Towel Stories...Почти финални стадии на спораднични мисъл форми

Не можеше да повярва, че стои безмълвен пред лист хартия. Добре, че мацката беше в друга Вселена, иначе сега щеше яко да се изложи. На следващата вечер прикрепи своя бележка към влажната кърпа, тогава все още нова. Преди да се усети, водеше кореспонденция с момиче на кой знае колко несъществуващи светлинни години от него. Или май, както изглеждаше, само на няколко сантиметра.
Любовта, както той откри, бе странно нещо. Ако някой някога го попиташе – „Защо обичаш някого, когото дори не си виждал?”, Мом знаеше какъв щеше да е отговорът: “Тя пере моята кърпа!”. Бе почти сигурен, че масата хора ще видят само повърхностния смисъл на това заявление, но то имаше далеч по-дълбок смисъл...
Животът му течеше и бавно, и бързо, но не в зависимост от това, как го живееше, а според бързината, с която четеше писмата й. Не бе сигурен как да класифицира чувствата си – бе дочул отнякъде, че му викат платонична любов. За какви се мислят тия хора, да дават имена на такива абстракции, които дори някое неземно не би разбрало. Обичаше да изпозлва собствения си термин „неземно”, вместо „извънземно” – логически погледнато, според него, беше по – правилно.
Но нека не се отхласваме в подробности, макар че, реално погледнато, от субективна перспектива, поне според Мом, животът си е точно това – едно константно отхласване по пътя към каквото и да си тръгнал. Не си мислете, че историята му е кой знае колко изключителна. В наши дни такива истории има само във филмите и хората плащат, за да ги гледат. Истината е, че повечето реални животи са безинтересни, сиви и скучни. Е, ще си кажете, той си е имал гадже в друга, паралелна вселена, как може това да е скучно? Мом би ви отговорил следното: изтъкването на очевидното, не го прави по-заслужаващо внимание. Той си живееше спокоен живот.

Спазми

Един път ми се наложи да чакам на една италианска спирка за автобуси. От предполагаемо заминаване на автобуса, който по една странна случайност беше превозното ми средство до България, бяха минали 10 минути. Несъмнено това бяха най-дългите минути в менталното ми пространство. Бях се забавила малко в една малка болонска сладкарничка, а и в магазина за сапуни бая време откарах. Нямаше голямо значение, че току що бях изяла най-вкусната тартелата в целия ми живот. Мекият яйчен крем така съблазняваше небцето ми, че дори онзи италиански жребец, който по-рано ме заговори не можеше да ме отвлече от дъвченето. А онзи много си го биваше. Нали знаете как стереотипите често се насаждат в съзнанията ни без никакво нагледно доказателство. Е, тогава аз получих своето доказателство - италианците наистина са майстори ( и не говоря за тарталетата). Интересен факт(!): Почти всеки един италиански град си има своя наклонена кула- в случая с Болоня са цели две. Чудя се дали нароочно са се правили на интересни или италианските архитекти никакви ги е нямало в занаята - е, разбира се, освен архитектурните шедьоври. Може би те са били плод на ненадейни архитектурни срязвания на идейност в мозъците на няколко иначе бездарни строители. Както ми доказа моя случай с тарталетата, никога не може да си сигурен откъде ще изкочи поредната изненада на Провидението и ще те цапне здраво по тесногръдото ти недъгаво осъзнаване на реалността.
Цялата тая случка с автобуса и Болоня ме научи на няколко ценни житейски факти от великата книга на безавторни поучения:
Първо: Никога не яж сладкарско произведения на италиански площад, особено ако си от онези странници, който издават звук на удоволствие от храната!
Второ:Не си забравяй дамската чанта в магазин за ръчно изработени сапуни, без значение колко голям е фетиша ти към тях!
Ииии Трето: Не разчитай много на български транспортни средства - Те винаги закъсняват!

High hopes

I remember the first time in life when I felt lost. The circumstances have no relevance because no matter how much time passes the feeling stays like a candle mark on the coffee table. The wax soaks deep within the wood, leaving a reminder to whoever will drink his coffee next. It is the same with feelings. They never seem to fade away. Happy, inspirational or terrifying. Unlike memories they never go away. Feelings...
I do not feel the need to be vulgar or transparent in my writings. And if that is what you are looking for, you better continue your search. I am not judging. These days people are ready to say almost everything to be noticed and there is nothing wrong about it. It's just that at times I get scared by the lenghts some people are ready to go to in their battles for attention. That is not my reason for wanting to write. I may at times sound too far sentimental or corny even. Truth is, all my best wishes are invested into writing simple words. I sometimes get afraid of how complicated we tend to make our lives.And I know that by the end of the day I just want to hear something simple and soothing, something that will make me smile, or even cry but feel relieved.
And that is what I am trying to achieve-to make you smile, for yourselves. And if I sometimes make you sad or angry it is also a part of the deal. Forgive me if you find me too young to speak such words but...Life is all of that. It is incredible and frustrating and puzzling. We all know it. Maybe the most horrific thing about life is that it always goes on. Or were we those who go on? Doesn't really matter. Just smile, for me!

Inspirations and Disasters

The whole big deal with The Towel was born about an year ago. I had one of my infamous imagination's stagnations and I wasn't in the position of writing anything that could actually get anybody's appeal. But as most strange things in my life, the story that was meant for me to write popped up like a baby's but out of a diaper. I don't think at the time I fully realised how Douglas Adams has influenced me. And until this present day I continue believing that inscrutable are the ways of the writer's inspiration.
I tried a few literary contests but as predicted by my grave self-doubt I wasn't even noticed. My conclusion: It is hard work being a young literature involved figure in a country where the Higher Education is a peculiar dump for bad developed brain activity. I have heard the theory that if anybody ever understands what the Bulgarian Higher Education actual nature is, it will instantly stop it's existence. However, more are those who claim that has already happened. Don't go getting the wrong idea now. I am not full of spiteful, yet honestly spunky observations. Or am I?
Roaming away from the fields of intellectual discontentment, I strive go give both Bulgarian and English speaking readers. I don't mean to sound confident. With these out of this reality ideas of mine I always knew I sound weird but weird is fine by me. So, continuing my young tradition I will translate The Towel Stories in English. Not so much for someone to read them as to ease my consciousness. I can't help it acting bilingual. And often times I am not ashamed to admit I love it.

За една кърпа( Towell stories)... Продължение(то)

Нещото, което Мом държеше да знае за себе си бе, че не е пригоден да живее само в една реалност. Това бе неговата застраховка – за да не вземе да поиска по някое време да остане само в едната, по-гадната, разбира се. Може би фактът, че никой друг не го знаеше, правеше Мом да изглежда толкова странен и чудато отнесен. Не мислеше, че тези определения му прилягат – но пък и другите хора не го интересуваха особено. Е, поне не тези от реалността, в която се събуждаше всяка сутрин.
Ако някои хора имаха съмнения или бегли представи, то Мом знаеше за съществуването на паралелни реалности и това никак не го притесняваше. Беше просто една истина, с явно доказателство на стената в стаята му.
Разбира се, че в дъното на всичко стоеше момиче, жена, хомо-сапиенс от женски пол - никога не бе сигурен как точно да ги нарича. Не я бе виждал, но изпитваше към този определен обект странно чувсто на затопляне в зоната на слънчевия сплит – по последни данни, някои учени даже го наричали любов... Кой знае?! Можеше да се окаже поредният шарлатански номер, както продължилата 76 години заблуда, че Плутон е планета. Е, както и да е – нямаше да издребнява, поне не сега.
Откакто се помнеше, кърпата винаги бе с него и с нея - тя ги свързваше. Всяка вечер, след като се изкъпеше и избършеше, кърпата просто преставаше да съществува в неговата реалност и се появяваше отново сутринта - изпрана, изгладена, и ухаеща на виолетки. От петнайсет години беше така. Спомняше си много ясно първия път, когато се случи - все още бе тийнейджър и живееше в онази барака в двора на баба си и дядо си. Обмисляше къде да сложи новия макет на НСС Ентъпрайс 1701... - “Стар Трек”, научна фантастика, ера на космическите пътувания... Това другите трудно го разбираха. Сам бе направил макета, както и другите девет, наредени по рафтовете на един трагично оръфан скрин. Разбира се, че беше чувал тезата за Паралените вселени, както и онази, за огледалната, и не се безпокоеше много по този повод. Обичаше препратките към sci-fi и отчасти sci( като наука, разбира се). По онова време повечето още не знаеха какво е това нещо, изписано на английски. Не се притесняваше, защото, щом все още не знаеха какво е, вероятно никога нямаше да научат. Та, преди 15 години... кърпата, която бе захвърлил на леглото си, просто изчезна пред очите муОткакто се помнеше, кърпата винаги бе с него и с нея - тя ги свързваше. Всяка вечер, след като се изкъпеше и избършеше, кърпата просто преставаше да съществува в неговата реалност и се появяваше отново сутринта - изпрана, изгладена, и ухаеща на виолетки. От петнайсет години беше така. Спомняше си много ясно първия път, когато се случи - все още бе тийнейджър и живееше в онази барака в двора на баба си и дядо си. Обмисляше къде да сложи новия макет на НСС Ентъпрайс 1701... - “Стар Трек”, научна фантастика, ера на космическите пътувания... Това другите трудно го разбираха. Сам бе направил макета, както и другите девет, наредени по рафтовете на един трагично оръфан скрин. Разбира се, че беше чувал тезата за Паралените вселени, както и онази, за огледалната, и не се безпокоеше много по този повод. Обичаше препратките към sci-fi и отчасти sci( като наука, разбира се). По онова време повечето още не знаеха какво е това нещо, изписано на английски. Не се притесняваше, защото, щом все още не знаеха какво е, вероятно никога нямаше да научат. Та, преди 15 години... кърпата, която бе захвърлил на леглото си, просто изчезна пред очите му В пъ. В първия момент потърси логично обяснение, но, тъй като такова нямаше, си легна. Много малко неща можеха да притеснят естествената му склонноста да заспива мигновено. На сутринта кърпата отново се появи, с една бележка, прикрепена към нея. Беше сигурен, че почеркът е женски- само една представителка на онези странни същества, резидиращи под името жени, можеше толкова много да се старае със завъртулките. Бележката гласеше:
“В моята реалност теб те няма. А мен ме няма в твоята. И това прави двете места по-различни, отколкото можеш да предположиш. Не, че нещо ще се промени, но... кърпата е важна, тя може да бъде нашият начин да се свързваме. Не се опитвай да си обясниш как. И да, по-умна съм от теб! Бий това, слабако!”
P. S. ако и това ви се стори интересно-както казах- няма нищо срамно да си поискате още...

За една кърпа( Towell stories)

Широко отвори очи и шумно си пое въздух, сякаш за първи път. Отново. Винаги ставаше така сутрин – в първите секудни не помнеше нито къде се намира, нито как е попаднал там. Предпочиташе да не разсъждава много над това. Хората го отдаваха на стрес, притеснения и всичките там глупости на популярната психоанализа.
Стаята му не беше нищо особено. Живееше в тази квартира от няколко месеца, но не виждаше нужда да има много вещи. Матрак, на който да спи, очукана маса и един червен пластмасов стол, който бе откраднал от един западнал бар. В това се състоеше скромното му обзавеждане. А, да, и високата старомодна дървена закачалка, на която бяха закачени всичките му три ризи и работните панталони. Не че му трябваха специални панталони за работата, която вършеше – беше писател, но пък нали и за това се изискваше по-особена нагласа. Сега беше модерно така да се нарича вродената чалнатост на достатъчно смелите, или глупави, да поемат професията на професионален “нехрани майко”, сиреч писател. За Мом всичко бе въпрос на гледна точка. Дали е луд или просто има по-различен филтър за реалността, върху това винаги беше готов да поспори.
Изми си зъбите. Наблягаше силно на устната хигиена. Това беше нещо, което правеше лично за себе си. Изобщо личният принос беше от съществено значение за него, каквото и да значеше това. Беше професионално задължен да владее цял набор от подобни високопарни словосъчетания. Пък и от опит знаеше, че хората ги обичат - карат ги да се чувстват по-умни, когато по време на обяд, който се състои от пържено пилешко и пикантен сос, изтърсят нещо необяснимо неразбираемо.
Може да не притежаваше много неща, но Мом беше горд наследник на класическа пишеща машина. Не я използваше за писане, разбира се. Просто му харесваше звукът от тракането по клавишите - фасцинираше го. Не че “фасцинирам” е дума. Почти сигурен бе, че идва от латинското “ fascinare”- омагьосвам, освен ако дълбоко не се заблуждаваше и всъщност беше учил латински преди пет години, само един семестър.В малката си стая под наем, въпреки че предпочиташе окачествяването “дупка под наем”, имаше едно много специално място – мястото на кърпата. Имаше го и в предишните си квартири - така беше правилно. “Кърпата” бе една стара, оръфана, но забележително чиста хавлиена кърпа. И... не! Тя не беше просто кърпа, никога “просто кърпа”.
P.S. Ако искате да разберете още за Мом и кърпата поискайте и ще ви бъде дадено! :)

Фабрика за ластици

Някои хора могат да пеят и правят пари от това. Други са наистина добри счетоводители. А има и такива хора, толкова красиви, изящни според сървеменните идеали за красота, че само с това преживяват. Спомням си и за хора, като един стар семеен приятел, който не можеше да прави абсолютно нищо изключително. Беше невзрачен, непредриемчив и откровено скучен. Но този човек имаше нещо далеч по-доходоносно от хубавата усмивка и секси задните части на някое младо жребче. Имаше бизнес за правене на ластици за коса. Бихте предположили, че всички подобни дейности вече отдавна са изселени далеч на изток в утробата на индустриалния рай, наречен Китай. Е, този човек, да го наречем Минчо, имаше една скромна фабрика, която в началото бе в задния му гараж. Но след като направи някоя и друга хилядарка, Минчо се разрастна. Човекът беше ударил златна мина.Тоз бизнес никога няма да умре, по простата причина, че жените никога няма да искат да връзват косите си. Да, дори и онези наконтени барбиети, които развяват като модернистични рапунцелки екстеншъните си, дори те обожават да съберат някъде върху скалпа си досадната козина. Пък дори и някои мъже с мускетарски привкус имат дълги гриви. Е, подобни също спомогнаха бизнеса на Мично да се превърне в извор на вечен доход. А ние, като семейни приятели се уредихме с доживотен запас от ластички. Майка ми го почита като преродения Буда, задето аз сега постоянно ходя с вързана коса (Според нея това щяло да ми помогне да си намеря изгора, но уви, както повечето майки, тя просто греши.)
Питам се, дали и аз като Минчно трябва да заложа на сигурното и да не се старая много много да се вглеждам в себе си.Или може би Минчо е сгрешил и е можел да стане даровит съдържател на шивашко ателие ( след 20 години в бизнеса се оказа, че е майстор в шиенето). Дали Минчо се бе отрекъл от мястото на си топ-шот дизайнер, още преди да разбере, че има такова място? Може би е трябвало да продължи да търси в себе си и може би сега щеше да бъде много по-щастлив?!

Not about love!

I vaguely remember the feeling any more. My fingers traced the outer lines of the round table as my head was pressed against the cold wooden complexion. My hair had the stench of cigarettes and burned grass. And it felt like not caring and I remember how I never wanted to care again...
His name was Jack, or was is Liam,or Matthew? I forgot. My brain has created this very special function of its own. It erases all the traces of heartbreak that could me hinder me...more.
It was a full moon yesterday. As I traced the tender radiance down to my skin I stopped feeling that constant blunt feeling of being lost. It happens every time. The moon heals me. And then it's gone.
Some cheesy romantic would probably conclude I am addicted to being adored. Fools!Those are the exact same people that started the whole singletons vs couples intolerance. But I tend to stray far away from from relationship-based arguments. At times I clearly see just how self-absorbed I am. Maybe it's wrong, yet I don't feel like changing myself. That is the worst kind of treachery. I don't mind being alone. Still I admit what I really adore is the feeling of being found, becoming a milestone in someone's path to happiness. Yes, being meaningful. That is why my brain chooses to forget when another fellow traveller moves away from me.
That night I felt like a mere stop along somebody's way. And let us be honest... We all want to be someone's final destination. I now leave you with the hard part of pondering upon these reflections. Or maybe your brain will choose to leave them in the darkness of ignorance. I will be waiting for the next full moon. And hopefully we will cross paths some day...

Наздраве за ИРАНИСТИКАТА!

Спомням си когато ми беше лесно да бъда оптимист. Не знам дали са били хубави времена. Гледайки назад, сега виждам само едно болезнено наивно момиче. Не ми е никак лесно да си спомням каква бях и то съвсем до скоро. А още по-трудно ми е да си го призная. Но, честно казано, вече не съм същият човек, че да ми пука кой ще го разбере.
Преди година и половина започнах да уча иранистика. Няма нищо, аз също не знаех що е то в началото. А пък сега никак не се смятам за по-веща. По-наясно, може би. Бях едно доста ентусиазирано малко момиче с огромното желание да уча, да бъда най-добрата. Сега дори сама не мога да си дам сметка кога точно се задвижи голямата трансформация. Кога станах цинична и недоверчива, и най-вече - кога започнах да не вярвам, че някой тук иска, може да ме научи на нещо?
Тази сесия ТРИ ПЪТИ! отложиха един изпит. Изпитът (който ще се проведе утре) е базиран върху един забравен дори от древноперсийските богове курс по съответното литературознание. А за цял един семестър имаше едва 3 лекции, и то в последния месец. Сигурно пък на този виден университетски преподавател му харесва числото 3! Каква изненада! На мен също! Но определено не ми харесва когато търсенето на знания у нас, студентите в тази отчайваща специалност, е далеееч по-гигантско от предлагането на компетентни данни по въпроса. Но ние да бъдем спокойни! Той, човекът ще ни даде информация за предмета след изпита. Ние преди това сме длъжни да се научим сами да изцедим от безбройните източници "правилната" информация.
Та, след само година и половина от подобни сладурски констатации, ДА, аз вече не съм онова малко момиче. Не е като да съм пораснала емоционално и индивидуално , потресена от гледките на фронтовата линия на някоя война. Но за мен това си е цяла една война - на всеки, който иска образование...срещу българското образование. И, ДА, аз съм вече доста различен човек. А едно от най-хубавите неща, дошли с тази промяна е осъзнаването , че аз имам право на лично мнение. С голяма неохота признавам, че преди, в стремежа си да се харесвам, често премълчавах личното си становище. Вече не! Сега съм до болка честна и пределно сигурна в изказванията си. ПИСНА МИ! До гуша ми дойда да си мълча! И затова сега си представи как крясъците ми на недоволство отекват в съзнанието ти. Сори, гадно е, но няма начин. Все някога тая пародия на образование ще се срути. И аз вече си купих билет за първия ред на шоуто!

П.П. Следва продължение...

Not your average story (The Dublin station)

"Attention! Attention! The train for Galway city will be leaving from platform 9 of the Dublin railway station in 5 minutes." -The voice of the information announcer was echoing in my ears as if I had а loudspeaker glued to my shoulders. My suitcase was heavy enough for me not to be able to hit my "RUN" button. Where the hell was that platform. I was in the main hall and flocks of people were storming all around me. I felt not only helpless but in an own time bubble of mine. I could feel my eyes getting filled with the hot, burning substance that would most definitely make me look like a complete fool. What was I thinking in the first place, going off to a completely foreign country on my own. My precious seconds were ticking away as my desperation and self doubt grew terrifyingly high. Wouldn't I not get to Galway city tonight, there was not point in going any further.I could almost hear the deafening sound of my failure. And I hate failure!
"Excuse me there,miss" a friendly voice came from behind my shoulder "Are you fine?"The tall station officer smiled at me, winning me over with his charming accent and boyish dimples. I must have looked like a lost, homeless puppy. "No, not fine at all, sir! The train for Galway is leaving in four minutes and I don't know how to get to it. And if I don't it would have been in vain and..." I could have continued rambling on until the end of time had he not stopped me with a gentle gesture. "Come now, sweet missy!" he smiled at me disarmingly as he pulled the suitcase off my hand "Hurry up then, it's this way, your platform."
I am completely sure my voice sounded squealing and annoying as I tried to explain what was wrong.But as we run through the station I could hear my laughter loud and clear. About two hundred metres away we went through another door and with the corner of my eye I could see the 9 sign. And there my train was. I looked, breathing heavily, to the polite man and he had this great bright smile on his face."You have a lovely loud laugh,love."
As I got in the train itself I heard a whistling sound signalising our departure. I smiled once again at that miracle of a man that saved me. " I won't forget you!"- I shouted.
My journey was then surely ahead of me. But what happened served me as a reminder that it had already began.

A turtle's shell

Hello there all your lost souls! Have you found what you were looking for already, or are you still lost? Well, aren't we all!
You know that funny feeling you get, when you close your eyes and you can imagine yourself everywhere you want around the globe. I do too. And after a very poignant self-discovering journey now it seems that is the very place I have been trying to run so hard away from, that I virtually go back to. There comes a time in every man's life, when one in practically homeless (and almost every time moneyless as well). That can make you feel alone, stranded and lost, no doubt in that. And what is home anyways?
The craziest thing I have lately done was to get fully clothed under the shower. I wasn't home, because I can barely call the room on the uni campus home. But it felt so good. One moment I could feel the heavy wet clothes surrounding me, dragging me down by the laws of physics. And then I took them off, as if every single trouble was washed away.
But troubles never disappear. It is us,who choose whether to let them into our minds. Another crazy, beating the ass of every geek-oriented thesis of mine you've so far read - what if we are the only home we need. What if we make records of everything that makes us feel good in our mind. And then, when we need to feel loved, happy, aspired or...home and we just call out that feeling. It is like a turtle's shell (only not so bony). We grow and evolve as distinctive individuals and we always change. You know it! I know it! So it's only natural that from time to time you may have to find yourself without a physical place to live. Well, that's all right now, isn't it. Cause now that I've inspired you, you can have your own turtle shell-ish home...

Някакво фънки готино заглавие

Признавам си! Ето го и него...Голямото,срамното и изключително парещо за егото ми изявление - Страх ме е!Дали някой ще прочете блога ми, дали съседката ми ще спре със неделноследобедните секс-маратони...Дали някой някога ще прочете между МОИТЕ редове?! Дали ще мога да замина и да последвам мечтите си? Това е само прелюдията към милионите въпросителни, които дневно прескачат през странното нещо, което наричам свое съзнание. Но не ме е страх от въпросите. Те така или иначе през повечето време сами се справят с пунктуацията си.
Мисля си с кого да споделя, поне до вчера си мислех де. Не че имам недостиг на страхотни приятели. Но честно си признавам, че те едва ли биха могли да ми помогнат. Няма лек за "Не ми стиска" заболяването. А дори и да има, то не е споделянето. А и няма как да искам от който и да било да ми каже блаженото "Всичко ще е наред". Не съм реалистка, нито депресарка (добре де може би малко), не ме приемат в братството на оптимистите, а орденът на песимистите винаги си прави гаражни събирания в другия край на гетото. Аз съм нео-опортюнистка със странна слабост към остроагресивни изблици. И съм сама. Напълно сама! И това не е страх да призная. Справям се и така, някак.
Та...за дастигнем най-накрая до същината на проблема - Страх ме е, че никога няма да спра да се страхувам. А нима не е така и с теб? Или ти още не си го признал/а пред себе си. В крайна сметка хората са най-големият конфликт в тази реалност. Ние сме едновременно еднакви, но и твърде различни. И вместо да се борим против стереотипите, нас, вас, теб, ни е страх.
Да не вземете сега да си помислите, че признанието бе главен стимул за днешното ми словоизлияние. Тук е моментът, в който чувате гадния звук за грешен отговор на някоя тиви-викторина. Аз вече си признах. И това е моето решение. Може да не те познавам, о, ти, който четеш това в момента. Но всички сме хора, може някой ден да се запознаем. Бъди милостив към крехкото стъбло на самоусършенстването ми. А да, и се върни пак...

P.S. Аз ще се върна! Или май вече се върнах...