Копче за изключване - Част първа от "Животът на един Дънер"

В този град почти винаги духа. Дори да не е студено, дори да грее слънце понякога и да чувстваш топлите езици на затоплящата светлина върху себе си, винаги има едно подухване, което ти напомня колко студено може да стане. Отведнъж! ТЯ се увива хубаво в шала си преди да излезе. Има един огромен син шал и така силно го затяга около раменете си, че понякога и е трудно да се мърда. Но предпочита това пред всмукващото се в костите усещане за студ. Слага ръка върху дръжката на вратата, не с нетърпение, а с нежелание да излезе. Не се чувства спокойна в тази стая, тя не е неин дом. Но и отвън не е сигурно, не е уютно, не е вкъщи. Тя вече е забравила къде е вкъщи. Някъде е, със сигурност. И все пак, като че ли вече не съществува за нея. Излиза в малкото тясно коридорче и поглежда към съседната врата. Там живее другото момиче. Не трябваше ли вече да гледа на нея като на приятелка. Това няма да се случи изобщо, защото другото момиче е от друга реалност. Твърде откровено красива е и бърза с усмивките. Но тя може да усети колко фалшиви са всички тия усмивки. Не и се доверява и по-добре. Казва се Софи, тази, обърканата, със стегнатя шал. Откровено не харесва името си. Не си го е избрала сама и тази липса на свободен избор я кара да се чувства безсилна пред обстоятелствата. Когато някой я извика по име понякога забравя да се обръща, защото не се чуства като Софи. Чувства се като дънер на бук, в някоя гора. Но някои хора едва ли биха се чувствали комфортно да казват някому : " Ей, Дънер, подай една салфетка!". Какво толкова, това е едно нарицателно за витална част от копруса на едно дърво. Докато успее да се оттърси от напористите мисли за имена и дървета вече е на половината път до работното си място. Отведнъж задуха, по-силно отколкото и се иска. Грешно време за хубави мисли. Добре, че твърде рядко окачествява мислите си като хубави. А времето винаги е грешно. Софи му позволява да лети около нея, без да пита и поздравява. Що за живот е това?! Що за време! Скрива брадичката си в синия шал и усеща сърцето си стегнато в мъраня от съжаления. Приятелите на Софи сега са някъде много далече. Софи е сама. Сама в този ветровит град. Нейната история на свършва тук, но това не е и началото. Както повечето неща, които се случват на всички хора...Никога не усещаме кога свършва едно време и почва друго, макар сами да сме отговорни за тези потоци. Историята на Софи започна много отдавна. Но Софи все още не го знае. Затова се увива добре в шала си. Срахува се вятърът да не издуха всичко, което си мисли, че е...

Една блудна дъщеря се завръща

Казват ми Кати. Казвам се Кати. Преди три месеца, ама точно преди три месеца, аз напълно промених живота си. Да, едно от онези клишета, за които всички си мислим и от които неизбежно ми се гади, се просмуква в кръпчестите ми изречения. Сега уча археология, абсурдно много, абсурдно трудна и възхително предизвикателна. Не смея да казвам какви и колко уроци съм научила, това е поверитена информация, запазена за мен и моите въображаеми годеници. И все пак смея да споделя едно нещо, с чието обявяване, по всяка вероятност, слагам край на всичките си илюзии за световна слава и овации. Да...Да, сигурна съм някой със сигурност иска да срита високопарно замечтания ми задник. И ето го, идва, голямото признание...Не искам и няма да пиша на друг език освен на български. Ще си кажете: "Тая за к'ва се мисли, да си въобразява, че на някой му пука!" Но почакайте, само почакайте и ще разберете. И когато това стане, когато моето голямо нещо се случи ще се погрижа да се чуе. Големите мечтатели са такива с причина. Аз отдавна съм се отказала да се опитвам да се разгадая и не тая надежда, че някой друг ще се наеме. Може да ме намерите в някоя библиотека, като пейпър-джънки да се друсам с миризмата на стара хартия. Но такъв бил животът, понякога почелиш, понякога губиш- а понякога си странна гургутка на ръба на нормалното, ама от външната страна. Аз съм писател по душа, призвание и надежда. По неволя съм себе си и това е най-хубавото нещо, което може да ми се случи. А ти кой си? Къде си? Защо четеш такива глупости, а не вземеш да прилистиш Селинджър и Бредбъри!? На някои въпроси по-добре да няма отговори, а ако има да са така добре скрити, че цял живот да ги търсим.

Един нахапан нар на бюрото ми ме заговаря...

1...Една сълза недоброволно се търкулва по подпухналите ми, изпити от цвят бузки. Това не е някоя сълзлива история за сърдечно страдание, раздяла и драмата. Е, добре де, малко е сълзлива и малко сополива...2...Извенете ме! Та,да, сополива, но по начин, който никога никой не очаква. Добре де,аз никога не очаквам. 3...Мамка му! Залята от водопад от поп-викторини, американски тийн-псевдо-проблеми и своята собствена назална секреция вече 3ти ден се боря за носа си. 4...Точно така, за носа! Аз сама не знам още колко кихания и издухвания му остават, докато не изпокапе от лицето ми като застаряла круша от клон. Гей-двойката от онзи пеещ сериал е много сладка. 5... А онзи- 6... А този Шелдън, толкова е миличък с новата си любов към птици.7... Може би пропускам да припозная истинската опасност. 8... В реалност умните генийчета никога не получават момичето, нито са съседи с въпросното секски бебче. Всеки си има своя ниша на обитание- готини с готини и смотани...9...с всички останали. Ежедневието никога не е пеене на песни, освен ако вечер не отиваш с приятели на караоке. Но дори тогава не е толкова забавно, защото, да не се заблуждаваме,колко от нас могат всъщност да пеят. Ей, не съм кихала от...10... Добре де, заслужих си го. Дните са малки, или големи, битки за подорбности.Но какво лошо има в това вечер да си замазваме очите с нищо-не-променящи, никому-не-помагащи сериали! 11... Не! Половината ми нос остана върху поредната насна кърпичка. Но ако сериалите са ме научили на едно,то е,че пластичната хирургия( добрата пластична хирургия) ще ме превърне в новата Анджи, или новата Лили Иванова. Зависи...12. Ах ето, сега съвсем останах без нос. Но поне днес излиза нова серия на един от хилядите ми любими сериали. Защо да не вдигнем наздравица на захаросаните измами на Задапната култура! Само не ме гледайте в лицето, защото може да избягате в пристъп на паника. 13...За всички наразбрали аз съм болна. Двусмислието е умишлено. И е твърде явно кой смисъл търся да ви предоставя. 14... Да живее илюзията, аз отивам да изхвърля кофата пълна със сополови- 15...сополиви- 16....сополиви- 17... По дяволите!

Безславно, на пръсти се стъпва в коридори по никое време.

Загасям лампата и се увивам в меките завивки, но сънят тъкмо реши да си тръгне. На негово място някъде дълбоко в мен се заражда бумтене. Казвам си, че това е просто сърцето ми, което като лудо препуска, все едно закъснява за сутрешна оперативка. Но често тъпи не вярвам на себе си и знам, че това е повече. То е първично привличане към всичко онова, което съм и пропускам да видя. Съзнанието ми се изпълва с образи, усещания, спомени и миризмата на кафето, което баща ми правеше всяка събота сутрин. Решавам да наплискам лицето си със студена вода. Може би тя ще да прогони безсънието, което ме хвърля в смут и безпомощност. Допира на течността до кожата ми ме връща години назад. Напуканите, но грижовни ръце на баба ми бършат закръглените ми детски бузи от сълзите. Отдавна никой не е бърсал сълзите ми, отдавна никой не ме виждал да призная чужда победа. Това не е безсънна нощ. Това е пътуване във времето. Взимам една дъвка и жадно я поставям между зъбите си. Има вкус на мед и лимон. Връщам се 12 години назад и лежа на дивана, до печката. Дядо ми влиза с гръм и трясък, пуфтящ от тежестта на пълния дърварник , а баба разтрива краката ми със спирт. Навън вали обилен сняг и аз често се повдигам да погледна през прозореца, към входната врата. Майка ми се появява с нейното огромно черно палто, заради кеото са умрели няколко северни животинки. Слага студената си ръка на челото ми и после долепя и устни, проверява за температура. После ми подава малки жълти таблетки Витамин С и хапчета за гърло. Мед и лимон. Дядо се опитва да пробута липовия си чай, а аз се дърпам. Не го правя защото чая не ми харесва. Правех го, защото идеята да се подчиня не се погаждаше с нуждата ми да се бунтувам. Въртя се отново и отново в тясното ми легло, сякаш случайно ще намеря портал към друго измерение. Намирам само отчайващо напомняне за липсата на връзка, на свързаност. Тук улиците вечер ме плашат. И денем. Лицата се усмихват, всичко е непознато и вълнуващо. И аз съм загубена, напълно, безвъзвратно и болезнено загубена. Постоянно ми се напомня как всичко е преходно. Къщите се срутват, улиците са заменени с други улици, днешният ай-фоун е утрешна лична космическа станция. Спомените остават, остават жегващите усещания и антични карти на минали открития , но се крият. Спомените ни правят това, което сме. Спомените ни опреледелят и крепят. Спомените ми напомнят да се прераждам всеки ден в онова, което искам да бъда. 99 процента от нещата, които ни се случват няма да помним дори след месец. Но от време на време, в някоя тиха секунда се случват нещата, които ще помним и в следващия живот. Запечатваме в главите си фотографии на вечни спомени. А после го подминаваме и оставяме да прашлясват в килерите на подсъзнанието. Моята истина е, че да си загубен значи да получиш напълно нова, лъскава възможност да откриеш в себе си нещото, което да те води напред. Какво е моето нещо?... Маги, скърцането на старата врата в къщата на баба и дядо, семейството ми, Жената, Йоци и нещо, за което на Земята няма дума. Нашето бъдеще е в нашето минало, а миналото никога не е това, което сме си мислели, когато е било настояще. Сега аз съм дърво без корени. Преди дори не предполагах какво е всъщност. Пак съм си дърво, но някак сама съм си изтръгнала доставчика на живителни сокове. Но не мога да си остана така, защото дърветата са си живи организми и им порастват нови корени. Сякаш всичко иска само да се сведе до жаждата за живот. Дали? Не! Не жажда за живот. Само една дума и всичко отново ще е наред... ЖАЖДА!

How not to exist and some quick tips on the errenous ways to grow up

A short time after midnight and I cease to exist. I dive into the cool waters of oblivion for a few rough hours that others call sleep. I don't really sleep, not really. Sometimes I wish I could just switch myself off. You'd think that is what "cease to exist" means and there's our first mutual big mistake. I re-appear in the world of the living early in the morning. And every morning I feel reborn, I am reborn,yet not in the good way. I start all over again. And all it takes is to keep breathing. All the battles are new, the battlefields change, the cause if different. But the enemy stays the same- always me. There is the righteous element to a war against yourself, I dare say. I grew up, wanting to believe in humans, striving to prove myself that people are worthy of my trust. And all the other years of my tiny life went for dissolving that myth. Or both things over-lapsed somehow, creating an unbearable paradox of fear and trust. And those years of false learning serve me as much as a bag of manure does, they stink up all my shiny moments of insight. Instead of preaching to myself all the wrong ideals, I could have just been a normal kid. That bird has flown, that little me, I mean. Now that I think about it, I was like an ostrich and I've spent most of the life as Kathy with my head buried in the sands of ignorance. One would assume, I once more invert your attention towards the changes that have lately occurred in my persona. That's not one of those times. All I wish is to share my truth with you. Because after and despite all of our disappointments, we are our own biggest enemies...And life is much easier when we accept that. Of coarse we all have the baggage of past mistakes. However, no one said we have to wear it on our shoulders all the time. Sometime after midnight Kathy ceases to exist. A few hours later she opens her brand new eyes and inhales with her brand new nostrils. All the days are different but the goal is always the same...To get to the other side!...???What side? I don't know, some side, where we can breath again, I guess...

You'll know us by our dreams

Sometimes I wonder what is that thing that drives people mad about flying. It is around those same times when I get reminded how different people are from each other. The possibility of dying from a falling with 230 km/h death, however, doesn't attract me, at all. I wonder if Da Vinci was afraid of heights. Most of his mind-boggling sketches would imply "not". But how could we allow ourselves a judgement of a person based on his/her dreams. Or how could we not?! We sing songs about inspiration and faith. We dance to music about sexual intercourse and hormonal disbalance . We read books about war, death and serial killers, often times filled with eye-watering sympathy and humanity. We go to university just because all smart people do, whereas not all intelligent do. We stray away from politics but are part of it when it's about our rights. We govern our emotional outbursts and others call us "grown-ups". We don't and we know we are. We go to sleep late at night because the darkness hides all the cool stuff that make us awesome. We drink lots of coffee for the sake of freedom and fight , often times, for all the wrong reason. Yet ,we still fight...and that somehow disproves the Chaos factor, that was attached to us. We look forward to gender equality but somewhere in the late hours we thank the Gods we are so different. Some of us dream of flying, some of landing, of having super-powers or being super-humans - And those dreams draw us together because we all believe. Faith is not for the faint-hearted, and most of all - Our Faith doesn't mean we believe in the One God. It means we believe in miracles, we believe in ourselves... Who are we?! - That is a question for some future day to come.

Стари сметки и заслужени постановления

Да, отслабнала съм. Да, косата ми е пораснала. Все толкова устата съм, ако не и малко повече, и все още имам притеснителен афинитет към многоцветните ансамбли. На 21ви септември имам полет до летище Лутън, а след това отпътувам за Кардиф, Уелс. Там в идните три (поне) години ще уча археология. Ненавиждам футбола и личното ми мнение е, че в Бългрия той е съизмерим единствено с чалгата. Нямам намерение да се извинявам за решенията ми, нито да крия нещо. Достатъчно е само да ме попитате. Оценявам високо личното творчество. Жалките опити на някакви изостанали в образователната система елементи да се забавляват на чужд гръб забавляват мен. Хората могат да бъдат много неща. Хората постоянно ме озадачават, понякога респектират и често пъти ме отвращават. Миналото обаче е минало, а аз съм склонна да давам втори шанс. Но трети и четвръти шанс?!- Не, благодаря... Извинявам се за отявлено апокрифния характер на казаното. На мен ми е време за си уреждам стари сметки и да си търся стари услуги. А и съм почти сигурна кой е гадният спамър, който язвително плюеше преди време по блога ми.- Ах, ти мръсно, гадно, имащо зелено лицева кожа, недоносче...Пожелавам ти да си горд студент до пенсия, много те бива да се държиш като хормонясъл пубер. По въпроса толкова. А колкото до всички прекрасни хора, с които ми предстои или вече съм се сбогувала - Признавам си, че най-бездарно изгубвах дар слово, когато най-много ми трябваше. Стига със сбогуванията. Оставаме на една планета все пак. Аз съм Just Kathy, защото ако бяхте Йоци щяхте да разберете (вътрешнозаводски хумор), а и защото името ми е Кати. Живи и здрави хора, още седмица и отлитам.

Missing Person(the story of something that never happened)

I do not know if I have ever been in love with a man. I can't tell for sure. Maybe I'm too young to be certain. I thought I have but that turned out to be a misfitting sad attempt to fit in. I seem to have a lot of those. Yet, lately, the thoughts of a boy I met not long ago keep circling around in my dreams, like vultures- waiting for the wounded animal to finally die. I first dreamt of him a few months ago, when he was already gone, went to the other side of Earth. I say, if he was trying to get away from me, he couldn't have possibly done a better job.(but I am not THAT egocentric) Still, you won't believe how romantic that dream back then was. I feel that, for the needs of a further understanding of my story, I need to tell you how it all started. Exactly two years ago I was a freshman at the Sofia Uni. I started off as a mind-boggingly motivated Iranian studies student. I was part of, what seemed to be, the smallest Uni group, ever. There were these two boys with whom I saw a possible friendship development. Okay, okay, maybe not just friendship. And of coarse, that is how I met one of my best friends but that is a whole other story. The four of us began communicating a lot, sharing, spending time together. Until one day the boy in question, his name is Ilia, told me I was a complete nerd and sucking-up to our tutors, for learning so much (for truth's sake, he was right!). The guy in question wears a lot of hats (which I always found categorically sexy) and when he said what he said, I took his hat, smashed it to the ground and shouted in his face. I know, I know - I was being a total child and cry baby, believe me, now I know it. Fact is, from that day on he stopped talking to me. Ilia didn't even acknowledge my presence. I can't blame him, I would have done the same thing. Truth to be said, I felt I had so much in common with him, that I knew he would never be friendly towards me again. And I was right. As a result of me-being a complete coward I never really tried to make thing better. I apologize if I get into too many details. It's just that, I never really got over what happened. Ilia was so intelligent, witty and in a perverted way just the kind of crazy I always looked for. Not to mention how attracted I felt towards him. But we haven't spoken in some two years now and still, here I am, dreaming of him. In my dreams we often hold hands and there is even no sex involved. We just spend time together and he looks me in the eyes and we talk, and laugh, and I am happy. I wonder how many more years will it take me to forget him. I don't think it's love, it feels more like a yearning for closure and intimacy. Even now I still can't muster the courage to write directly to him, telling him how sorry I am...That I didn't get to know him better. But in my dreams it always feels like he is the warmest, most genuine person I have ever met. I miss him, as if a part of my own self was torn away and he has it. I can only hope that someday he will find out just how much. Липсва...

Морските скали често приличат на хора, Затворници на времето

Дъх на море и смокини

Ако можех да снимам аромати...Ако можех да изпиша томове за една неописуема вътрешна подбуда...Ако можех да нарисувам едно пробуждане... Щях да направя всичко това, за да овековеча онези неземни мигове.
Моята първа любов не е някой човек, със сигурност не е някой мъж и (боговете да са ми на помощ)нищо не може да изтрие онези първи спомени от мътилката,която е моята памет. Моята първа любов е един малък къс земя, един аромат, който без мое знание ме е преследвал от тогава.
Първо усещам едвадоловимито ухание, нещо сладко, което гали обонянието ми и сякаш се разлива по цялата ми кожа. Кратък повей на вятъра и долитанието на тръпчивото морско ухание. Сега вече знам какво е! Онзи аромат на смокиня и море! Вървя по тесните калдъръмени улички и се чудя как е възможно да не съм го ознавала преди. Към този аромат се стремях да се върна цял живот.
Избягвам плажа, многото хора отнемат от обаянието на моя любим. Отивам там, където хората не се задържат дълго и докато вълните яростно се разбиват в закоравелите през вековете скали, аз съм хипнотизирана от безспирното движение. Като малка идвах тук и въпреки най-добрите ми усилия да разгриначвам митовете от реалността, мислено говоря на Посейдон и му разказам колко е променен светът.
Водата се забива все по-отчаяно във вдадените скали и пръски омокрят лицето ми, донесени от вятъра. Защо толкова много се срамувам от себе си? Защо все избягвам да гледам в миналото...Досега?! Моята първа любов ми дава сила и отваря очите ми за едно възможно бъдеще без съжаление и гузни погледи назад.
Ако можех да снимам аромати, щях да снимам сладкото ухание на смокиня и море, и моите крака полепнали с пясък. Ако можех да изпиша онези томове, шяха да бъдат за изненадващия напор не да започна нов живот, а да се науча как се живее със стария. Ако можех да рисувам щях да нарисувам старата себе си, но без страха от промяната.
Моята първа любов е древна и изпъстрена от безброй замлъкнали мечти. Но моята първа любов е в миналото,в моето минало, и там ще си остане.

Men are from Mars, Women are from Venus and People are not from Earth

It's old news that women are from Venus and men are from Mars. It's safe to say the era of gender differentiation is over. You are at present treading on the soft-coloured terracotta of the era of total self-absorbedness of both genders. Men are still strong, respected, respecting each other and a fable glimmer of what was once the chivalry code still resides within small amounts of the male population (on the planet). Hey, maybe even you, sitting there, are one of them last knights in shining armour standing. Thing is, nowadays, it's not so bad to be a woman. I, here by, denounce all accusations of feminism against my persona. All I am saying is there are some perks to not having man parts. I've met a lot of women who disagree. But ladies, NEWSFLASH, being a woman is sort of cool. Wanna know why?!:
1. We have a perfectly valid excuse to cry without a reason, uncontrollably east sweet and have an occasional tantrum once a month... and blame it on something else.
2. Friendship between women is often disregarded as insincere and the myth of the honorable male friendship is alive. What very few men know is that we want you to believe that. A friendship between two women (but not more) passes all boundaries, both in a good and bad way. It stays, lasts and lingers.
3. We can go in and out of beauty parlours in the day light, without being thought of as way too vain.(gays excluded, of coarse) I've nothing against well groomed men, just not better groomed than me (given daily I do spend more than an hour in front of the mirror).
4. Those innocent-wide-eyed-naive girl scenes are a prerogative and they do work, like it or not.
5. I'm sure you've all heard the expression 'girls night out'...Yeah, those are something men should be envious of.
6. Same goes for 'girls night in' - massages, sharing secrets and a guilty shared midnight-to-early-hours snack!
7. And as much as I resent saying what I am going to say, here goes nothing- High heels!...
You got my point (hopefully). Being a woman is sort of cool, which could also be said about being human (HA- love that show-the British version,of coarse). I'm almost sure being a dude rocks too. Good thing nowadays you get to choose.

A Synonym of Disaster

In my lifetime of being a socially-awkward, walking and breathing catastrophe I've had my fair share of mind-boggling situations. Starting off at the age of 4, when I, by accident, chewed a glass cup at a seaside restaurant, I knew it would be a wild ride for me- having to learn how to cope with unhealthy dosages of shame.
I won't go anywhere near mentioning all my cock-ups, just because that is almost a herculean task. Anyways, my memory has taken care of the most disastrous occasions and deleted them for good. Yet, I get those sweaty moments at a late night,when I go through my most unintentionally shameful moments.
There was this one time when I broke one of my brother's miniature airplane models. I didn't mean to, I just wanted to look at it up close. However, my accidental carelessness, always stirs up some kind of righteous family wrath, not pointed towards me of coarse. It's as if all my family walks into an episode of frenzy and they shout, swear and spit, synchronised . That's about the time, when I already feel guilty and try to find a place to hide whatever I had broken. It never really works, the hiding part. And then it was that other time when I ACCIDENTALLY set two eggs on fire,while frying them. I tried to hide my traces but it turned out smoke and flakes of soot aren't easily made invisible. As a result, my parents had a fight that lasted a week. So, you get the point.
And here I am, whining about not being trusted with, you know, things. Somehow my grandma still believes if I wash the dishes, she'll have to go out and by new ones.
You may not believe it but all of the above-said is not what I wanted to write about. It was actually that awkward moment, when you meet with acquaintances and you kiss on the cheek. The one always tries to kiss the other cheek, the other- not. And where does that leave you? Halfway through a socially sloppy tradition?! That's why I'm a hugger. Oh, I just remembered another embarrassing situation...Yep, turns out my mind hadn't taken care of them all. Well, I'll leave some of it for the next time I feel the need to openly bring shame to myself, again.

Live long and prosper, my friends. You'll need it!

Нечий живот, някога

На беседката има оставени за теб кроасани и цветя. Аз си тръгнах със сутрешния ферибот. Не мога повече да гледам собственото ни разрушение. Оставих любовта си на нощното ти шкафче. Но спокойно, има още толкова много в мен, че едва ли някога ще се оттърва. Може би като умрем...Дали тогава ще спрем да си протягаме ръце в тъмното? Оставям ти любимото ми палто, на последната закачалка в тромавия стар гардероб.Там където отивам няма да има студ. Чувствам думите неподвижни в гърлото ми, парализирани и осакатени. Иска ми се да можех да пея, за да ти оставя и песен. Притегателна и зовяща песен, с която да ме намериш в някой друг живот.
Аз си тръгвам без багаж. Но и двамата знаем, че това е невъзможно. Защото всичките споделени думи ми тежат. Искам да избягам, да почна отначало, да се преструвам, че не те познавам. Искам да си измисля нов живот и да живея без спомени за теб. Но това е само луда мечта, от онези безнадеждни мечти, които никога не се сбъдват. Опитвам се да намеря ново място, нови лица. Но ти си постоянно някъде в мен. Уж оставих на теб жаждата ми за близост, а ето, че тя ме следва като бездомно куче.
Знам, че искам да прекарам живота си с теб, но знам, че животът е твърде кратък за толкова много желание.
Ти ме докарваш до лудост. С теб забравям за всички и всичко. Преставам да се страхувам, ставам по-добър човек. Но този човек не съм аз. Нарисувах й портрет - на тази по-добра жена. Оставям ти и него, защото повече няма да я видиш.
Аз отивам някъде...Да продължа живота си. Ще ми липсваш. Изяж кроасаните с чаша топло мляко. Постави цветята във ваза. Научи се как да живееш сега. Зарових моя щит и твоя меч някъде из задния двор. Вече не са нужни. Вече можем да живеем в мир със себе си.

Песни за теб. Истини за мен. ( Хвала на Джеймс Морисън)

Някои хора лъжат за годините си, други за религиозните си вярвания. Някои преувеличават постиженията, повечето най-често преувеличават себе си. Аз не се преувеличавам. Подобно развитие доста би ме притеснило. Аз се лъжа. Казвам, че не съм лъжкиня, че никога не подвеждам другите. Това може да е истина. Но какво, в името на всяка смисленост, е истина? Някакви думи, на които избираме да вярваме. Инкрустираме ги някъде дълбоко в себе си и после водим самотни кръстоносни походи с тях. Нашите истини! Ще спрем ли някога да се лъжем? Ще си признаем ли най-после, че нашите истини са само крепости. Изграждаме ги някъде дълбоко в себе си, за да се крием там. Защото е по-лесно да вярваш, когато се чувстваш защитен. Може би затова хората рядко се стремят да оспорват самите себе си. Поставяш под въпрос истините си, завърташ ги, поглеждаш ги отблизо и се оказва, че никога не са БИЛИ.Тогава оставаш беззащитен и вината е изцяло твоя.
Голямото светло Утре не винаги е светло. Почти никога не е голямо (споделям от личен опит). Но винаги е Утре. Сещаш се - онова животопроменящо нова начало, което ти дава тласък да си намериш нова истина.
Доскоро аз бях своята собствена истина. Крепостта ми, обаче, се срути и за едно мъчително бавнолетящо време аз чаках своето Утре. Започвах отново и отново да си строя истини, но всяка сутрин всичко от предишния ден бе сринато до основи. Гонеше ме някакво усещане, че до края на каквото и да е това, в което се измерва животът, всяко утро ще е kота нула. Решението?! Просто е! Не заспиваш, не спираш да строиш за през нощта, осветен от еко-лампите на съзнанието си. Ако до този момент в метафоричната тирада за истините си се изгубил, временно пребиващи, не се плаши! Това, което казвам по моя отвратителен, криптиран, предназначен за Избрани начин (ТУШЕ, Жена!) никак не е животорешаващо. То е животоулесняващо и някак глуповато едновременно.
Едно време много си падах по едно мургаво момче със странен афинитет към лилавата цветова гама. Може би, защото ми изглеждаше като голям Милка шоколад (sugar-addict!). Истината , така де - моята истина- сега е, че няма истини и всичко е една голяма истина...
Плюс!: Внимавайте от момчета с афинитет към лилавото. Shitasses and Wankers- Aren't we all?

Падащи звезди

Една падаща звезда. Само няколко части от една кратка секунда - щастие и после онова закъсняло отчаяние, че няма време за желания. Чусвтвам се като Артър Дент за първи път на Сърцето от Злато ( онзи космически кораб с невероятностен двигател) - чаят с мляко изобщо не е чай и не знам дали някога изобщо отново ще вкуся такъв. Съжалявам колко бавно работи мозъка ми. Ако можех да мисля по-бързо от средностатистически Хомо Сапиенс, сега вече щях да имам едно изпълняващо се желание на път. Втора падаща звезда. Отпивам още от чашата си бяло вино и ми се иска да се удавя в дъното и. Пак не успях да си пожелая нещо. Но се сещам какво бих си пожелала ако отново видя. Това ми се струва обаче невъзможно. Не съм чак такава късметлийка. Трета. Усмихвам се доволно на себе си. Разбира не си пожелавам нещо глупаво, физическо и материално. Зная, че с напредването на вечерта, виното, което така експедитивно пресушавам, ще ми помогне да забравя материалното ми мизерстване. Решавам, че щом имам вино нещата не са толкова зле. Четвърта падаща звезда. Избухвам в гръмогласен пристъп на смях. Продължавам на ум да си повтарям трите думички, които са моето желание. Колко глупав и детински е страхът да ги кажа на глас. Пета! Допивам чашата и си сипвам останалото в бутилката. Спокойна съм, има още една в хладилника. Качвам босите си крака на парапета и усещам студения въздух от гората по тях. Опитвам се да се скрия в нощта. Благодаря се, че само звездите са ми съучастници. Те не обичат много да говорят. Шеста! Три думички, изпивам виното наведнъж.Вече мога да усетя топлите пипала на алкохола, които се разтилат по цялото ми тяло. Езика ми скоро ще стане по-тежък. Тъкмо няма да има опасност да кажа думичките на глас. Седма! Осма! Девета! Десета падаща звезда! Осъзнвам, че не правя нищо друго освен да повтарям думичките наум. Облягам главата си на облегалката на мекия стол. Звездите като че ли ми казват "Здрасти!" Най-накрая! Аз от толкова години поздравявам тях. Единайста и дванайста падат една след друга. Като двойка зайчета, които палаво се гонят. Усмихвам се широко. Вече знаех, че скоро ще видя тринайстата. От изток светлинната зараза се разнасяше. За последен път пропявам трите думички. След толкова много повтаряне обаче, те вече не ми се струват толкова примамливи. Винаги гоня щастието. А звездите тази вечер ми казаха, че то само идва при мен. Има разлика между тичането и бягането. Вечер аз бягам от самотата, сутрин тичам към вечерта. А нощем споделям време с падащи звезди...

It feels like home (confessions of a non-existentialist)

Life is a pile of crap. It smells like crap, sometimes. Other times it smells like the beautiful man, that you want in your pants. Life also seems to be filled with other people, who just sit around, enjoying telling you how to live your life better. Oh, no! That sentence is too long. And I have been told my whole life I shouldn't write them as long. I am truly sorry about the feel of globalization in the above sentences. I wanted to say "my life". My life is also a song, one very long, melancholia-filled song. And it is filled of people, who always tell me what to do. Not that I listen. My life should be filled by my own mistakes.
I don't know what to write about any more. Do I seem egocentric writing about myself? I don't even need the answer to that one. I can write about fear, or keep blubbering about how breathtaking the clouds on a rainy day are. But would you want to read about that? My truth to be told, I think people don't do what they do in order to be happy, not any more. It feels like happiness is most loved, when around the corner from it. Something terrible has happened to all of us, to some of you, and to me, and now we don't know how to live with happiness. Maybe our idea of self-worth suffered such a sick transformation, that we now believe we can only win it over, locked in the cage of demeaning, inhumane tortures.
What always fails to be said is that self-worth can't be won over, same goes for happiness. Those are not a foolish chimera, they are here, they are now. Only the sorry-ass cowards choose to be miserable. 'Cuz it's easier that way. You can always be miserable. Just as you can always choose to be happy. I promise one day to stop writing and my words would be "So long suckers!" But for now I chose writing, because it feels like home, it feels like happiness.

Съквартирантство(Трудната история за едно почистване)

-Надя, къде, по дяволите, е другият чорап?!
-Откъде да знам, къде е шибаният мръсен чорап! Да не съм агенция за мръсни чорапи!
-Ти ми даде проклетият един чорап! - усещам, че кръвта ми почва да къкри някъде около слепоочието ми. Не че 'ше да оставя гневът да ме заслепи, но може би има опасност да ослепя некадърната ми приятелка.
-Дори не си и помисляй да излезеш от тая баня преди да си изпрала всичко!- Надя не е от най-демократичните персони, даже е открито деспотична. Жалко, че когато заживяхме заедно все още вярвах, че аз съм търпеливата.
Хазяйката ни ще бъде тук след 20 минути, а ние не бяхме чистили апартамента от предишното и посещение. Никак не се гордеем с това, но не оставяме такива подробности да ни прецакат настроението.
Отивам до вратата и изкрещявам от вътрешната страна на банята:
-Ако не почистиш масата, преди да изляза, заклевам се в любимия ми сутиен, ще си тръгна и после ще си намериш друга будала когато леприконите танцуват хоро.
-Нямам търпение да видя огромния ти задник на излизане.- стори ми се , че чух и злобно съскане на края на това някак обидно твърдение.
Ние имаме начин да се справяме с напечените ситуации. Да, странен, извратен и сбъркан начин, но действа.
Стоварвам мокрите чорапи върху мизерното ни просторче до малкия, мръсен прозорец в кухнята. Старая се да е възможно най-шумно,ей така, за да подразня Надя. Слава на боговете, масата е чиста. Никак не ми се иска сега да се местя.
Старата чанта, позната още като наша хазяйка, идва и остава доволна от видяното. Спасени сме, до следващия месец.
-Признай си, че 'ше ти липсвам ако си тръгна. - Стрелвам Надя с поглед. Странни са тия неща приятелствата.
-Да, да...'Ше си призная като видя ония леприкони, за които говореше!

А кои са твоите приятели?

Като малка исках да имам много приятели. Спомням си как вярвах, че това би ме направило много по-щастлива и пълноценна. Едва ли тогава съм осмисляла добре смисъла на "пълноценен", но не бях и някое тъпо недоносче. Виждах как в училище момичетата ходеха по двойки и толкова много исках и аз да си имам най-добра приятелка, че дори съм плакала по този повод. Е, аз не можех да плача когато бях дете, по-скоро ревях и хлипах, доста(добре, брат ми, ти печелиш). Най-лошо беше през летата. Братовчедите ми, близнаци, идваха от другия край на България и прекарвахме цялото лято заедно. Разбирах се по-добре с братовчед ми, боговете да го поживят. Братовчедка ми винаги беше в заговорнически съюз с брат ми. Спомням си, че правехме доста луди неща. И все пак, през цялото време, аз исках да съм най-добра приятелка с братовчедка ми.А тя постоянно опяваше за своята най-добра приятелка. Идея си нямах кое е това момиче, но изпитвах огромна неприязън към нея. Да, да, аз съм ужасен човек.Съдете ме!
В края на едно лято, трябва да съм била на 9, когато Нади, братовчедка ми, си тръгваше аз се разплаках и казах, че искам да съм нейна най-добра приятелка. Бузите ми още горят от огъня на срама при този спомен. Тогава Нади ми изглеждаше толкова мъдра, толкова по-пораснала от мен. Тя ми каза, че ние не може да сме най-добри приятелки, защото сме братовчедки. Този спомен се е запазил в базата ми данни под етикета "Край на периоди". Горе-долу по онова време престанах да казвам на глас колко много се нуждая от приятели. Аз пораствах и докато стоях петък вечер сама вкъщи, братовчедите ми също растяха и имаха големи компании от приятели, с които да излизат. Така и не престанах да се състезавам с тях, без да осъзнавам, че подобни състезания са невъзможни.
Вече все по-рядко се обвинявам, че не съм била част от някоя шумна приятелска компания. По-важното е, че сега почти винаги се смятам за пълноценна и сама. По няастоящем гледам на хората повече като на отделни вселени. Понякога се срещаме и се привличаме. Споделяме, преживяваме, разочароваме се, отдалечаваме се и после както става с вселените, порастваме. И продължаваме нататък.
За Приятелите, на коите си струва да разчиташ няма етикет. Хората имат тенденцията да разочароват другите хора. Но ако им позволим, дори за кратко, могат да направят живота ни къде къде по-добър.

Колелото ли се върти? Или ние около него...?

Абсурдно подвързванe на книги и потропването на мъжки обувки. От отворения прозорец на стара къща долита звукът на последното радио-предаване за деня. Някъде още по-надалеч, мъж обещава на знойна красивица доживотната си любов. Отживели гаранции и познати трепети. Последният автобус за големия град заминава малко преди залез. След това вече никой не идва или отива. След това е ред на споделена вечеря в просторната къща на някой голям род. Никой не бърза да си легне, макар привидно всички вече да са прибрани по домовете. Часове след полунощ куче лае по малдеж с разпасана риза, тъкмо измъкнал се от прозореца на младо момиче. Тесните павирани улици денем лъщят от обшоградските тайни. А нощем, когаго се зараждат нови тайни, само местният художник ги чува. Той тогава твори, вдъхновен от ренесансовата хубост на нахъсаните младежи.
Петлите пропяват, котките се бият и обичат. Последните замеделци отиват на полето, накатерили се по малките си скутерчета. Някъде под сайванта натрошени спят каруците им.
По главната улица, като привидение от любовен роман, градската красивица отива до магазина, а после в малката библиотека, където се крие до обяд. Не толкова красивте девойки се скупчват на групички, докато отиват към автобусната спирка. Кикотят се и безуспешно крият интереса си към зализаните момчета, които ще си пробват късмета на стоп.
Някъде отвъд звука на църкованта камбана , отмерваща пладне, се чува тиктакане. Но трябва много да се заслушаш, за да го чуеш. То успешно се примесва с ритъма на малкия град, все едно е част от него. Но не е. Тиктакането отмерва времето до края. Докато един ден не спре и тогава другите звуци вече няма да ги има. Ще има потропвания на багери и тътен от метро. Пак ще има хора, но те няма да се познават. Пак ще има живот, но вече няма да е същото.

A good book?-A day in the life...

I need a good book!- Everybody needs a book, Kathy. Some people are more of the modest type- they just want a good life instead. So are you saying it's easier to stumble upon a happy,relatively careless existence, than to actually read a good book once in a while? - No one really has the right to be that judgemental, when it comes to things as abstract as literature.
Why do you need a good book?- I don't know any more. I need a glass of good wine. To send me with a calm mind to my fancy dreamworld.
You should have seen those fields today! You should've been there with me today. People dream of a heaven. But I saw heaven today and it was earthly, real. Those golden, yellow fields. Left alone at the mercy of the cruel sun and the sun made them complete. It brought to them those glorious brief moments of earthly perfection, just before the harvest. It was perfect how every wheat ear absorbed and reflected the light at the same time. Hundreds of them, dancing to the soft rush of the summer wind, singing their mute chants, singing to the soul.
So do you want to read a good book or write one?- I don't know if I'll ever be that demented as to write another book, again.The fear of being rejected, squared. Maybe I wanna make a good book out of my life.- So tormented, dramatic and heartbreaking? - Is that a good book to you?- I don't know how my criteria is going to change in the future.- So the one with the surprising end twist? Just don't let it be predictable. - So far, so good.You know, there are tons of good books out there, waiting to be red...
So we'll have tons of nights with good books and fine wine? - And cool night breeze, and the stars?- That sounds a bit predictable but you have the advantage of the mentally challenged young woman at your side. - I drink to that, Kathy!
-Slainte!

"If time is all I have"

Take your time. Don't hurry, don't drown yourself in impatience. Don't torture your mind with thoughts of what it could be!
I always rush towards the blank page. As if I can almost hear it's loneliness and I am once again filled with eagerness to send that old friend away. I have grown to believe the future never really existed and it never will exist. It almost feels like the great discovery of a time-traveller... And aren't we all?!
It's funny how "coincidence" follows me around. I bet it follows you around as well. Pieces of your thoughts and actual words someone else says,they fit together like a puzzle, thus making the picture clearer. Don't hurry. Things tend to happen as they should. Who are we kidding?! Things always happen as they should. And people seem to be very diligent in forgetting.
I rush towards oblivion all the time. These repulsive four walls that have the marks of my mistakes, they suffocate me. And I want to run away,and I want to forget the person who came here two years ago. But that is not how it works...
Here it is again- I feel like I should be saying these thousand words, trying to get a grasp on the complicated rules of the universe. But I won't be saying anything. I can't run or hide. All that remains is to just breath. And the hope that it'll get clear some day...and you can only get there by breathing.

Хоумтаун и ковачите

Няколко реда, драснати върху стара тетрадка. Не отдавна, но почти забравени. Къде е границата на възможностите? Къде е границата на допустимите обърквания и лъжовните емоции? А кога красотата спира да действа като хероин?...

Страховити сивеещи облаци вече се бяха скупчили, когато будилникът ми иззвъня в 6.30. Все още не бе почнало да вали, което ме наведе на мисълта, че сигурно ще почне в момента, когато затворя външната врата зад себе си. Това място, което преди отричах като затвор за всичките ми таланти, като че ли винаги е красиво. През зимата строгите планиниски хълмове се мусят недоволни от студа, притъпен от снежните юргани. Лятото и есента са ясни. Красота, зелено, после малко шарено. Но пролетта тук сега за мен е съизмерима с някое чудо, магия дори. Само преди две нощи хълмовете бяха пусти. А сега, като че, зелена река ги е заляла със спиращата дъха ти енергия. Изглеждат прелестни, недостижими, величествени като шлейфа на някоя имепратрица. И аз оставам без думи. Аз! Претендирах да боравя с думите както опитен ковач майстори с разтопения си метал. Но тези хълмове!...
Влакът тръгва в 8, но гарата тук е наблизо, както почти всичко останало. Никога няма да ми писне да пътувам с влак. Радвам се на лекото подрусване както някое ревливо бебе се кефи на павета. Зеленети поляни по целия път до Пловдив нямат край. И толкова рано сутрин аз продължавам да се изпълвам с вдъхновение и замлъкнало благоговение, които знам няма лесно да мога да превърна в думи. Защо не мога да пея? В моменти като този би било толкова по-лесно да изразя възхищението си пеейки. Уви! Остава ми само да преборя себе си и да се опитам отново да взема леярната за думи под мой контрол.

Градски не-разкази и селски легенди

Това е една история за едно неслучило се посещение в пъб, последвала среща с една изключителна цигуларка и един, пренесен от ранните сезони на Аплония, олд скуул рокаджия. В една топла четвъртък-вечер с моя портативен вариант Хан Соло от женски пол случихме да чуем виртуозно изпълнение на нам безизвествната "Балада за Владайската река". Беше веднъж в живота изпълнение,главно защото се притеснявам бездарното свирене на хармоника да не увреди перманентно слуха ми. Но пък цигуларката беше наистина добра, късметлии сме ние младите с несполучливи планове. Малко места има в София, които да те накарат да се чувстваш така доволен от късния час.
Но да се върна на онази злощастна песен за Владайското поточе. Патрулки дойдоха да прогонят нашите улични музиканти. Колко страдалческо! Колко посредствено.
Полъх на бира и цигари, от някой и друг ъгъл се разтила почти поваляваща миризма на човешки течности. Пияни тийнейджърки си вхърлят бутилките покрай фонтана пред Народния. А малко по-нататък, точно пред портите е светата обител на хипстърите. Хубави дрешки, скъпи обувки и още по-скъпи чанти. Тия хора живеят различен живот. Става ми чудно как изобщо е възможно, ей така, през 50 метра в дефектен баланс да се бият да живот два свята. А може би са три?! А къде сме ние? Пък и към кои да се числим? Изобщо адекватно ли е да говоря в множествено число?
Не мога да се оттърся от мисълта, че това е някакъв измислен град. Кръпки от Дъблин, парченца Париж, части от Адис Абеба и Ташкент, много от София, още повече от гетото на някой голям град в малък американски щат.
Може би точно дефектите правят нещата истински. Или пък точно дефектите така ме отвращават, а не трябва. С думи промяна не става, нито със заминаване. Харесва ми да си мисля как момичето с цигулката ще продължи да свири по ъглите. За хората и за себе си, само да бяхте видели колко красива и щастлива изглеждаше. Може пък музиката да промени нещо, някой или поне да крепи сутиацията докато е възможно.

Петна (Кръпки от голямата картина)

Теди. Така се казва любимата ми котка. Преди три дни Теди за втори път в живота си роди, за втори път мъртви котенца. Малки, неоформени създания, които тя носела в себе си. Докато я гледах как стои пред неподвижните им телца не можех дори да мисля. В онзи момент, а и във всички последвали, никой не може да ме убеди, че Теди е "просто животно". Който и да си, какъвто и да си, нима такава нелепост не заслужава поне една твоя сълза. Ей така, просто защото сме хора. Просто защото аз бях обещала на Теди, че ще се грижа за нея, а сега няма как да й помогна. Вече трети ден не се е показвала. Може би скърби?! Не! Със сигурност скърби. Защото тя е живо същество, надарено с утроба, а се оказва неспособна...Размазани череши, смачкани по тротоара. Малки червени петънца по краката ми. Не мога да не помисля - Нима всичко не е живо?!
Стъмни се. Обичам тъмнината тук, в това малко градче. Моето малко градче. Дори въздухът тук ми навява безопасност. Ами Теди? Дали тя за втори път ще преживее това, или ще избере тоя път да умре, като своите дечица? Сигурно можех да направя нещо... Повдигам очи от наклепаните ми сандали, блещукане във въздуха над павираната улица. После още едно. Дойде ли вече време за светулки? Виж ги само как си просветват! Без някой да ги моли, загубени далеч от посевите, в някаква павирана заблуда. Нима винаги ще е така? Проблясване за кратко и после мрак, и после пак проблясване. А аз как да изкупя греховете си? Ще измия краката си, ще избърша петната от сандалите. Но тук вътре, където има цели планети, претъпкани с въпроси, тук никога няма да е чисто. Май има петна, които никога не се отмиват. Нима това е отговорът? А ние живеем от блещукане до блещукане...

All the decent men are on the other train...or Time Lords (Doctor Who friendly)

"This is a film about a fish"

-~~~~~~~~~~~~~~~This text has been reviewed as discarding the author as kind of homophobic, which she refuses to be and wishes to fortify her utmost pro-gay views ~~~~~~~~~~~~~~~~~~

So, Doctor, if you can hear me, PLEASE let me hitch a ride on the TARDIS to the all-straight-pretty-men-planet. Pretty please! I promise I won't touch any of Sexy's parts ( for all of you ignorami , that is how The Doctor calls her).
I send all my love to the gay society, and guys- if you stumble upon a straight-y worth the look, you know where to send him...

Those infamous pauses that define us...

Well... This is everything I can say. One long-lasting, fun-sucking, buzz-killing pause that makes me feel like the marooned-in-a-parallel-reality hermit. Yet, I am looking at the whole picture from the wrong perspective... That bloody pause again. It's like a perpetual concubine of mine. Hello, I am Kathy! What do you have to say for yourselves? What are you doing, standing there, reading a shamefully egocentric blog of one unrealised hermit?
Today I wanted to write about the morning dew, about how wet my snickers get when I take an early walk to the nearest sports arena. I wanted to share with you how much I love the mornings and how frightened I feel at night. But I won't.
You see, I have a lot of stories to tell but their time is yet to come. I also have these few stories that I meant for to be much different than they turned out. I am fairly certain there is a story of a young woman that wants to adopt a child somewhere in my head. And then there are some bitter remarks regarding the contemporary understanding of common sense and beauty.
What I really meant to share today is my love for writing. It is not even about the state of love itself. You should try it some time. You fingers tip over the keyboard, or skilfully hold a pretty pen, and it feels like they have a life of their own. You can even close your eyes and keep writing, just for the sake of writing. And then, when you feel the moment has passed... There, that good for nothing meaningful pause. Snap! The words are out there. They begin their own existence. They are still you, yet they spread around like lush seeds of your UNSPOKEN.
At this point, change in my character seems inevitable. However, there are those things that (luckily) never change, like perpetual change.
I hope I'll see you someday at the green market. I won't say a thing, and you won't know me but we can write about it afterwards.

Those linden trees...

The smell of linden trees. I always forget to zip up my purse when I walk out of the house.I walk down the alley, I cross the street and never even give a though as to how bright the sun is shining...The smell of linden trees!
At times I forget to think and like a walking zombie I just rush through my days. Then there are those days when it feels like waking up. That is when I promise myself I will never fall in so deeply. The smell of linden trees! I believe, I dream, I breath and grow along, I hope, I pray, I cry and smile, I yearn...The smell of linden trees.
I lose hope, I lose my strive, I lose myself. Pain, forgiveness, regret. This is not a story for everyone to perceive. It is not even a story. It is a moulded, twisted, tangled representation of what used to be feelings. I see, I bloom, I open my eyes and look at the leaves. The smell of linden trees overwhelms me, washes over me over with the river of memories. Whose are these memories? Sticky and obscure, they are heavy like the feeling of feebleness before the very end. And what is the end anyways? Doesn't a new begging always wait around the corner? The smell of linden trees... I haven't passed a single night without dreaming for fourteen years now. If I loose my dreams it means loosing everything I own. Or do they own me?
I search, finding seems far away, I still hope, I learned to live for hope. The smell of linden trees taught me!

Luxuries and stages of profanity

The real pleasure of writing a blog is in the essence of being naive enough to think somebody actually cares for what you have to say. There are SOME profound moments in my kind-of-sombre life when I get washed away by specifically huge waves of inspiration. At first I feel like I can't breath. A few days later I experience the puzzling sensation of being a fish in a giant ocean of watermelons. Now the best days have come for me once again! ( I send my sincerest love to the insightful powers of the parallel universe my brain resides in!) Now is the sweet time for the manifestation of the inspiration's true core. Though I call it insightful inspiration, it always comes in different forms. And I get fascinated by that form every time.
My most favourite moment is when people inspire me. The brilliant understanding that another human being is a living, breathing ball of emotions creeps up your spine, my spine. And it sticks to my brains like a long-chewed bubble-gum sticks on the soils of your flip-flops. Lingering, twitching, glimmering - I walk down the streets with an inappropriately huge smile on my face.This time a friend of mine, a very special friend, is the source of my creative aspirations. She is a real hero for standing up against her biggest fears. And I take a very selfish pride in knowing her and seeing the change that takes her right to her future. So that's that.
In the beginning of this seems-to-be-pointless venture I spoke of naivete, partially because I love it. Mainly, dear friends, being naive is a luxury for what feels like a closed society of chosen ones. Keep reading, be naive about how wonderful life can be. Because believing it is half the way to getting there.

P.S. I still haven't forgiven you for saying to that guy he had pretty eyes, Woman!

Печено агне и железни топки

Здравейте! Откровено казано идея си нямам как да започна (както в повечето случаи). Но този път е различно. Май от доста време не се бях вясвала насам. И бях забравила колко притегателно може да бъде обиталището на свободното слово. Но самите ние през повечето време не сме свободни. Защо ми е само да дразня със стремежи към правда?
Е, похапнахте ли агне на шиш? Наядохте ли се като за световно? Сега сити ли сте или искате още мъртви животни и селски събори? Не, аз съвсем не съм критична. Може би за първи път от много време съм обективна. Наскоро приключи велик момент в годината на средностатистическия българин. Но спокойно, мили хора от масите! Идва лято и за всички ще има изобилие от кебапчета и бира на плажа.
Аз пък играя крикет! Мятам топките и гоня тия същите топки по целия стадион. Понякога навлизам в полето на хокеистите на трева. Ама в живота не може всичко да е идеално. Питам се, в тая културна обстановка на чалга дискотеки, чалга момичета(респективно - чалга момчета) и селски ( и нямам предвид селата) сборища по Гергьовден, докъде ще я докараме. Ще я докараме ли донякъде изобщо? А май ще продължим да затъваме в помията от посредствени очаквания за живота. Аз не съм негативна. Това е реалността. Ти готов ли си да я приемеш? После не ме питайте защо си слагам костюма на писателка и отивам да живея в Нивгаландия! - Времето там е по-хубаво!

Care to elaborate?!

Hello there!...
At times I wonder what is there more to write, or if I am the one who should be writing at all. It is a time of constant doubt and uncertainty we have all chosen to dwell at. And that is why I solemnly believe that we, humans, should always put all of our efforts into chasing the foggy veil away from what really matters.
So, it has come to my attention that in my eight months of writing this blog I have never even once tried to further elaborate upon the meaning of it's title. I have the slightest suspicion that one or two of my closest friends do understand it. Alas, that was not my goal. And here I am now, trying to fix my mistake. I almost feel like I've just bought red duck tape and I'm going to try and stitch up the wholes in my attempts of meaningfulness.
Chili?! I once ate this amazing dark chocolate with chili flavour. You can never know what I am talking about, until you have tasted it. The edgy taste of cocoa that you can almost feel flowing through your arteries... and then comes the spiciness and you can sense a gentle burn, growing from the front of your tongue all the way to your throat. For a few heart-breaking,short moments you can feel both sweetness and bitterness, tastelessness and spiciness. All at once! Revealing in front of your inner sight just how overwhelming life can be.
I am not sure, however, I could be able to describe so colourfully my fondness for the Tarrot cards. My Tarrot cards. Every time I try, I can feel my shoulders shrivelling over, as if there are trying to prevent the magic from escaping. Are we all slaves to our passion, to our inspiration?...Experiencing the chili moment is something each and everyone of you can achieve. You just need you mouth empty and you consciousness open to the possibilities. When it comes to the cards, however, the feeling is different every time and every time it is the same. Tarrot do not show us the future. At least not in the sense people are accustomed to clearly see reality. The sights Tarrot reveals are combined pictures of a maze of decisions. The endless possibilities that can turn into only one way for a heartbeat. The Tarrot cards never grant clarity, much like we refuse to grant it to ourselves,
My point is- I have found my source of inspiration, my fountain of ever youthful happiness. And even though it is at times hard to find my way back, I know such a place exists for me. I cannot think of a more wonderful wish for you all, than the one to find your own sources of inspiration. If there is one thing I'm sure of, it is that life is not what it should be without it.

Искрено и ядно! За младите хора у нас и изпитаната порочна система

Сега искам да поговорим сериозно! Искам да се почувствате като в мафиотска фамилия, поканение в притъмнена стаичка с два амбалажни кашона за сядане. Аз не съм мафиотският бос. Аз съм по-скоро като малко вестниакрче, което може само да пипне вестниците, но не и да ги чете. Но имам какво да кажа,въпреки че явно няма кой да ми позволи да го напиша. Няма да споменавам имена, тъй като не съм чак дотам глупава и ядосана, че да си слагам главата в торбата. Нещо, на което всички ние бързо се научаваме тук, навсякъде в България тия дни, е, че ако не си мериш приказките, те рано или късно се връщат да се захапят по задника. Забравете свободата на словото.Тук става дума за запазване на собствената ти кожа. А на мен вече май ми писна да пазя моята с цената на мълчанието.
Който каквото ще да казва! Тия всички високопарни издателства могат да прокламират, декламират и пропагандират подкрепа за неиздавани писатели колкото си искат. Тия приказки само звучат добре, но фактически не съществуват. Истината, наистина, е, че без връзки тук там и протекция на някой по-нависоко нищо не става! Не само в литературата, не само в държавната администрация...НАВСЯКЪДЕ! То си е свършен факт.И колкото и огорчена, ядосана да съм аз, няма начин да се боря против тая порочна система, а и нямам такова намерение. Пък и нямам връзките за подобна революция.Колкото по-бързо го разберете, млади ми съратници, толкова по-добре. По принцип съм "ЗА" походите срещу вятърни мелници. Но силно се съмнявам дори храбрия, чаровен Дон да се навие на тая загубена кауза. Това е то! Грубо е, гадно е и означаване, че да искаш да се развиваш тук е почти толкова трудно, колкото котката да не изяде мишката. Но все пак няма невъзможни неща. Свалям шапка на хората, които избират да останат в България. Дерзайте!

Narnia, Middle Earth and Wonderland

The white patch of something grey-looking was standing ahead of us. Even after so many years of coming up to this points, I still find it hard to believe that is snow. In the mountain of Pirin, in the middle of sunny July, in my home country of Bulgaria winter always seems so far away, like it is never coming back again.
I used to think hiking was to become a hugely important part of my life. But that doesn't come often to mind these days. Yet, that image of the muddy snow, stuck in a place where sun isn't strong enough to melt it, is an often guest to my day dreaming mind. The feeling of that stone cold consistence warms me up in my coldest of days, pumping up magic and wonder up my veins. And in those moments I once again feel that reverence for the snowy patches of another, better reality.
Yesterday, just near midnight, I walked the quiet street of my home town. And I swear to you, I could hear the silence, making its way up the cobbled streets and washing over me. Then came the scent of the rain, that was going to cover everything in the morning. That wondrous aroma of hope... Where was I all these years? Is this the place I grew up in? Why haven't I seen all the beauty sooner? Are the green hill sides other patches of that other reality? Is my balcony a viewing room to a better world?
I have a lesson for you today, you wonderful people! Don't let your future get in the way of your present. See all the beauty surrounding you, even when you think there is no beauty at all. Even if your road ahead is a cobbled street, those have a charm of their own...

Turning tables

I knew he was rather the risk taker from the moment I shook hands with him. He told me his story and I still can't manage to categorize it. Was it sad, or happy,or miraculous that after everything he went through he was still in his right mind. I still find it amazing how other people, people that are complete strangers, may at times show you the answers you looked so hard for.I learned that day that sometimes you have to stop fighting the tide and surrender yourself to the numerous opportunities that come your way.
You told me your story. Now I want to tell you how it felt listening to it. You told me how lost you were and I, with my selfishness, thought about how I often times feel like fading in the blackness. You spoke about the pain of losing a loved one but how can I know what it is, when I have never been loved... You showed me the place in your soul where there was nothing but a hole, wide open, more hideous and crooked than an open flesh wound could ever be. And for a beautiful moment I stopped thinking, I stopped looking inwards to my tortured pretend to-be-problems. You helped me. Won't that stop the big black hole inside of you form widening?
Since when did someone else's suffering become so real? Or is it like that only for me? No! I will stop turning everything into a personal issue! That was what you made me promise. And I tend to keep my promises. You told me one last thing, before you went back to your exile. Do you remember? You told me that we are all together in our loneliness. And since that day I've never felt lonely again. So know I want to help you,my miserable friend! If we are all together in the happiness, if we're all together in the loneliness...then you were never alone! Want it or not, you never will be!

"First man in space" day

Today is a great day for the planet! On this very day, only half a century ago, one extraordinary man flew out in space for the first time in human history. Funny thing, that is about the same time the world's greatest science fiction novels came to life. Or is it?
Truth to be said there were always dreamers in our world. Though some may have been called "plain crazy" throughout time, the dreams always endure. Yuri Gagarin's flight was the high point, the culmination of humanity's eagerness to question every possible limit. And after that it brought a new era with itself - one, when people's dreams became bigger and bolder.
I, myself, am a sucker for sci-fi. I pretty much read everything that has other planets and space flights in it. But, actually, all those books, movies ect. are flights of the mind.
Yet, this day is not only about the first flight in space. It is also the day to remember a human being, much like ourselves, who took a first step for all of us. I can't imagine what he felt, or how thoughts paced through his mind. I only know that without that first man in space, humanity would have had a different face today. So let us be free of all prejudice and differences today and celebrate the great journey of the human's mind and the historical journey of one great man!

Ново начало

В духа на една нова личностна епоха, с изгрева на едно ново светоусещане или просто защото така искам, в идните 10-20 дни( може да се проточи, докато си правя гавра със себе си) ще обявя лична кавга на егоцентричните пориви на ултра-антропогенната си природа. Тържествено обещявам, че няма да говоря за себе си, чувствата ми, емоционалните падини(ще избягвам да разказвам и как говоря на цветето върху масата ми). Много практично, нали?! Сигурно се питаш за какво тогава ще пиша - и като казвам "питаш" не използвам личното обръщение като художествен похват, а като частно обръщение към единствения си читател. Миленка, това е за теб, бебчо!
В една много изтрадала книга, предвидливо наречена "Първи стъпки в писането", попрочетох, че трябва, за отскок, да пиша за неща, които добре познавам. Така че, задраскваме последните 9 месеца писане. Е, действително няма как да ги задраскам (там имаше някои интергалактически прозрения и една две врати към паралелни вселени).
Почваме на чисто. Най-вече, защото отказвам да приема, че "нямало такова нещо като ново начало". Има, защото аз така казвам.
И сигурно тръпката за първата тема расте в слънчевия сплит както расте егото на новопръкнал се секси български актьор. Днес ще говоря за окосената трева.Опа...почти да забравя, че вече не говоря за своите емоции...
КРАТКО СЪOБЩЕНИЕ:

По причини, непредвидени от списвачката на тая страница, днешната тема се отлага за друг живот, когато пак ще бъде егоцентрик.

Където умират мечтите!

Гълъбите отново енергично се разтъпчват по ламаринения ми перваз. Тази сутрин не поздравих Слънцето. Но май гълъбите са го направили вместо в мен. Преди ми се струваха много нахални. Сега малко ги съжалявам. Те летят, а им се налага да се разхождат по моя жалък перваз. Защо ли си избират такава изпаднала алтернатива?...
Тази сутрин пак чувствам отчетливото парене от ляво на гърба ми. Може би ще е важен ден?! - Кого залъгвам? Тук дните винаги са еднакво разочароващи. И като казвам тук нямам превдид нито мястото, нито времето. Имам предвид там горе, в изолираната ильозорна представа за реалност, която нарочна съм си създала, за да ме ограничава. Понякога се чудя дали си въобразявам или моите тенденциозно изолиращи представи за реалността и самата реалност вече не си препокриват плашещо акуратно.
А дали Студентски град всъщност не е една огромна черна дупка, която разяжда всичко, докоснало се до нея. И превръща всичко в себе си - мръсна, гнусна, гротескна метериализация на някаква неясна, отдавназабравена идея. Тъжно ми е за всички, които живеят тук и за мен, самата, ми е тъжно. А тия, които искат да останат, направо ги съжалявам.
Всички!(не преувеличавам) идват тук с очаквания, каквито и да е. За по-забавен живот, за по-добра среда, за по- удовлетворяваща перспектива. А после само минаваме, безучастни, покрай претъпканите кофи и мръсните градинки. И не искаме да гледаме разлагащата се, воняща, мръсотия, защото донякъде ни напомня за разпадащите се очаквания. Но всеки има право на избор и аз дълбоко уважавам това.От мен, толкоз! Аз вече съм се ориентирала към една ВМЦ ( Въздушна МечтоЦентрала). Astalavista бейбита! So long suckers!
P.S. Предайте моите съболезнования на мястото, където умират всички мечти!

Cruel addictions

I live in two realities. Separated. Far away from one another. No connection. At all.
The one you all know. It is hard mater. Hard emotions. Empty of beliefs. Almost empty of hope. But we all somehow endure it, clutching so hard to it as if our life is at stake. It is brutal and grotesque. It makes you want to cry, scream and run out of fear most of the time. Yet it is addictive. This reality makes you want more, just to see how far you can go. How long will it be before you break? How long will it be before I break? It is obscene, comical, laughing in your face. Most of the time I feel like I am looking at myself from a different angle and I can see how I slip further into the quicksands of obliteration,yet I cannot look away. What is this sick, twisted power that makes me want to watch? Is that the bloody contract we have signed to enter this side of life- To watch yourself slip away, unable to do a damn thing about it. And still feeling this sick thirst in your throat. For more! But what more?
And then there is this mind ensnaring place, timeless and nowhere to be found. It is the kingdom of glory. The home of the stillness that allows you to watch time passing,without you! The eye-watering emotions overwhelm me and I can finally breath without the pain of knowing some end is waiting around the corner. And yet I can't stay there any further. Not by choice but by the rules of some deal I have forgotten about.
I miss that time in the future when I will know! I love and hate having to wait. I miss my dreamworld and I give all my love to it!

Maybe...?!

I love walking in the dark. I fear the silence! Because there is no such thing as silence in this world, except the one within. Yet most of all I fear the fear itself. It drags you down to the gloomy parts of reality, where there is no hope. It crushes every dream and makes you immune to those. Fear turns man back the animal he once was. It can take away the sparkle, the glitter, the light we all live on. Only if you let it in!
I am not saying "Don't be afraid!" simply because it is impossible. It's in our nature, encoded as a deadly virus that can be awaken in every moment, by none other but us. Yet, there has always been a cure against it. I call it inspiration, some call it faith, others prefer to refer to it as epiphany. It's all the same. That great moment when a light bulb switches on somewhere in the far reaches of you mind and everything in the world is right once again.
Today I will go on speaking about the benefits of positive thinking or anything of that kind. Today is dedicated to my upmost surprise at the controversial states of mind people can dabble between in a matter of minutes. And I am not talking about those depression types that just need another happy pill. I cannot help but wonder what life would have been if we weren't so involved in the drama. But I guess question like that are purely useless. There's no point in questioning the pillars of our social or personal habits. Maybe if we weren't humanoid it would have been different. Maybe if we were reptile and thus with less than perfect hearing I wouldn't have been afraid of the silence. Maybe if I was a lizard I would've been able not to think, I'd just lay on a rock all day long. But those are one too many "maybes" and I'm not counting on it!

Лъвски

Страшно е да подгледнеш назад. Не! Забравете току що казаното. Не просто е страшно, ужасяващо е. За последните две години от живота си направих толкова много грешки, толкова пъти аз самата бях една грешка, че да гледам назад е болезнено. Предполагам никой не иска да греши. А и да си признаеш е достатъчно трудно. Понякога ми се иска засрамващо много да се върна назад и да направя нещата наново, или да изтрия случилото си ( в най-добрия случай). Но тъй като и двете са невъзможни погледнати под зорката лупа на квантовата физикиа, аз, някак, се приучих да живея с грешките си. Може би най-голямата ми грешка беше да вярвам, че няма да се променя. Може би едва когато осъзнах колко много съм се променила почувствах потресаващия срам, от себе си, преди.
Изведнъж се оказах в най-големия ми кошмар - Бях почнала да живея живота, който исках и се провалях в него с гръм и трясък, затваряйки си всички изходи към нещо по-добро. И сега като в играта със столовете и тичането около тях, всички си намериха място, освен мен. Не се самосъжалявам, поне вече не. ПРЕДИ ме беше страх да искам, да се боря за желанията си. Сега призовавам всеки, който се мисли за велик и безгрешен да хвърли пръв камъка. Аз прескочих своя трап.На ТЕБ стиска ли ти?

Living and learning and growing along

Life isn't built of belongings. It is not full of what we buy, wear or eat. Life doesn't care about the education we receive, it doesn't give a damn about what car we drive or whether we have a fancy night lamp. Life doesn't ask you how much you earn and doesn't judge if you gain a few pounds. Life, however has it's pride, has it's needs. It can be a bitch, the big elephant in the room or the greatest thing that happens to you, in a whole lifetime. Life wants to be filled with friends, with stupid jokes that make you smile. It requires from you to squander time with visiting the dentist in order to be a friend, when needed. Life craves music even more than you do, because music fills the great halls of the soul's eternity. Life often expects from you to adjust to the unexpected. It bakes the hardships,that it later offers us at a quiet dinner. But it's okay because most things in it are inevitable.You may at times think that you are lonely when you're actually together with life in that loneliness...
But if only you make friends with your life, then maybe you'll finally realize you were never two different beings in the first place. So give your life the love it yearns for, the same love you want so bad. Give yourselves those seconds in a minute, when you are smiling because someone knowns you love banana juice. Let your mouth take up that smirky posture after a fun day with friends, just cause you have them. And most of all, trust - People may fail you but if you don't life is most certainly going to!

"Не" на злобата!/"No" to hatred

When you share your personal thoughts, your opinions and points of view there are bound to be a few misunderstandings. I am not THAT naive and in the complete consciousness of those risks here am I writing yet again. Today will not be about wise words or seldom witty quotations. Today I want to speak to you as human to human, as a friend to a friend. To all of you, who read my blog for all the reasons you have, and to those who discard what I write as stupid - Aren't you tired of hatred? My best intention always was to bring a little light, call out a little smile, bring out the best in our mundane lifes. So here is a piece of wise advise to anyone who in future may want to write another abusive comment, like the case from yesterday:Rudeness and bullying will NOT be tolerated in this blog! And to all of you wondrous people - Keep smiling, keep believing and always come back for more, because my spunkness is sure to never fade out!

Когато споделяш личните си размишления, мнение и гледни точки със сигурност могат да се появят едно две недоразумения.Не съм ЧАК толкова наивна и с пълното осъзнаване на подобни рискоте, ето, че аз продължавам да пиша. Днес няма да става дума за мъдри думи или ненадейни забавни цитати. Днес аз искам да се обърна към вас като човек към човек, като приятел към приятел. Всички вие, които четете блог-а ми, всеки с причините си и всички онези, които отхвърляте казаното - Не се ли изморихте от злобата? Моите най-чисти намерения винаги са били да поднеса малко светлина, да привикам някоя малка усмивка, да изтъкна хубавото в скучното ни ежедневие. Тъй че, ето един мъдър съвет за всеки, който в бъдеще реши да остави злобен, ядлив коментар( както се случи вчера): В този блог грубиянството и гаменщината няма да се толерират! А всички вие прекрасни хора - продължавайте да се усмихвайте, продължавайте да вярватe и винаги се връщайте за още,защото моята смелост няма скоро да се размие!

Last morning's glory

Today is a good day for laziness! I'm guessing that's not the kind of words you'd expect from a supposed-to-be-inspirational rubric.But I don't give a hell about anyone's expectations. It's time, my friends, to draw that glorious line, when we say "ENOUGH"! Shout it even! Revolutionary thoughts come to me today, given I am prone to such causes.
I happen to read this incredible book at the moment, that has talking fish for main characters. As fascinating as that is, it's not the reason I'm bringing it up. This morning I came upon this excitingly insightful thought

Sometimes searching for something is the only thing that makes it lost.

Reading through those lines was kind of a light-bulb moment for me. Don't we all search for something, not realising that the search drags that thing further away from us?!

Let us not forget my TOP lamest proverb of the day:

A good man is hard to find

This modern day pseudo-wisdom seems to be reaching new, unknown heights of the human faint-heartedness. Actually it all depends on the point of view. And as we discovered a few lines upwards, searching is a completely wrong strategy. I'd call a meeting of the desperate spinsters but they kicked me out of the fellowship.

So, dear people, stop your searches! Just enjoy what you have, if you have something that is(I pay my respects to all the hobos).
Yours truly, Edda, mayor and sole citizen of Spunkster city!

Daily Dosage

Welcome to Spunkster city you all! It's that time of the day when my witts, eyes and stomach start working properly so that I am in my powers once again to facilitate the transition of universal kind-of-wisdom to your thirsty brains.

I will start with a favourite quotation of mine:

I love deadlines. I like the whooshing sound they make as they fly by.
Douglas Adams

Don't you just love the intergalactic vitality that grows all around you?!
And here comes my TOP lamest proverb of the day:

Better late than never

Hell no! Take it from me, I'm usually a very patient friend, given that all of my friends have it in their blood running late. So - NO! I'd very much prefer better never than late.

And when it comes to those words that are supposed to ease every soul's eagerness... There are no such words. Nothing anyone says can make you feel better, unless you seek the relief of words. I for one often do. But it's not words that heal, it's the personal conviction of it. So believe, people!. I know how lame that can sound, most of the time I don't. Yet, there are very few things that feel better than looking at the sun and believing it does you good!

There you have it! So for now, keep smiling, keep being hungry and thirsty because relief will come sooner.
P.S. And I will see you tomorrow!

NEW! Wise words, lame proverbs and food for the hugnry

People (and by that I mean older than me people) often denounce my opinion on life matters just because I am young. Since when does that stop me or anyone else from having crappy experiences? So I'm starting this new rubric thingy just to bring peace to all the souls who need a daily dosage of inspiration, spunkness and something out of the reaches of ordinariness. So:

Fear is a natural state of mind! It is not about being brave and trying to forget fear. Real art in life comes when you let fear thrive and keep living in defiance of it.

My TOP lamest proverb of the day is :

When a person really wants to do something, he will find a way of doing it.
Oh, come on! So if a really really want to grow wings?!

So feed yourself people! Be happy, be yourselves but most of all- be hungry!
Greetings from the Spunkster city!

P.S. See you tomorrow!

Хор Сретенского мужского монастыря - Конь

Порочният кръговрат на уродливата родна реалност

Аз не съм егоист. И не! Не пиша дълги словоизлияния, които привидно не са свързани с мен. Поздравявам всичките ми псевдо-приятелки, с които взаимно не се понасяме, но от обществен свян тихомълком се траем. А на действителните ми приятели им желая безобразно прекрасен ден(айде стига висяхте пред тия компютри)!
На мен ми е пределно ясно, че всички хора си имат мечти. Някои ги наричат цели. Но това са предимно безкрупулните, амбицирани до безсрамие мотивационни откачалки, които са оперирани от идеализъм. Понякога е малко обезкуражавощо за една 20-годишна девойка, когато един ден се събужда и не е станала нито кино звезда, нито профи танцьорка, нито талантлива нещо си,каквото и да е. Страхотно е, че някои намляскани от кармата си късметлии ни намигат от поредното гланцирано списание. А междувременно ние всички останали какви сме?! Обикновени хора? Ами не са ли всички такива? Доколкото чувам най-тайните правителствени лаборатории вече са прекратили търсенията на Криптон.
Зарежете супер героите, станете супер хора! Добре де, това звучи твърде мотивиращо нескопосано. Поне този път няма да говоря за неусезаемите проблеми на изгряващите обществени принципи. И за да се върна на първоначалната си тема - Вие не сте ли се замисляли като станете сутрин какви сте? Аз,доста често. И макар да е твърде широкоскроено като разбиране, аз искам да мисля за себе си като за пишещ. Няма да кажа писател от скромност и донякъде заради надменността на всички онези в България, които се зоват така. Съвсем до скоро нямах представа, че и литературата, най-вече литературата, е солидно завзета от снобизма на родния елит. Тук рядко има място за някой млад, неопитен писател. Опазила Богинята да се даде шанс на някой без познати тук и так. Това ме ядосва, гневи ме, прави ме безпомощна и де-ентусиазирана. А тези, които ме познават, знаят, че това е доооста трудно начинание. После само някой да дръзне да ме съди, че искам да излазя от тая дупка! Искам някой да ме чуе! Искам да крещя и да се бунтувам, да бъда революионното себе си! Ти мислиш ли, че тук е възможно? Защото аз опитах и нищо не се получи.

Празничен стрийт бизнес ЕООД

На мен пък не ми се празнува!!! Не, не искам някой да ми подари закъснял букет на самосъжалание, нито да получа твърде окъсняла валентинка с проникновено обяснение на романтични влечения. Нито пък имам желание да споря със съседите ми от долния етаж, които са на мнение, че всеки петък е национален празник. В Студентски град май всички си го мислят. Снощи отидох до магазина по анцунг и плитчици, с любимите ми кецове, разбира се. А отпред се бяха изтъпанчили всичко що има женски в тази своеобразна септична яма на "любимата" столица и всички до една бяха с топирани косички и притеснително къси поли. Стига бе хора!Снощи беше такъв студ! Аз не се обявявам против мейнстрийм общественото движение на кифли и барбиетки(дума-запазена марка на Генерала). Но определено се обявявам против практиката на измислени поводи и грешни осмотрения. Вместо да вземем да бъдем по-добри жени на вчерашния ден, мнозинсвото се превръщат в нервни кучки, които си мерят букетите. Алелуя че най-накрая и жените ги обхвана истерията с размера!
Аз пък обичам да празнувам обикновените дни, ония дето са спокойни и тихи. Такива са дните, достойни за истинска радост,защото съзглеждайки скоростта на масова изнервеност на човеците, ското и тия случаи ще бъдат малко.
Може би най-гнусната част(зарежете факта, че живея в студентски град, вече се примирих) е, че всеки повод за радост се превръща в доходоносно стоене по улиците за армия от дребни търговци. Колко е мило да си купиш мартеничка от брадясал чичка със засъхнала кал под ноктите и мазен поглед? Или пък гражданинът от ромски произход да ти пробутва карамфилче в грозна хартия за лев и половина в някой подлез?! Тия всички хора сигурно добре са припечелили в отминалия месец на масово търсене на улични сделки.
На мен лично любимо ми е,когато на входа на почти всеки подлез, някой се опитва да ти продаде религия." Купи си богородичка да те пази!". Ако бяха толкова загрижени за личната ми сигурност да запалят една свещ за мен!(безплатно, ако може) "Аз съм езичник!" - леле, колко обожавам ужаса в очите на бабичките при оттекването на думата в плитките им,религиозни мозъци.
Гадно или гнусно, но най-вече реално, всеки иска да припечели от нещо. А ние,дето нищо не продаваме, откъде ще спечелим? Аз и не искам да продавам. Предпочитам да давам,пък който иска да си вземе!

Evolution of the guilty pleasures

Inspiration; patience; gratitude;fear; darkness; uncertainty; more fear and then came the rejection. I've always gave a lot of thought to the phrase " a live like a film". Isn't it the other way around? Didn't films began from copying reality? And how did we come to this that only films can give us the kind of emotions we so much yearn for.
I am not going to take the part of the critic of humanity, or reality nonetheless. I have a guilty pleasure of my own when it comes to stealing supposed-to-be-real-life experiences. I read lots of books, way to much for someone who doesn't stop nagging about the lack of a social life. In a twisted, yet romantic kind of way, books have become my social life. Maybe that is why I started writing and love it so much. You can never just get, you have to give. Doesn't matter if no one reads what I write. The simple fact my thoughts go out there in the world makes me feel better, makes me feel a part of something.
My father's guilty pleasure is watching crappy music television. A friend of mine collects backstreet boys stickers, secretly of coarse. And I know this girl that actually adores walking but naked whenever she is home alone. It wasn't long ago that the most popular and innocent guilty pleasure was watching Dawson's creek. And then came the era of teenage drama and it all became soooo conventional. It feels like we all search to find something that will makes up feel guilty yet good that it all seems like a hysteria to me. Do we still have simple pleasures, free of guilt? Are we still capable of enjoying the simple things in life? Or is everything part of the natural evolution of the human consciousness? And maybe the biggest question yet - Will I ever stop asking questions? Don't know, don't care and I actually don't mean to bore you to death.
Rejection, sympathy, loneliness, sweet loneliness, pleasure, buying a one room apartment, getting a cat, more pleasure(?)... And it all comes down to getting home and reading another book.

The Script - Nothing (Drinking Version)

Fire Tornado Seen Spinning Over Hungary

Fire Tornado Seen Spinning Over Hungary

Are we all bastards?

There is nothing wrong with wanting to have a normal, carefree day. But there is lots of wrong, huge big mountains of wrong in actually believing a day in this messed up reality could actually be normal. Whether it would be the rude driver that almost hits the hell out of you on the pedestrian lane, the obscene cashier in the local coffee shop or the unbelievably arrogant man who pushes you on the bus door. There is always someone who will make you curse anxiously or even worse make you have no reaction at all. Just stop for a second there and think about it. All those people, they most probably want the same things as you as well.
It's funny how, even despite our best intentions, most people on the face of the world remain selfish bastards. I pay you my respects, all of you angered people. Yet,unlike my usual (almost)well mannered tone of writing, I refuse to continue being nice. If the fabric of reality was a bit differently constructed, we would have been able to see the millions of bubbles wrapped around each person. The same bubbles are selfish personal worlds.There's a shocker for you- You actually live WITH other people on the face of this planet. Wanting or not, you should learn to live with them.
Enough with the preaching already.I'm starting to sound douchebaggy to myself. I had a wonderful dream last night. And as the naive little girl that I really am,I continue living with the feeling of that dream. And my private bubble continues growing. Who knew I was such a bastard?!...

Желания на талази

Той ми подаде ръка за поздрав и още докато си мислех дали да протегна своята вече знаех какво ще последва. Изморих се да звуча сладникаво, лигаво романтична.Знам само, че толкова много и толкова време исках да ми пададе ръката си, че вече бях забравила какво е да бъда силната жена, която съм. Всеки път когато бях около него! А ето, че сега той най-накрая беше решил, че иска да се ръкува с мен. Помислих си колко ли жалка щеше да ме намери сега, ако знаеше какви пораженчески и унизителни мисли преминават през непослушния ми мозък.
И ето ни там, ръкувахме се и така красноречиво се блещехме един на друг, че нищой не си казахме. Просто продължавахме да се ръкуваме, твърде дълго, за да бъде делово ръкуване. А моето дишане бе твърде отсъсътващо, за да бъде това приятелски момент.
Не смеех да кажа нищо, макар толкова много да исках да кажа всичко, което от година и половина вече премълчавах. И докато сконфузно си държахме ръцете, без съвсем да знаем какво означава това, моето търпение най-сетне получи своето възмездие. "Ще ми липсваш."- "Толкова ли беше трудно?" помислих си. Толкова много зор, толкова елементрани думички. Тогава вече бях готова да кажа всичко. Щях като кокошка на разсъмване, недоволна, че петелът я притеснява, да плямпам, докато не ме заболи устата.
И тогава се събудих! Винаги се изумявам кокло точно е мазохистично настроено болното ми подсъзнание. Но това вече преминава всякакви граници. Аз съм едно момиче,което толкова прилежно се опитва да се убеди, че е щастлива и сама. Сънища като тези ме връщат светлинни години назад. Но после пак се оправям, евентуално. Отчаяно драпам към утопичната представа за щастлив самостоятелен живот. А нещо все ме дърпа назад. Аз самата! Чудя се дали пък тази вечер няма пак да сънувам него. Истината е, че аз съм тази, която ще каже думите и няма да е в сън. Но когато събера кураж, това вече няма да има значение...

Towel Stories - The Finale!

Усещам, че не следите мисълта ми, а пък е важно. Проблемът всъщност никак не е във физическото присъствие. Това, че Диди ( така се наричаше друговселенското момиче) не беше до него физически, не го притесняваше. Но, дори да не искаше да си признае, Мом се тревожеше от факта, че хората, които на моменти се намираха в близост до него, никак не вдяваха, че и умът му пътуваше между измеренията. Мом не бе от онези само-провъзгласили се мъченици, които се пишеха жертви на общественото мнение. По-скоро гледаше отвисоко на тези неща. Щом никой около него не го разбираше и дори не си даваше труда, той също нямаше да се затормозява, хабейки мисловна енергия за това.
Мом умря на 32. Никой не потърси отговорност за трупа му и затова го кремираха. В тази реалност никой не проплака и една сълза за него. В другата обявиха Ден на национален траур. Не мога сега да се впускам да ви обяснявам как точно стои въпросът с влиянието на малките подробности в ситуацията с паралелните вселени. Но ще ви кажа едно – кърпата повече не се появи в нашата реалност. Изведнъж се оказа, че двете реалности вече не бяха толкова различни и Диди можеше да си прокара път в тази, нашата. Но тя не изпитваше нужда да се мести, защото физическото за нея нямаше значение. В една друга реалност срещна Мом, много по-различна реалност, със съвсем различни закони на квантовата физика. Но законите на сърцето си остават същите, навсякъде. Въпросът е във филтъра на възприятие.

Towel Stories...Почти финални стадии на спораднични мисъл форми

Не можеше да повярва, че стои безмълвен пред лист хартия. Добре, че мацката беше в друга Вселена, иначе сега щеше яко да се изложи. На следващата вечер прикрепи своя бележка към влажната кърпа, тогава все още нова. Преди да се усети, водеше кореспонденция с момиче на кой знае колко несъществуващи светлинни години от него. Или май, както изглеждаше, само на няколко сантиметра.
Любовта, както той откри, бе странно нещо. Ако някой някога го попиташе – „Защо обичаш някого, когото дори не си виждал?”, Мом знаеше какъв щеше да е отговорът: “Тя пере моята кърпа!”. Бе почти сигурен, че масата хора ще видят само повърхностния смисъл на това заявление, но то имаше далеч по-дълбок смисъл...
Животът му течеше и бавно, и бързо, но не в зависимост от това, как го живееше, а според бързината, с която четеше писмата й. Не бе сигурен как да класифицира чувствата си – бе дочул отнякъде, че му викат платонична любов. За какви се мислят тия хора, да дават имена на такива абстракции, които дори някое неземно не би разбрало. Обичаше да изпозлва собствения си термин „неземно”, вместо „извънземно” – логически погледнато, според него, беше по – правилно.
Но нека не се отхласваме в подробности, макар че, реално погледнато, от субективна перспектива, поне според Мом, животът си е точно това – едно константно отхласване по пътя към каквото и да си тръгнал. Не си мислете, че историята му е кой знае колко изключителна. В наши дни такива истории има само във филмите и хората плащат, за да ги гледат. Истината е, че повечето реални животи са безинтересни, сиви и скучни. Е, ще си кажете, той си е имал гадже в друга, паралелна вселена, как може това да е скучно? Мом би ви отговорил следното: изтъкването на очевидното, не го прави по-заслужаващо внимание. Той си живееше спокоен живот.

Спазми

Един път ми се наложи да чакам на една италианска спирка за автобуси. От предполагаемо заминаване на автобуса, който по една странна случайност беше превозното ми средство до България, бяха минали 10 минути. Несъмнено това бяха най-дългите минути в менталното ми пространство. Бях се забавила малко в една малка болонска сладкарничка, а и в магазина за сапуни бая време откарах. Нямаше голямо значение, че току що бях изяла най-вкусната тартелата в целия ми живот. Мекият яйчен крем така съблазняваше небцето ми, че дори онзи италиански жребец, който по-рано ме заговори не можеше да ме отвлече от дъвченето. А онзи много си го биваше. Нали знаете как стереотипите често се насаждат в съзнанията ни без никакво нагледно доказателство. Е, тогава аз получих своето доказателство - италианците наистина са майстори ( и не говоря за тарталетата). Интересен факт(!): Почти всеки един италиански град си има своя наклонена кула- в случая с Болоня са цели две. Чудя се дали нароочно са се правили на интересни или италианските архитекти никакви ги е нямало в занаята - е, разбира се, освен архитектурните шедьоври. Може би те са били плод на ненадейни архитектурни срязвания на идейност в мозъците на няколко иначе бездарни строители. Както ми доказа моя случай с тарталетата, никога не може да си сигурен откъде ще изкочи поредната изненада на Провидението и ще те цапне здраво по тесногръдото ти недъгаво осъзнаване на реалността.
Цялата тая случка с автобуса и Болоня ме научи на няколко ценни житейски факти от великата книга на безавторни поучения:
Първо: Никога не яж сладкарско произведения на италиански площад, особено ако си от онези странници, който издават звук на удоволствие от храната!
Второ:Не си забравяй дамската чанта в магазин за ръчно изработени сапуни, без значение колко голям е фетиша ти към тях!
Ииии Трето: Не разчитай много на български транспортни средства - Те винаги закъсняват!

High hopes

I remember the first time in life when I felt lost. The circumstances have no relevance because no matter how much time passes the feeling stays like a candle mark on the coffee table. The wax soaks deep within the wood, leaving a reminder to whoever will drink his coffee next. It is the same with feelings. They never seem to fade away. Happy, inspirational or terrifying. Unlike memories they never go away. Feelings...
I do not feel the need to be vulgar or transparent in my writings. And if that is what you are looking for, you better continue your search. I am not judging. These days people are ready to say almost everything to be noticed and there is nothing wrong about it. It's just that at times I get scared by the lenghts some people are ready to go to in their battles for attention. That is not my reason for wanting to write. I may at times sound too far sentimental or corny even. Truth is, all my best wishes are invested into writing simple words. I sometimes get afraid of how complicated we tend to make our lives.And I know that by the end of the day I just want to hear something simple and soothing, something that will make me smile, or even cry but feel relieved.
And that is what I am trying to achieve-to make you smile, for yourselves. And if I sometimes make you sad or angry it is also a part of the deal. Forgive me if you find me too young to speak such words but...Life is all of that. It is incredible and frustrating and puzzling. We all know it. Maybe the most horrific thing about life is that it always goes on. Or were we those who go on? Doesn't really matter. Just smile, for me!

Inspirations and Disasters

The whole big deal with The Towel was born about an year ago. I had one of my infamous imagination's stagnations and I wasn't in the position of writing anything that could actually get anybody's appeal. But as most strange things in my life, the story that was meant for me to write popped up like a baby's but out of a diaper. I don't think at the time I fully realised how Douglas Adams has influenced me. And until this present day I continue believing that inscrutable are the ways of the writer's inspiration.
I tried a few literary contests but as predicted by my grave self-doubt I wasn't even noticed. My conclusion: It is hard work being a young literature involved figure in a country where the Higher Education is a peculiar dump for bad developed brain activity. I have heard the theory that if anybody ever understands what the Bulgarian Higher Education actual nature is, it will instantly stop it's existence. However, more are those who claim that has already happened. Don't go getting the wrong idea now. I am not full of spiteful, yet honestly spunky observations. Or am I?
Roaming away from the fields of intellectual discontentment, I strive go give both Bulgarian and English speaking readers. I don't mean to sound confident. With these out of this reality ideas of mine I always knew I sound weird but weird is fine by me. So, continuing my young tradition I will translate The Towel Stories in English. Not so much for someone to read them as to ease my consciousness. I can't help it acting bilingual. And often times I am not ashamed to admit I love it.

За една кърпа( Towell stories)... Продължение(то)

Нещото, което Мом държеше да знае за себе си бе, че не е пригоден да живее само в една реалност. Това бе неговата застраховка – за да не вземе да поиска по някое време да остане само в едната, по-гадната, разбира се. Може би фактът, че никой друг не го знаеше, правеше Мом да изглежда толкова странен и чудато отнесен. Не мислеше, че тези определения му прилягат – но пък и другите хора не го интересуваха особено. Е, поне не тези от реалността, в която се събуждаше всяка сутрин.
Ако някои хора имаха съмнения или бегли представи, то Мом знаеше за съществуването на паралелни реалности и това никак не го притесняваше. Беше просто една истина, с явно доказателство на стената в стаята му.
Разбира се, че в дъното на всичко стоеше момиче, жена, хомо-сапиенс от женски пол - никога не бе сигурен как точно да ги нарича. Не я бе виждал, но изпитваше към този определен обект странно чувсто на затопляне в зоната на слънчевия сплит – по последни данни, някои учени даже го наричали любов... Кой знае?! Можеше да се окаже поредният шарлатански номер, както продължилата 76 години заблуда, че Плутон е планета. Е, както и да е – нямаше да издребнява, поне не сега.
Откакто се помнеше, кърпата винаги бе с него и с нея - тя ги свързваше. Всяка вечер, след като се изкъпеше и избършеше, кърпата просто преставаше да съществува в неговата реалност и се появяваше отново сутринта - изпрана, изгладена, и ухаеща на виолетки. От петнайсет години беше така. Спомняше си много ясно първия път, когато се случи - все още бе тийнейджър и живееше в онази барака в двора на баба си и дядо си. Обмисляше къде да сложи новия макет на НСС Ентъпрайс 1701... - “Стар Трек”, научна фантастика, ера на космическите пътувания... Това другите трудно го разбираха. Сам бе направил макета, както и другите девет, наредени по рафтовете на един трагично оръфан скрин. Разбира се, че беше чувал тезата за Паралените вселени, както и онази, за огледалната, и не се безпокоеше много по този повод. Обичаше препратките към sci-fi и отчасти sci( като наука, разбира се). По онова време повечето още не знаеха какво е това нещо, изписано на английски. Не се притесняваше, защото, щом все още не знаеха какво е, вероятно никога нямаше да научат. Та, преди 15 години... кърпата, която бе захвърлил на леглото си, просто изчезна пред очите муОткакто се помнеше, кърпата винаги бе с него и с нея - тя ги свързваше. Всяка вечер, след като се изкъпеше и избършеше, кърпата просто преставаше да съществува в неговата реалност и се появяваше отново сутринта - изпрана, изгладена, и ухаеща на виолетки. От петнайсет години беше така. Спомняше си много ясно първия път, когато се случи - все още бе тийнейджър и живееше в онази барака в двора на баба си и дядо си. Обмисляше къде да сложи новия макет на НСС Ентъпрайс 1701... - “Стар Трек”, научна фантастика, ера на космическите пътувания... Това другите трудно го разбираха. Сам бе направил макета, както и другите девет, наредени по рафтовете на един трагично оръфан скрин. Разбира се, че беше чувал тезата за Паралените вселени, както и онази, за огледалната, и не се безпокоеше много по този повод. Обичаше препратките към sci-fi и отчасти sci( като наука, разбира се). По онова време повечето още не знаеха какво е това нещо, изписано на английски. Не се притесняваше, защото, щом все още не знаеха какво е, вероятно никога нямаше да научат. Та, преди 15 години... кърпата, която бе захвърлил на леглото си, просто изчезна пред очите му В пъ. В първия момент потърси логично обяснение, но, тъй като такова нямаше, си легна. Много малко неща можеха да притеснят естествената му склонноста да заспива мигновено. На сутринта кърпата отново се появи, с една бележка, прикрепена към нея. Беше сигурен, че почеркът е женски- само една представителка на онези странни същества, резидиращи под името жени, можеше толкова много да се старае със завъртулките. Бележката гласеше:
“В моята реалност теб те няма. А мен ме няма в твоята. И това прави двете места по-различни, отколкото можеш да предположиш. Не, че нещо ще се промени, но... кърпата е важна, тя може да бъде нашият начин да се свързваме. Не се опитвай да си обясниш как. И да, по-умна съм от теб! Бий това, слабако!”
P. S. ако и това ви се стори интересно-както казах- няма нищо срамно да си поискате още...