Копче за изключване - Част първа от "Животът на един Дънер"

В този град почти винаги духа. Дори да не е студено, дори да грее слънце понякога и да чувстваш топлите езици на затоплящата светлина върху себе си, винаги има едно подухване, което ти напомня колко студено може да стане. Отведнъж! ТЯ се увива хубаво в шала си преди да излезе. Има един огромен син шал и така силно го затяга около раменете си, че понякога и е трудно да се мърда. Но предпочита това пред всмукващото се в костите усещане за студ. Слага ръка върху дръжката на вратата, не с нетърпение, а с нежелание да излезе. Не се чувства спокойна в тази стая, тя не е неин дом. Но и отвън не е сигурно, не е уютно, не е вкъщи. Тя вече е забравила къде е вкъщи. Някъде е, със сигурност. И все пак, като че ли вече не съществува за нея. Излиза в малкото тясно коридорче и поглежда към съседната врата. Там живее другото момиче. Не трябваше ли вече да гледа на нея като на приятелка. Това няма да се случи изобщо, защото другото момиче е от друга реалност. Твърде откровено красива е и бърза с усмивките. Но тя може да усети колко фалшиви са всички тия усмивки. Не и се доверява и по-добре. Казва се Софи, тази, обърканата, със стегнатя шал. Откровено не харесва името си. Не си го е избрала сама и тази липса на свободен избор я кара да се чувства безсилна пред обстоятелствата. Когато някой я извика по име понякога забравя да се обръща, защото не се чуства като Софи. Чувства се като дънер на бук, в някоя гора. Но някои хора едва ли биха се чувствали комфортно да казват някому : " Ей, Дънер, подай една салфетка!". Какво толкова, това е едно нарицателно за витална част от копруса на едно дърво. Докато успее да се оттърси от напористите мисли за имена и дървета вече е на половината път до работното си място. Отведнъж задуха, по-силно отколкото и се иска. Грешно време за хубави мисли. Добре, че твърде рядко окачествява мислите си като хубави. А времето винаги е грешно. Софи му позволява да лети около нея, без да пита и поздравява. Що за живот е това?! Що за време! Скрива брадичката си в синия шал и усеща сърцето си стегнато в мъраня от съжаления. Приятелите на Софи сега са някъде много далече. Софи е сама. Сама в този ветровит град. Нейната история на свършва тук, но това не е и началото. Както повечето неща, които се случват на всички хора...Никога не усещаме кога свършва едно време и почва друго, макар сами да сме отговорни за тези потоци. Историята на Софи започна много отдавна. Но Софи все още не го знае. Затова се увива добре в шала си. Срахува се вятърът да не издуха всичко, което си мисли, че е...