Ерин и Борис




Обикновените дни имат един отличителен, сърцераздирателно погубващ всяко спокойствие, недостатък – НИКОГА не си остават обикновени...
Ерин добре знаеше това. Е, не знаеше истинското си име, но това не можеше да я спре да е добре информирана относно изходните точки в живота. На 5 една циркова трупа акробати я намериха (буквално) и оттогава, докато не стана пълнолетна, бе все с тях. Тъй като единственият начин да си изкрава хляба си бе да стане част от цирковите представление, тя получи псевдонима Лудата Ерин(заради червената си коса, разбира се). Отначало хранеше маймунките на манежа. Но талантът й скоро бе открит – можеше да закрепи пълен комплект фин китайски порцелан само върху една тъкна дървена пръчка, закрепена върху носа й, докато стои на един крак. Не бе зрелищно като играта на гоненица с мечка, но пък си беше нейното нещо. Не знаеше много за живота си преди да попадне в цирка. Но приемаше поне основния факт, че е имала родители – нали няма как да се пръкне в този свят без любезното съдействие на сперматозоид и яйцеклетка.
Сега обаче Ерин вече бе на 19 и усещаше, че рябва да намери свое собствено поприще в живота. Напусна цирка по време на обиколката на България- малката държава в Югоизточна Европа. Сещате се! Стори й се добро място да започне живота си отначало. За да научи езика, си намери работа в едно село някъде в северозападните части. Едни много любезни възрастни хора й предложиха да се грижи за цветните им лехи. За щастие тия хора не бяха от това село, защото както по-късно научи Ерин, хората в тази част на България говорят доста странен български. Харесваше й спокойствието на мястото и се радваше на бързия си напредък с малко твърдия език.
След около 5 месеца се преориентира към столицата на страната и не й отне много време да разбере колко груба бе грешката. Работа тук трудно се намираше. Е, поне имаше пари да си намери квартира- разнебитена стая в Дървеница. Ерин имаше, странното за някои, разбиране за живота, че всичко се случва с причина- щом така се е случило, значи е правилно.
Тя вярваше, че с питане всичко става и това й осигури работа на Женския пазар. Продаваше странно миришещи плодове на една ламаринена сергия. И нямаше нищо против – Животът е какъвто си го направиш.
Борис беше на 31. Навършил ги бе миналата седмица. Беше роден и израснал в София. До ден днешен пътуваше доста, но нещо отново и отново го връщаше в столицата. Но съвсем не ставаше дума за щастливи стечения на обстоятелствата. Истината беше, че Борис бе до там огорчен от живота, че не му пукаше особено къде живее. Обвиняваше за това развода! Бившата му жена го заряза след 8 годишен брак – оказа се, че е бременна. Супер! Но не от Борис... Е, той нямаше да спре да живее живота си. Щеше да покаже на оная кучка, че може да е щастлив без нея. Въпросът бе- как?!
Сега сигурно си мислите как Ерин и Борис се срещат и променят взаимно живота си...Е, срещат се, да, но нека не ставаме тъй драматични толкова отрано.
Беше доста мрачна и студена нощ за средата на август и Ерин се прибираше от работата си- пеша разбира се. Не й се нравеше да пътува с градския транспорт- прекалено много хора. Не че не обичаше хората, но хората тук я изморяваха – само си мълчаха и гледаха странно, мълчейки! Борис пък не признаваше друг транспорт освен личния си автомобил – а и винаги му бяха смешни хората, които вечер ходеха пеш по улиците. Е, нека кажем, че не му беше много смешно, когато блъсна Ерин. Разбира се, че беше нещастно стечение на обстоятелствата. Малко невнимание от двете страни и -ПРАС! Ерин се уреди със счупен крак , а Борис с отежняла съвест и пасажер в колата му за следващите 40 дни.
Тя не беше някоя лигла да почва да се оплаква- инциденти ставаха:
-Аз съм сигурна, че господинът не е искал да ме блъсне- усмихна се тя чаровно на полицая, който я разпитваше- Няма нужда да правим голяма работа от това- продължи тя с лекия си английски акцент.
-Госпожице, тук си имаме закони и...
-Моля ви, полицай- ококори тя големите си зелени очи- Искам само да ме закарате до болница и всичко ще се оправи.
-Аз ще я закарам- Борис нервно търкаше късата си коса, прокарвайки си път между полицаите- Боли ли те много?- надвеси се той над нея, намирайки трудно да я погледне в очите.
-Мисля, че от това не се умира-. изсмя се тя на висок глас и приближавайки се по-близо до Борис му прошепна- Ако не искаш да те приберат в някое районно ме вдигни, качи ме в колата и да ме омитаме оттук.
-Господине, ще ви помоля!- започна полицаят, когато Борис понечи да вдигне Ерин- Линейката ще бъде тук всеки момент.
-А каква линейка си измисляте!-продължаваше да се усмихва Ерин на полицая, докато Борис я настаняваше в колата- Аз нямам нужда от линейка, имам нужда да се прибера вкъщи и този господин ще ме изпрати.
-Както казвате, госпожице- махна с ръка полицаят без да каже и направи нищо повече.
-Егати...как направи това- Борис я гледаше странно, докато завиваше към Пирогов.
-Може би, когато някоя вечер не ме блъснеш, ще ти разкажа.-стискаше здраво крака си, защото болката ставаше все по-настоятелна и пулсираща.
Направиха й рентегенова снимка, след което наместиха счупването и я гипсираха. За щастие не потрябваха по-нататъшни интервенции. Борис я закара до квартирата й – малко апартаментче в Дървеница ( прекалено близо до Студенстки град по мнението на Борис). Обеща й на следващия ден и в идните 40 да й помага, с каквото трябва.
-И се казвам Борис.- каза й той, малко преди да затръшне вратата след себе си.
-На мен ми казват Ерин- провикна се тя от канапето.
-Как така ти “казват” Ерин?- върна се той и изрежението върху лицето му беше апотеоз на тазвечерпното му учудване.
-Ми незнам какво е името ми, затова ми казват така.-усмихна се тя чаровно, сякаш не изпитваше пареща болка в коляното си.
-Ще бъдат интересни 40 дни.- не успя да сдържи Борис усмивката си и излезе.
Разговорите помежду им, когато ги имаше, бяха твърде странни. Не обсъждаха личните си живот. По-скоро се опитваха да оборват възгледите относно живота един другимо. Беше комично, сатирично и донякъде по преиначен начин романтично.
Ерин напусна работата на пазара и стана детегледачка- нещо, което й идваше доста отръки. Децата просто я обожаваха. А Борис!?-Горкият Борис! С всеки ден се привързваше все повече към нея и едва докачваше да стане 6, за да я откара вкъщи. Сравняваше я с глътка чист въздух и се чувстваше вече пристрастен ( мразеше мръсния въздух на София). Но не й казваше нищо. Тя бе млада, малка дори и във всеки един момент можеше да замине нанякъде. Какъв беше смисълът да оголва така чувствата си...
А времето си минаваше бързо и след доста болезнен период на зарастване махнаха гипса на Ерин. За да се отблагодари на Борис за всички грижи, реши да му сготви вечеря и да го покани на гости. Менюто беше твърде озадачаващо- леща!
Когато му сервира чинията , Борис не можа да сдържи смеха си. Ерин не го бе чувала да се смее така - жизнерадостно и от сърце.
-Не стига, че ме блъскаш посред нощ по софийските булеварди, а сега се смееш на лещата ми!
-Аз просто...-Борис укроти смеха си и хвана Ерин за ръката- Остави ме аз да свервирам, трябва да пазиш крака.
-Все пак ще ми кажеш ли какво й е смешно на манджата ми? - Ерин присви очи и устни умислено- Манджа е прекрасна българска дума.
-Ти наистина си откачена, а Ерин!?- изкриви устата си Борис в присмехулна гримаса- Винаги се чудя с какво точно се друсаш.
-Ти се страхуваш то мен!?
-Нима има човек, надарен със здрав разсъдък, който да не се бои от теб?- очите му бяха тъмни, перфектен завършек на смуглото му излъчване.
- Винаги сте били толккова жалки...Обикновените хора- довърши тя с надменен тон и не пропусна да изсмумти недоволно.
- Яж си лещата и недей да драматизираш.- Борис й наля чаша вино.
- Питам се кой точно бог те е проектирал толкова смотан- спокойно му отвърна Ерин.
- Аз не вярвам в Бог!
- А в какво вярваш?-очите й се бяха вторачили в него, сякаш бе плаха кошута, а той голям трактор.
-Не вярвам в нищо.-троснато й отговори той, все така отбягвайки погледа й...Tози странен поглед.
- Всеки вярва в нещо, Борисе! - в глава и нямаше ни най-малка следа от упрек, бе чисто любопитство и да, може би малко тръпка.- А с това твое “нищо” доказваш, че вярваш в собственото си отчаяние.
- Да не би да ме подлагаш на психоанализа, малката.
- Недей да изливаш върху мен комплексите за възрастта си. Kакво като се десетина години по-голям, това не те прави по-мъдър.
- Знаеш ли- бегла усмивка пробягна по умореното му лице-много си забавна, когато се занасям с теб и ми се връзваш.
-Може би и за двамата ще е по-добре да си легнем и да поспим- тя скръсти ръце и повдигна вежди предизвикателно насреща.
- Аз мисля, че ти искаш да си легнеш при мен.
- Дори да исках, - тя се приближи до него , накуцвайки -няма да ти позволя да имаш такава власт над мен.
- Ерин, Ерин, Ерин...-прошепна той тихо името й - Защо ме правиш толкова безпомощен?
- Не си безпомощен, а прехвърлил трийсетте, разочарован от живота циник.
- А го казваш така, сякаш е болест. Нима има лек?!
- Естествено, че има- тя се престраши да целуне леко бузата му и го изпрати до вратата- Аз!- каза и я затръшна под носа му.
Няколко дни след това Ерин реши да замине някъде другаде. Искаше й се нищо да не я спира, но трябваше да приеме фактите. Бе младо момиче и не просто бе хлътнала по Борис. Този, който по една случайност счупи крака й, а след това се грижи за нея повече от месец, бе обладал напълно съзнанието й. Искаше го толкова много...Но не можеше да позволи това да я направи предвидима и слабоумна. Остави плик с името му отгоре пред вратата на апартамента. Той със сигурност щеше да се върне тук.

„Искам те!
Благодаря ти!
Сбогом!“
И нищо друго! Борис гледаше в листа с трите реда като втрещен. Дълго след като се прибра в апартамента си не знаеше как да реагира. Дали да я търси, дали да я чака...Но бе сигурен, че трудно ще се оттърве от спомена за чудатото същество, а пък и не искаше. Искаше да си спомня за нея и за тръпката от разговорите им. И как само се чувстваше след тях.
Борис напусна работата си и продаде апартамента си в София. Натовари целия си багаж в любимата си кола и потегли. През следващите няколко месеца обикаляше България. Не търсеше сигурност или спокойствие, само свежестта на преживяванията, която да му напомня за Ерин. Загина при скок с бънджи- от време на време и такива неща се случваха. Но пък умря доста щаслтив и с Ерин в мислите си...Какъв по-добър край!
Колкото до Ерин- тя се изпари от лицето на земята. Така както се бе появила- без име и понятие какво се случва. Може би мястото й като за начало не е било в този свят. Станала е някаква грешка и тя се е оказала там и тогава, тук и сега. Но тя промени един човешки живот със самото си присъствие. За добро или лошо- това са бледи категоризации. Колко от вас могат да кажат, че са променили един човешки живот бидейки?

Желая ви един обикновен ден!

"Нещо да кажа..."

        Точно пред 3 дни, 12 часа и 35 минути на една бензиностанция, един строен левент(винаги ги предпочитам пред фафлите-мура) ми каза, че иска да свърши работа и да изпие една бира. Аз пък си купувах дъвки и ми се спеше та две не виждах. Почерпих го една дъвка- момчето прозорците на колата беше измило все пак. Знам, че не беше бира, но поне беше нещо на аванта - за да го топли идеята, докато свърши работа.
        Веднъж пътувах с братовчедка ми в един твърде попреминал свежите си години влак. В купето ни седна един възрастен господин, който носеше книга за края на света, което с нетърпение чакаме през 2012 година( coming soon to you, too!). Винаги съм си падала по шантави книги, но тази цепеше мрака от пошлост. Та когато човекът започна да решава судоко за напреднали върху откъсната от старчески вестник страница, аз го попитах дали мога да разгледам книгата. Не за друго, просто ми доставя мазохистично удоволствие да мисля, че някой си е дал парите да се отпечата средство за масова истерия - а всъщност сега май това си е цяла линия на поведение. Това били new age-мецанати! (опазила ме Богинята). Чичкото ми се усмихна зъбато с трите си останали предни зъба, въпреки които изглеждаше надеждно интелигентен. Избъбри нещо и се захили заговорнически. За жалост аз винаги съм била пословично прословута с граничещата ми с идиотия, слабост на слуховите органи, и нищо не чух. А и, все пак, бяхме във влак, и то стар. "Ту-туф, ту-туф" шумът не прощава на никого. Просто се усмихнах подобаващо в отговор и му казах, че няма какво да се направи. - Щастливо налучкване!
          Вчера сутринта, пък, една жена в трамвая общуваше много живо с интересен, невидим събеседник от лявата ми страна. По посоката на погледа й отсъдих, че е поне 1.90 висок, а по блясъка в малкото останало бяло на очната й ябълка прецених, че е доста привлекателен невидим мъжага. Жената въздъхна тежко и махайки с глава сподели колко много иска да си купи един пантоф. Засмя се, отмятайки флиртаджийски назад глава, и взе че му рече:
-Прав си, по-добре да си попрося още малко за пантоф и още един ляв чорап!
Двамата слязоха на спирка преди мен и от походката й се виждаше, че е вдъхновена.
           Аз пък искам да кажа нещо през повечето време, в което мозъкът ми е достатъчно  заблуден да е буден. Например: Колко е глупаво да искаш да си писател, когато преди това трябва да бъдеш всичко друго освен оригинален. Или колко е изпразнено от смисъл да ходиш на лекция вече подгтовен по темата на деня. А още по-смешно е, че трябва да запознаеш колегите си с темата, ВМЕСТО професора! Но такива неща, човек принципно не трябва да хаби време да казва. Или пък трябва!?
          Но аз сега никак не искам да казвам такива неща. Искам да кажа, че през съзнателния си живот, сигурна съм, всички хора през повечето време искат да кажат нещо. Тази функция на предния ляв темпорален лоб обаче, си остава напълно беЗсмислена, ако няма кой да те чуе!...