Една блудна дъщеря се завръща

Казват ми Кати. Казвам се Кати. Преди три месеца, ама точно преди три месеца, аз напълно промених живота си. Да, едно от онези клишета, за които всички си мислим и от които неизбежно ми се гади, се просмуква в кръпчестите ми изречения. Сега уча археология, абсурдно много, абсурдно трудна и възхително предизвикателна. Не смея да казвам какви и колко уроци съм научила, това е поверитена информация, запазена за мен и моите въображаеми годеници. И все пак смея да споделя едно нещо, с чието обявяване, по всяка вероятност, слагам край на всичките си илюзии за световна слава и овации. Да...Да, сигурна съм някой със сигурност иска да срита високопарно замечтания ми задник. И ето го, идва, голямото признание...Не искам и няма да пиша на друг език освен на български. Ще си кажете: "Тая за к'ва се мисли, да си въобразява, че на някой му пука!" Но почакайте, само почакайте и ще разберете. И когато това стане, когато моето голямо нещо се случи ще се погрижа да се чуе. Големите мечтатели са такива с причина. Аз отдавна съм се отказала да се опитвам да се разгадая и не тая надежда, че някой друг ще се наеме. Може да ме намерите в някоя библиотека, като пейпър-джънки да се друсам с миризмата на стара хартия. Но такъв бил животът, понякога почелиш, понякога губиш- а понякога си странна гургутка на ръба на нормалното, ама от външната страна. Аз съм писател по душа, призвание и надежда. По неволя съм себе си и това е най-хубавото нещо, което може да ми се случи. А ти кой си? Къде си? Защо четеш такива глупости, а не вземеш да прилистиш Селинджър и Бредбъри!? На някои въпроси по-добре да няма отговори, а ако има да са така добре скрити, че цял живот да ги търсим.