А кои са твоите приятели?

Като малка исках да имам много приятели. Спомням си как вярвах, че това би ме направило много по-щастлива и пълноценна. Едва ли тогава съм осмисляла добре смисъла на "пълноценен", но не бях и някое тъпо недоносче. Виждах как в училище момичетата ходеха по двойки и толкова много исках и аз да си имам най-добра приятелка, че дори съм плакала по този повод. Е, аз не можех да плача когато бях дете, по-скоро ревях и хлипах, доста(добре, брат ми, ти печелиш). Най-лошо беше през летата. Братовчедите ми, близнаци, идваха от другия край на България и прекарвахме цялото лято заедно. Разбирах се по-добре с братовчед ми, боговете да го поживят. Братовчедка ми винаги беше в заговорнически съюз с брат ми. Спомням си, че правехме доста луди неща. И все пак, през цялото време, аз исках да съм най-добра приятелка с братовчедка ми.А тя постоянно опяваше за своята най-добра приятелка. Идея си нямах кое е това момиче, но изпитвах огромна неприязън към нея. Да, да, аз съм ужасен човек.Съдете ме!
В края на едно лято, трябва да съм била на 9, когато Нади, братовчедка ми, си тръгваше аз се разплаках и казах, че искам да съм нейна най-добра приятелка. Бузите ми още горят от огъня на срама при този спомен. Тогава Нади ми изглеждаше толкова мъдра, толкова по-пораснала от мен. Тя ми каза, че ние не може да сме най-добри приятелки, защото сме братовчедки. Този спомен се е запазил в базата ми данни под етикета "Край на периоди". Горе-долу по онова време престанах да казвам на глас колко много се нуждая от приятели. Аз пораствах и докато стоях петък вечер сама вкъщи, братовчедите ми също растяха и имаха големи компании от приятели, с които да излизат. Така и не престанах да се състезавам с тях, без да осъзнавам, че подобни състезания са невъзможни.
Вече все по-рядко се обвинявам, че не съм била част от някоя шумна приятелска компания. По-важното е, че сега почти винаги се смятам за пълноценна и сама. По няастоящем гледам на хората повече като на отделни вселени. Понякога се срещаме и се привличаме. Споделяме, преживяваме, разочароваме се, отдалечаваме се и после както става с вселените, порастваме. И продължаваме нататък.
За Приятелите, на коите си струва да разчиташ няма етикет. Хората имат тенденцията да разочароват другите хора. Но ако им позволим, дори за кратко, могат да направят живота ни къде къде по-добър.

Колелото ли се върти? Или ние около него...?

Абсурдно подвързванe на книги и потропването на мъжки обувки. От отворения прозорец на стара къща долита звукът на последното радио-предаване за деня. Някъде още по-надалеч, мъж обещава на знойна красивица доживотната си любов. Отживели гаранции и познати трепети. Последният автобус за големия град заминава малко преди залез. След това вече никой не идва или отива. След това е ред на споделена вечеря в просторната къща на някой голям род. Никой не бърза да си легне, макар привидно всички вече да са прибрани по домовете. Часове след полунощ куче лае по малдеж с разпасана риза, тъкмо измъкнал се от прозореца на младо момиче. Тесните павирани улици денем лъщят от обшоградските тайни. А нощем, когаго се зараждат нови тайни, само местният художник ги чува. Той тогава твори, вдъхновен от ренесансовата хубост на нахъсаните младежи.
Петлите пропяват, котките се бият и обичат. Последните замеделци отиват на полето, накатерили се по малките си скутерчета. Някъде под сайванта натрошени спят каруците им.
По главната улица, като привидение от любовен роман, градската красивица отива до магазина, а после в малката библиотека, където се крие до обяд. Не толкова красивте девойки се скупчват на групички, докато отиват към автобусната спирка. Кикотят се и безуспешно крият интереса си към зализаните момчета, които ще си пробват късмета на стоп.
Някъде отвъд звука на църкованта камбана , отмерваща пладне, се чува тиктакане. Но трябва много да се заслушаш, за да го чуеш. То успешно се примесва с ритъма на малкия град, все едно е част от него. Но не е. Тиктакането отмерва времето до края. Докато един ден не спре и тогава другите звуци вече няма да ги има. Ще има потропвания на багери и тътен от метро. Пак ще има хора, но те няма да се познават. Пак ще има живот, но вече няма да е същото.