A good book?-A day in the life...

I need a good book!- Everybody needs a book, Kathy. Some people are more of the modest type- they just want a good life instead. So are you saying it's easier to stumble upon a happy,relatively careless existence, than to actually read a good book once in a while? - No one really has the right to be that judgemental, when it comes to things as abstract as literature.
Why do you need a good book?- I don't know any more. I need a glass of good wine. To send me with a calm mind to my fancy dreamworld.
You should have seen those fields today! You should've been there with me today. People dream of a heaven. But I saw heaven today and it was earthly, real. Those golden, yellow fields. Left alone at the mercy of the cruel sun and the sun made them complete. It brought to them those glorious brief moments of earthly perfection, just before the harvest. It was perfect how every wheat ear absorbed and reflected the light at the same time. Hundreds of them, dancing to the soft rush of the summer wind, singing their mute chants, singing to the soul.
So do you want to read a good book or write one?- I don't know if I'll ever be that demented as to write another book, again.The fear of being rejected, squared. Maybe I wanna make a good book out of my life.- So tormented, dramatic and heartbreaking? - Is that a good book to you?- I don't know how my criteria is going to change in the future.- So the one with the surprising end twist? Just don't let it be predictable. - So far, so good.You know, there are tons of good books out there, waiting to be red...
So we'll have tons of nights with good books and fine wine? - And cool night breeze, and the stars?- That sounds a bit predictable but you have the advantage of the mentally challenged young woman at your side. - I drink to that, Kathy!
-Slainte!

"If time is all I have"

Take your time. Don't hurry, don't drown yourself in impatience. Don't torture your mind with thoughts of what it could be!
I always rush towards the blank page. As if I can almost hear it's loneliness and I am once again filled with eagerness to send that old friend away. I have grown to believe the future never really existed and it never will exist. It almost feels like the great discovery of a time-traveller... And aren't we all?!
It's funny how "coincidence" follows me around. I bet it follows you around as well. Pieces of your thoughts and actual words someone else says,they fit together like a puzzle, thus making the picture clearer. Don't hurry. Things tend to happen as they should. Who are we kidding?! Things always happen as they should. And people seem to be very diligent in forgetting.
I rush towards oblivion all the time. These repulsive four walls that have the marks of my mistakes, they suffocate me. And I want to run away,and I want to forget the person who came here two years ago. But that is not how it works...
Here it is again- I feel like I should be saying these thousand words, trying to get a grasp on the complicated rules of the universe. But I won't be saying anything. I can't run or hide. All that remains is to just breath. And the hope that it'll get clear some day...and you can only get there by breathing.

Хоумтаун и ковачите

Няколко реда, драснати върху стара тетрадка. Не отдавна, но почти забравени. Къде е границата на възможностите? Къде е границата на допустимите обърквания и лъжовните емоции? А кога красотата спира да действа като хероин?...

Страховити сивеещи облаци вече се бяха скупчили, когато будилникът ми иззвъня в 6.30. Все още не бе почнало да вали, което ме наведе на мисълта, че сигурно ще почне в момента, когато затворя външната врата зад себе си. Това място, което преди отричах като затвор за всичките ми таланти, като че ли винаги е красиво. През зимата строгите планиниски хълмове се мусят недоволни от студа, притъпен от снежните юргани. Лятото и есента са ясни. Красота, зелено, после малко шарено. Но пролетта тук сега за мен е съизмерима с някое чудо, магия дори. Само преди две нощи хълмовете бяха пусти. А сега, като че, зелена река ги е заляла със спиращата дъха ти енергия. Изглеждат прелестни, недостижими, величествени като шлейфа на някоя имепратрица. И аз оставам без думи. Аз! Претендирах да боравя с думите както опитен ковач майстори с разтопения си метал. Но тези хълмове!...
Влакът тръгва в 8, но гарата тук е наблизо, както почти всичко останало. Никога няма да ми писне да пътувам с влак. Радвам се на лекото подрусване както някое ревливо бебе се кефи на павета. Зеленети поляни по целия път до Пловдив нямат край. И толкова рано сутрин аз продължавам да се изпълвам с вдъхновение и замлъкнало благоговение, които знам няма лесно да мога да превърна в думи. Защо не мога да пея? В моменти като този би било толкова по-лесно да изразя възхищението си пеейки. Уви! Остава ми само да преборя себе си и да се опитам отново да взема леярната за думи под мой контрол.

Градски не-разкази и селски легенди

Това е една история за едно неслучило се посещение в пъб, последвала среща с една изключителна цигуларка и един, пренесен от ранните сезони на Аплония, олд скуул рокаджия. В една топла четвъртък-вечер с моя портативен вариант Хан Соло от женски пол случихме да чуем виртуозно изпълнение на нам безизвествната "Балада за Владайската река". Беше веднъж в живота изпълнение,главно защото се притеснявам бездарното свирене на хармоника да не увреди перманентно слуха ми. Но пък цигуларката беше наистина добра, късметлии сме ние младите с несполучливи планове. Малко места има в София, които да те накарат да се чувстваш така доволен от късния час.
Но да се върна на онази злощастна песен за Владайското поточе. Патрулки дойдоха да прогонят нашите улични музиканти. Колко страдалческо! Колко посредствено.
Полъх на бира и цигари, от някой и друг ъгъл се разтила почти поваляваща миризма на човешки течности. Пияни тийнейджърки си вхърлят бутилките покрай фонтана пред Народния. А малко по-нататък, точно пред портите е светата обител на хипстърите. Хубави дрешки, скъпи обувки и още по-скъпи чанти. Тия хора живеят различен живот. Става ми чудно как изобщо е възможно, ей така, през 50 метра в дефектен баланс да се бият да живот два свята. А може би са три?! А къде сме ние? Пък и към кои да се числим? Изобщо адекватно ли е да говоря в множествено число?
Не мога да се оттърся от мисълта, че това е някакъв измислен град. Кръпки от Дъблин, парченца Париж, части от Адис Абеба и Ташкент, много от София, още повече от гетото на някой голям град в малък американски щат.
Може би точно дефектите правят нещата истински. Или пък точно дефектите така ме отвращават, а не трябва. С думи промяна не става, нито със заминаване. Харесва ми да си мисля как момичето с цигулката ще продължи да свири по ъглите. За хората и за себе си, само да бяхте видели колко красива и щастлива изглеждаше. Може пък музиката да промени нещо, някой или поне да крепи сутиацията докато е възможно.

Петна (Кръпки от голямата картина)

Теди. Така се казва любимата ми котка. Преди три дни Теди за втори път в живота си роди, за втори път мъртви котенца. Малки, неоформени създания, които тя носела в себе си. Докато я гледах как стои пред неподвижните им телца не можех дори да мисля. В онзи момент, а и във всички последвали, никой не може да ме убеди, че Теди е "просто животно". Който и да си, какъвто и да си, нима такава нелепост не заслужава поне една твоя сълза. Ей така, просто защото сме хора. Просто защото аз бях обещала на Теди, че ще се грижа за нея, а сега няма как да й помогна. Вече трети ден не се е показвала. Може би скърби?! Не! Със сигурност скърби. Защото тя е живо същество, надарено с утроба, а се оказва неспособна...Размазани череши, смачкани по тротоара. Малки червени петънца по краката ми. Не мога да не помисля - Нима всичко не е живо?!
Стъмни се. Обичам тъмнината тук, в това малко градче. Моето малко градче. Дори въздухът тук ми навява безопасност. Ами Теди? Дали тя за втори път ще преживее това, или ще избере тоя път да умре, като своите дечица? Сигурно можех да направя нещо... Повдигам очи от наклепаните ми сандали, блещукане във въздуха над павираната улица. После още едно. Дойде ли вече време за светулки? Виж ги само как си просветват! Без някой да ги моли, загубени далеч от посевите, в някаква павирана заблуда. Нима винаги ще е така? Проблясване за кратко и после мрак, и после пак проблясване. А аз как да изкупя греховете си? Ще измия краката си, ще избърша петната от сандалите. Но тук вътре, където има цели планети, претъпкани с въпроси, тук никога няма да е чисто. Май има петна, които никога не се отмиват. Нима това е отговорът? А ние живеем от блещукане до блещукане...

All the decent men are on the other train...or Time Lords (Doctor Who friendly)

"This is a film about a fish"

-~~~~~~~~~~~~~~~This text has been reviewed as discarding the author as kind of homophobic, which she refuses to be and wishes to fortify her utmost pro-gay views ~~~~~~~~~~~~~~~~~~

So, Doctor, if you can hear me, PLEASE let me hitch a ride on the TARDIS to the all-straight-pretty-men-planet. Pretty please! I promise I won't touch any of Sexy's parts ( for all of you ignorami , that is how The Doctor calls her).
I send all my love to the gay society, and guys- if you stumble upon a straight-y worth the look, you know where to send him...

Those infamous pauses that define us...

Well... This is everything I can say. One long-lasting, fun-sucking, buzz-killing pause that makes me feel like the marooned-in-a-parallel-reality hermit. Yet, I am looking at the whole picture from the wrong perspective... That bloody pause again. It's like a perpetual concubine of mine. Hello, I am Kathy! What do you have to say for yourselves? What are you doing, standing there, reading a shamefully egocentric blog of one unrealised hermit?
Today I wanted to write about the morning dew, about how wet my snickers get when I take an early walk to the nearest sports arena. I wanted to share with you how much I love the mornings and how frightened I feel at night. But I won't.
You see, I have a lot of stories to tell but their time is yet to come. I also have these few stories that I meant for to be much different than they turned out. I am fairly certain there is a story of a young woman that wants to adopt a child somewhere in my head. And then there are some bitter remarks regarding the contemporary understanding of common sense and beauty.
What I really meant to share today is my love for writing. It is not even about the state of love itself. You should try it some time. You fingers tip over the keyboard, or skilfully hold a pretty pen, and it feels like they have a life of their own. You can even close your eyes and keep writing, just for the sake of writing. And then, when you feel the moment has passed... There, that good for nothing meaningful pause. Snap! The words are out there. They begin their own existence. They are still you, yet they spread around like lush seeds of your UNSPOKEN.
At this point, change in my character seems inevitable. However, there are those things that (luckily) never change, like perpetual change.
I hope I'll see you someday at the green market. I won't say a thing, and you won't know me but we can write about it afterwards.