чакам следващия влак в метрото или се губя из блъсканицата от нищо неподозиращи непознати, не ми оставя друго освен да се потопя в самотата си. По свой собствен, мазохистичен начин й се наслаждвам... И тогава си крада щастие - грубо и криворазбрано!

Делнични беседи

-Защо ме остави?!
-Бях слабохарактерна, изплашена и твърде млада!- ръцете й леко трепераха, а погледът й беше дръзко вперен в младите очи.
-Това не те оправдава. Надявам се добре го знаеш.- Той не бе на повече от 20 и точно във вихъра на новопридобито чувство за сила и надмощие.
-Да, но сега съм тук!- тя намираше във всяко едно негово изражение нещо от себе си и това събуждаше у нея още неочакван страх.- Позволи ми да ти помогна!- парещо усещане се настани в гърлото й и не й позвиляваше дори да преглътне.
-ТИ! Да ми помагаш! Благодарение на теб съм тук!- той се ипрзви на крака и разби в пода дървения стол, на който преди секунди бе седял.- Ти си безсърдечната кучка, която заряза едно малко бебе в кофа за болкук! А аз съм боклукът, който се друсаше, за да забрави колко е мизерен животът му!
Тя не можеше да отговори. Мозъкът й бе изключил всички функции, а сърцето бе заседнало като буца в гърдите й. Беше един от онези моменти, в който си безсилен пред съвършено грешно решение, необратимо и с последици, твърде тежки за понасяне.
-Но ти си мое дете! Ти си мой син!- тихо се изниза от устата й.
-И какво значи това за теб! -той се изсмя грозно насреща й- Пет пари не давам за разкаянието ти!
-А за своето? Колко ти пука за твоето разкаяние?
-Няма за какво да се кая. Направих това, което беше нужно.
-Ти си убил бременната си приятелка!!!-тя също се изправи гневно и втренчи поглед в неговия.
-Спестих на света още едно бебе в болкука!- без капка съжаление каза той, някак нехайно.
-Ти си чудовище!-едва чуто прошепна тя.
Очите му изневиделица се напълниха със сълзи и блъскайки се в стената, се свлече на пода.
-Може би е по-добре и аз да умра!-едва успя да каже той през сълзи.
Тя преглътна стойчески и бавно пристъпи към него. Наведе се до него и полека, внимателно обгърна раменете му. Той не реагира, погледът му блуждаеше по сивата стена - като пеперуда, която се блъска в неонова лапма. Тя събра кураж и го прителги към себе си и двамата заплакаха:
-Ти си мой син...

Хормони и гадания

Ситуацията е критична, когато са минали само двайсет години от рождението ти и около теб се навърта някой що годе интересен младеж/девойка. И само някой да посмее да си помисля, че говоря за себе си - аз съм имунизирана против флиртаджийски забежки ( или поне така ми изнася да мисля). Та, връщайки се на темата, говоря за онази игра на котка и котарак. При хората, по скромните ми наблюдения, процесът протича доста по-тихо, но и по трудоемко. Някой въобще дава ли си представа колко енергия е нужна да си постоянно на нокти, просто зашото някой друг индивид от Homo Sapiens То си е малко като да продаваш стока... И ти да си стоката. А може би е само взимане под наем!? Иска ми се да вярвам, че никак не са важни флиртовете, но пък се оглеждам и се убеждавам колко греша. Горе-долу тук е моментът когато нелегално се шмугват някои и други клишета за пътници и влаци, опитност, а и да не забравяме класиката за вътрешната красота. Но никому не са нужни захаросани облицовки на глупави лъжи. Истина е, че повечето хора са повече или по-малко повърхностни и не искаме да си го признаем. Ама е така! Обръщаме внимание на външния вид, на дрехите, походката, а дори и на кръга хора, в който се намира потенциалният обект. И в това няма абсолютно нищо лошо, когато приемеш плюсовете и минусите на първоначалната преценка.
Винаги е имало масивно търсене за "готини бебчета". Но проблемът на някой девойки може би произтича от факта, че не могат да си поберат в хубавите главички, че "бебче" за различните мъжки индивиди има различно значение. Както и хиляди комплексари, от ония с нещо между краката, мислят, че жените са надути и си падат само по "пичагите" с коли. Айде стегнете се и се изкарвайте от филмите! Всеки може да хареса всеки по всяко време! И ако повечето от нас не бяха вътрешно задръстени, псевдо-травмирани образи, мейби свалките щяха да бъдат по-лесни...