Maybe...?!

I love walking in the dark. I fear the silence! Because there is no such thing as silence in this world, except the one within. Yet most of all I fear the fear itself. It drags you down to the gloomy parts of reality, where there is no hope. It crushes every dream and makes you immune to those. Fear turns man back the animal he once was. It can take away the sparkle, the glitter, the light we all live on. Only if you let it in!
I am not saying "Don't be afraid!" simply because it is impossible. It's in our nature, encoded as a deadly virus that can be awaken in every moment, by none other but us. Yet, there has always been a cure against it. I call it inspiration, some call it faith, others prefer to refer to it as epiphany. It's all the same. That great moment when a light bulb switches on somewhere in the far reaches of you mind and everything in the world is right once again.
Today I will go on speaking about the benefits of positive thinking or anything of that kind. Today is dedicated to my upmost surprise at the controversial states of mind people can dabble between in a matter of minutes. And I am not talking about those depression types that just need another happy pill. I cannot help but wonder what life would have been if we weren't so involved in the drama. But I guess question like that are purely useless. There's no point in questioning the pillars of our social or personal habits. Maybe if we weren't humanoid it would have been different. Maybe if we were reptile and thus with less than perfect hearing I wouldn't have been afraid of the silence. Maybe if I was a lizard I would've been able not to think, I'd just lay on a rock all day long. But those are one too many "maybes" and I'm not counting on it!

Лъвски

Страшно е да подгледнеш назад. Не! Забравете току що казаното. Не просто е страшно, ужасяващо е. За последните две години от живота си направих толкова много грешки, толкова пъти аз самата бях една грешка, че да гледам назад е болезнено. Предполагам никой не иска да греши. А и да си признаеш е достатъчно трудно. Понякога ми се иска засрамващо много да се върна назад и да направя нещата наново, или да изтрия случилото си ( в най-добрия случай). Но тъй като и двете са невъзможни погледнати под зорката лупа на квантовата физикиа, аз, някак, се приучих да живея с грешките си. Може би най-голямата ми грешка беше да вярвам, че няма да се променя. Може би едва когато осъзнах колко много съм се променила почувствах потресаващия срам, от себе си, преди.
Изведнъж се оказах в най-големия ми кошмар - Бях почнала да живея живота, който исках и се провалях в него с гръм и трясък, затваряйки си всички изходи към нещо по-добро. И сега като в играта със столовете и тичането около тях, всички си намериха място, освен мен. Не се самосъжалявам, поне вече не. ПРЕДИ ме беше страх да искам, да се боря за желанията си. Сега призовавам всеки, който се мисли за велик и безгрешен да хвърли пръв камъка. Аз прескочих своя трап.На ТЕБ стиска ли ти?

Living and learning and growing along

Life isn't built of belongings. It is not full of what we buy, wear or eat. Life doesn't care about the education we receive, it doesn't give a damn about what car we drive or whether we have a fancy night lamp. Life doesn't ask you how much you earn and doesn't judge if you gain a few pounds. Life, however has it's pride, has it's needs. It can be a bitch, the big elephant in the room or the greatest thing that happens to you, in a whole lifetime. Life wants to be filled with friends, with stupid jokes that make you smile. It requires from you to squander time with visiting the dentist in order to be a friend, when needed. Life craves music even more than you do, because music fills the great halls of the soul's eternity. Life often expects from you to adjust to the unexpected. It bakes the hardships,that it later offers us at a quiet dinner. But it's okay because most things in it are inevitable.You may at times think that you are lonely when you're actually together with life in that loneliness...
But if only you make friends with your life, then maybe you'll finally realize you were never two different beings in the first place. So give your life the love it yearns for, the same love you want so bad. Give yourselves those seconds in a minute, when you are smiling because someone knowns you love banana juice. Let your mouth take up that smirky posture after a fun day with friends, just cause you have them. And most of all, trust - People may fail you but if you don't life is most certainly going to!

"Не" на злобата!/"No" to hatred

When you share your personal thoughts, your opinions and points of view there are bound to be a few misunderstandings. I am not THAT naive and in the complete consciousness of those risks here am I writing yet again. Today will not be about wise words or seldom witty quotations. Today I want to speak to you as human to human, as a friend to a friend. To all of you, who read my blog for all the reasons you have, and to those who discard what I write as stupid - Aren't you tired of hatred? My best intention always was to bring a little light, call out a little smile, bring out the best in our mundane lifes. So here is a piece of wise advise to anyone who in future may want to write another abusive comment, like the case from yesterday:Rudeness and bullying will NOT be tolerated in this blog! And to all of you wondrous people - Keep smiling, keep believing and always come back for more, because my spunkness is sure to never fade out!

Когато споделяш личните си размишления, мнение и гледни точки със сигурност могат да се появят едно две недоразумения.Не съм ЧАК толкова наивна и с пълното осъзнаване на подобни рискоте, ето, че аз продължавам да пиша. Днес няма да става дума за мъдри думи или ненадейни забавни цитати. Днес аз искам да се обърна към вас като човек към човек, като приятел към приятел. Всички вие, които четете блог-а ми, всеки с причините си и всички онези, които отхвърляте казаното - Не се ли изморихте от злобата? Моите най-чисти намерения винаги са били да поднеса малко светлина, да привикам някоя малка усмивка, да изтъкна хубавото в скучното ни ежедневие. Тъй че, ето един мъдър съвет за всеки, който в бъдеще реши да остави злобен, ядлив коментар( както се случи вчера): В този блог грубиянството и гаменщината няма да се толерират! А всички вие прекрасни хора - продължавайте да се усмихвайте, продължавайте да вярватe и винаги се връщайте за още,защото моята смелост няма скоро да се размие!

Last morning's glory

Today is a good day for laziness! I'm guessing that's not the kind of words you'd expect from a supposed-to-be-inspirational rubric.But I don't give a hell about anyone's expectations. It's time, my friends, to draw that glorious line, when we say "ENOUGH"! Shout it even! Revolutionary thoughts come to me today, given I am prone to such causes.
I happen to read this incredible book at the moment, that has talking fish for main characters. As fascinating as that is, it's not the reason I'm bringing it up. This morning I came upon this excitingly insightful thought

Sometimes searching for something is the only thing that makes it lost.

Reading through those lines was kind of a light-bulb moment for me. Don't we all search for something, not realising that the search drags that thing further away from us?!

Let us not forget my TOP lamest proverb of the day:

A good man is hard to find

This modern day pseudo-wisdom seems to be reaching new, unknown heights of the human faint-heartedness. Actually it all depends on the point of view. And as we discovered a few lines upwards, searching is a completely wrong strategy. I'd call a meeting of the desperate spinsters but they kicked me out of the fellowship.

So, dear people, stop your searches! Just enjoy what you have, if you have something that is(I pay my respects to all the hobos).
Yours truly, Edda, mayor and sole citizen of Spunkster city!

Daily Dosage

Welcome to Spunkster city you all! It's that time of the day when my witts, eyes and stomach start working properly so that I am in my powers once again to facilitate the transition of universal kind-of-wisdom to your thirsty brains.

I will start with a favourite quotation of mine:

I love deadlines. I like the whooshing sound they make as they fly by.
Douglas Adams

Don't you just love the intergalactic vitality that grows all around you?!
And here comes my TOP lamest proverb of the day:

Better late than never

Hell no! Take it from me, I'm usually a very patient friend, given that all of my friends have it in their blood running late. So - NO! I'd very much prefer better never than late.

And when it comes to those words that are supposed to ease every soul's eagerness... There are no such words. Nothing anyone says can make you feel better, unless you seek the relief of words. I for one often do. But it's not words that heal, it's the personal conviction of it. So believe, people!. I know how lame that can sound, most of the time I don't. Yet, there are very few things that feel better than looking at the sun and believing it does you good!

There you have it! So for now, keep smiling, keep being hungry and thirsty because relief will come sooner.
P.S. And I will see you tomorrow!

NEW! Wise words, lame proverbs and food for the hugnry

People (and by that I mean older than me people) often denounce my opinion on life matters just because I am young. Since when does that stop me or anyone else from having crappy experiences? So I'm starting this new rubric thingy just to bring peace to all the souls who need a daily dosage of inspiration, spunkness and something out of the reaches of ordinariness. So:

Fear is a natural state of mind! It is not about being brave and trying to forget fear. Real art in life comes when you let fear thrive and keep living in defiance of it.

My TOP lamest proverb of the day is :

When a person really wants to do something, he will find a way of doing it.
Oh, come on! So if a really really want to grow wings?!

So feed yourself people! Be happy, be yourselves but most of all- be hungry!
Greetings from the Spunkster city!

P.S. See you tomorrow!

Хор Сретенского мужского монастыря - Конь

Порочният кръговрат на уродливата родна реалност

Аз не съм егоист. И не! Не пиша дълги словоизлияния, които привидно не са свързани с мен. Поздравявам всичките ми псевдо-приятелки, с които взаимно не се понасяме, но от обществен свян тихомълком се траем. А на действителните ми приятели им желая безобразно прекрасен ден(айде стига висяхте пред тия компютри)!
На мен ми е пределно ясно, че всички хора си имат мечти. Някои ги наричат цели. Но това са предимно безкрупулните, амбицирани до безсрамие мотивационни откачалки, които са оперирани от идеализъм. Понякога е малко обезкуражавощо за една 20-годишна девойка, когато един ден се събужда и не е станала нито кино звезда, нито профи танцьорка, нито талантлива нещо си,каквото и да е. Страхотно е, че някои намляскани от кармата си късметлии ни намигат от поредното гланцирано списание. А междувременно ние всички останали какви сме?! Обикновени хора? Ами не са ли всички такива? Доколкото чувам най-тайните правителствени лаборатории вече са прекратили търсенията на Криптон.
Зарежете супер героите, станете супер хора! Добре де, това звучи твърде мотивиращо нескопосано. Поне този път няма да говоря за неусезаемите проблеми на изгряващите обществени принципи. И за да се върна на първоначалната си тема - Вие не сте ли се замисляли като станете сутрин какви сте? Аз,доста често. И макар да е твърде широкоскроено като разбиране, аз искам да мисля за себе си като за пишещ. Няма да кажа писател от скромност и донякъде заради надменността на всички онези в България, които се зоват така. Съвсем до скоро нямах представа, че и литературата, най-вече литературата, е солидно завзета от снобизма на родния елит. Тук рядко има място за някой млад, неопитен писател. Опазила Богинята да се даде шанс на някой без познати тук и так. Това ме ядосва, гневи ме, прави ме безпомощна и де-ентусиазирана. А тези, които ме познават, знаят, че това е доооста трудно начинание. После само някой да дръзне да ме съди, че искам да излазя от тая дупка! Искам някой да ме чуе! Искам да крещя и да се бунтувам, да бъда революионното себе си! Ти мислиш ли, че тук е възможно? Защото аз опитах и нищо не се получи.

Празничен стрийт бизнес ЕООД

На мен пък не ми се празнува!!! Не, не искам някой да ми подари закъснял букет на самосъжалание, нито да получа твърде окъсняла валентинка с проникновено обяснение на романтични влечения. Нито пък имам желание да споря със съседите ми от долния етаж, които са на мнение, че всеки петък е национален празник. В Студентски град май всички си го мислят. Снощи отидох до магазина по анцунг и плитчици, с любимите ми кецове, разбира се. А отпред се бяха изтъпанчили всичко що има женски в тази своеобразна септична яма на "любимата" столица и всички до една бяха с топирани косички и притеснително къси поли. Стига бе хора!Снощи беше такъв студ! Аз не се обявявам против мейнстрийм общественото движение на кифли и барбиетки(дума-запазена марка на Генерала). Но определено се обявявам против практиката на измислени поводи и грешни осмотрения. Вместо да вземем да бъдем по-добри жени на вчерашния ден, мнозинсвото се превръщат в нервни кучки, които си мерят букетите. Алелуя че най-накрая и жените ги обхвана истерията с размера!
Аз пък обичам да празнувам обикновените дни, ония дето са спокойни и тихи. Такива са дните, достойни за истинска радост,защото съзглеждайки скоростта на масова изнервеност на човеците, ското и тия случаи ще бъдат малко.
Може би най-гнусната част(зарежете факта, че живея в студентски град, вече се примирих) е, че всеки повод за радост се превръща в доходоносно стоене по улиците за армия от дребни търговци. Колко е мило да си купиш мартеничка от брадясал чичка със засъхнала кал под ноктите и мазен поглед? Или пък гражданинът от ромски произход да ти пробутва карамфилче в грозна хартия за лев и половина в някой подлез?! Тия всички хора сигурно добре са припечелили в отминалия месец на масово търсене на улични сделки.
На мен лично любимо ми е,когато на входа на почти всеки подлез, някой се опитва да ти продаде религия." Купи си богородичка да те пази!". Ако бяха толкова загрижени за личната ми сигурност да запалят една свещ за мен!(безплатно, ако може) "Аз съм езичник!" - леле, колко обожавам ужаса в очите на бабичките при оттекването на думата в плитките им,религиозни мозъци.
Гадно или гнусно, но най-вече реално, всеки иска да припечели от нещо. А ние,дето нищо не продаваме, откъде ще спечелим? Аз и не искам да продавам. Предпочитам да давам,пък който иска да си вземе!

Evolution of the guilty pleasures

Inspiration; patience; gratitude;fear; darkness; uncertainty; more fear and then came the rejection. I've always gave a lot of thought to the phrase " a live like a film". Isn't it the other way around? Didn't films began from copying reality? And how did we come to this that only films can give us the kind of emotions we so much yearn for.
I am not going to take the part of the critic of humanity, or reality nonetheless. I have a guilty pleasure of my own when it comes to stealing supposed-to-be-real-life experiences. I read lots of books, way to much for someone who doesn't stop nagging about the lack of a social life. In a twisted, yet romantic kind of way, books have become my social life. Maybe that is why I started writing and love it so much. You can never just get, you have to give. Doesn't matter if no one reads what I write. The simple fact my thoughts go out there in the world makes me feel better, makes me feel a part of something.
My father's guilty pleasure is watching crappy music television. A friend of mine collects backstreet boys stickers, secretly of coarse. And I know this girl that actually adores walking but naked whenever she is home alone. It wasn't long ago that the most popular and innocent guilty pleasure was watching Dawson's creek. And then came the era of teenage drama and it all became soooo conventional. It feels like we all search to find something that will makes up feel guilty yet good that it all seems like a hysteria to me. Do we still have simple pleasures, free of guilt? Are we still capable of enjoying the simple things in life? Or is everything part of the natural evolution of the human consciousness? And maybe the biggest question yet - Will I ever stop asking questions? Don't know, don't care and I actually don't mean to bore you to death.
Rejection, sympathy, loneliness, sweet loneliness, pleasure, buying a one room apartment, getting a cat, more pleasure(?)... And it all comes down to getting home and reading another book.

The Script - Nothing (Drinking Version)

Fire Tornado Seen Spinning Over Hungary

Fire Tornado Seen Spinning Over Hungary

Are we all bastards?

There is nothing wrong with wanting to have a normal, carefree day. But there is lots of wrong, huge big mountains of wrong in actually believing a day in this messed up reality could actually be normal. Whether it would be the rude driver that almost hits the hell out of you on the pedestrian lane, the obscene cashier in the local coffee shop or the unbelievably arrogant man who pushes you on the bus door. There is always someone who will make you curse anxiously or even worse make you have no reaction at all. Just stop for a second there and think about it. All those people, they most probably want the same things as you as well.
It's funny how, even despite our best intentions, most people on the face of the world remain selfish bastards. I pay you my respects, all of you angered people. Yet,unlike my usual (almost)well mannered tone of writing, I refuse to continue being nice. If the fabric of reality was a bit differently constructed, we would have been able to see the millions of bubbles wrapped around each person. The same bubbles are selfish personal worlds.There's a shocker for you- You actually live WITH other people on the face of this planet. Wanting or not, you should learn to live with them.
Enough with the preaching already.I'm starting to sound douchebaggy to myself. I had a wonderful dream last night. And as the naive little girl that I really am,I continue living with the feeling of that dream. And my private bubble continues growing. Who knew I was such a bastard?!...

Желания на талази

Той ми подаде ръка за поздрав и още докато си мислех дали да протегна своята вече знаех какво ще последва. Изморих се да звуча сладникаво, лигаво романтична.Знам само, че толкова много и толкова време исках да ми пададе ръката си, че вече бях забравила какво е да бъда силната жена, която съм. Всеки път когато бях около него! А ето, че сега той най-накрая беше решил, че иска да се ръкува с мен. Помислих си колко ли жалка щеше да ме намери сега, ако знаеше какви пораженчески и унизителни мисли преминават през непослушния ми мозък.
И ето ни там, ръкувахме се и така красноречиво се блещехме един на друг, че нищой не си казахме. Просто продължавахме да се ръкуваме, твърде дълго, за да бъде делово ръкуване. А моето дишане бе твърде отсъсътващо, за да бъде това приятелски момент.
Не смеех да кажа нищо, макар толкова много да исках да кажа всичко, което от година и половина вече премълчавах. И докато сконфузно си държахме ръцете, без съвсем да знаем какво означава това, моето търпение най-сетне получи своето възмездие. "Ще ми липсваш."- "Толкова ли беше трудно?" помислих си. Толкова много зор, толкова елементрани думички. Тогава вече бях готова да кажа всичко. Щях като кокошка на разсъмване, недоволна, че петелът я притеснява, да плямпам, докато не ме заболи устата.
И тогава се събудих! Винаги се изумявам кокло точно е мазохистично настроено болното ми подсъзнание. Но това вече преминава всякакви граници. Аз съм едно момиче,което толкова прилежно се опитва да се убеди, че е щастлива и сама. Сънища като тези ме връщат светлинни години назад. Но после пак се оправям, евентуално. Отчаяно драпам към утопичната представа за щастлив самостоятелен живот. А нещо все ме дърпа назад. Аз самата! Чудя се дали пък тази вечер няма пак да сънувам него. Истината е, че аз съм тази, която ще каже думите и няма да е в сън. Но когато събера кураж, това вече няма да има значение...

Towel Stories - The Finale!

Усещам, че не следите мисълта ми, а пък е важно. Проблемът всъщност никак не е във физическото присъствие. Това, че Диди ( така се наричаше друговселенското момиче) не беше до него физически, не го притесняваше. Но, дори да не искаше да си признае, Мом се тревожеше от факта, че хората, които на моменти се намираха в близост до него, никак не вдяваха, че и умът му пътуваше между измеренията. Мом не бе от онези само-провъзгласили се мъченици, които се пишеха жертви на общественото мнение. По-скоро гледаше отвисоко на тези неща. Щом никой около него не го разбираше и дори не си даваше труда, той също нямаше да се затормозява, хабейки мисловна енергия за това.
Мом умря на 32. Никой не потърси отговорност за трупа му и затова го кремираха. В тази реалност никой не проплака и една сълза за него. В другата обявиха Ден на национален траур. Не мога сега да се впускам да ви обяснявам как точно стои въпросът с влиянието на малките подробности в ситуацията с паралелните вселени. Но ще ви кажа едно – кърпата повече не се появи в нашата реалност. Изведнъж се оказа, че двете реалности вече не бяха толкова различни и Диди можеше да си прокара път в тази, нашата. Но тя не изпитваше нужда да се мести, защото физическото за нея нямаше значение. В една друга реалност срещна Мом, много по-различна реалност, със съвсем различни закони на квантовата физика. Но законите на сърцето си остават същите, навсякъде. Въпросът е във филтъра на възприятие.