Губеница

Обожавам да се губя! Никога не ми е било понятно защо хората толкова много се притесняват от това. А на мен толкова много ми харесва и често съжалявам, че нямам възможност повече да се губя. Няма друго такова нещо, сравнимо с паниката и сетне с изтръпването при намирането на вярната посока.
Понякога се стряскам как сама на изпозлвам свободата, която съм си отредила. Мога да пиша за толкова много случки и хора, а вместо това, аз всеки път гледам празното място и се чудя какво ли беше онова хрумване, което си обещах да не забравя. Глупаво ми е да се самоанализирам, при все, че вече съм гоправила, то пак си е глупаво. Как например поставям удовослтвието от отношенията ми с приятели над това от постигането на целите, мечтите ми, дори...
Веднъж написах един разказ за една кърпа и един неспасяемо загубен младеж. Вече рядко пиша разкази, защото след като онзи непукист се задяваше с кърпата те и двамцата се изпариха някъде, а моето крилато, незряло желание да бъда чута се загуби с тях. Блазе му!
Вече наистина сериозно почнах да се замислям- Дали хората,които ме подминават на улицата изобщо си мислят за живота. Или само аз съм толкова сбъркана, че да мисля най-напред за духовното, а материалното напълно да игнорирам. Аз по принцип много неща искам, но ще споделя едно глуповато, жалко наченаче на надеждица - Надявам се един ден така необратимо да се загубя в собствените си мисли, че да ми се наложи да живея в палатка из полята на моето извратено, видоизменено, мутирало подсъзнание. Та, докато този ден не дойде, аз със сигурност ще се опитвам да бъда налична. Или ще нъде по-добро решение да оналича опитите ми за връзка с кораба майка?!

MeaningLost

I hate people's expectations. Although most of the time it is them that dictate the tone of my writings, I completely resent them. Not the people, though. I find it rather intriguing that when it comes to people I actually don't have an opinion, at all. When I was a bit younger I though with time I would gradually grow to think of myself as of a part of that fast revolving around it's axis world. Well...I was hoping for that to be a bit more gradual. So, people are people. All I know for sure, is they are not me.
I feel like I should be honest to those who actually read my incidental bursts of thought. I don't really know why I started writing this blog. Maybe it was my need of being heard, maybe I needed ( and still do) my private space for outer space development; or by an insane, improbable turn of events I wanted people ( those same that are not me; you perhaps ) to read something that would make them think...
Think about loneliness, your loneliness; think about abundance, sunlight, empty shells and feelings without a body. So , have you?! Do you think about the hidden part of life that boils inside your own parts of subconsciousness. Do you think of the events that take place while your eyelids drop down for the second of a blink? Do you know where you came from? Where do you want to go? - Have you answered all these questions? Do they even bother you?
Well this is me - I am not trying to give you answers. My humble wish is to make you want to place the inquiries on your own. I'm in no right to tell you where to look for for the meaning of life. All I'm asking of you, is to ask!

Blood and snow

The day was cold. Not colder than usual and non the less I have my reasons to believe it seemed so cold to me because of the inner battle against nostalgia. I still could have been a part of a fairy tale but there I was, poignantly going back to the same mundane nonsense I resented so much. It was still early in the morning as I twined the warm scarf around my neck. I felt that horrible, eminent fear of the nothingness that was my daily routine. The streets were still covered with ice after the last snowfall. And just as I was getting ready to sink into my protective mind realm of isolation I saw it.
I always got that strange feeling at the sight of blood stains up on the white snow. Not fear, rather the anxious anticipation of grief to overcome me. The first thing that forms as a though, no, a plea even, it that there would be no more blood further. Sadly, there was no one there to answer my prayers and after two more steps - another blood trail. I couldn't get my eyes of the bloody red and how it contrasted to the white, innocent snow. There were in the shape of dog paws, only one, by the looks of it. And the trail went on, as if following my route, or was I following its. The thoughts and images that rushed into my mind were disturbingly clear. The poor thing must have been in so much pain and weakened by the blood loss. I could almost feel its fear, as I walked its way. With every other step I felt the possible horror if seeing the poor dog, lying dead on the side of the road. I felt such impossible tragedy, as if my own life was going to end any minute now. The crimson trail gave the feeling of inevitability...
And then I heard barks out from the bushes, on the left side of the street - just were the trail was leading. Two dogs were barking at each other but neither one wounded. There was only one thing to be assumed. The dead dog was lying there, drained of blood and neglected by pure human impartiality.
I knew I could not stand the sight of the dead creature, not because I was disgusted, but because I felt I would break down. So I went on, leaving the barking over a dead body dogs behind me. Even then I knew I won't be able to delete the vision of the bloody trail off my mind. Last night a life was lost. And besides the two dogs, I was the only one that aware of it.
I don't hate snow, I don't even dislike it but I fear it. For as some people adore how it leaves a clean blanket over the darkness and filth of the world, I know that snow doesn't cover anything. It only always brings out that, what we least want to see.

Систем ерърс

Червени точки по кожата ми. Винаги се появяват за малко и после изчезват, заедно с ехото от гъделичкащата болка. Миризмата на ацетон ми харесва и после отварям любимата си боя за нокти. Някога ходех по терапевти да решевам проблема с неудобството от пола ми!-Тъпанарка!
Не познавам нито един мъж, който да може да се наслади на удоволствието от епилация, лакиране и скубане на вежди, поне нито един хетеросексуален. Съвсем до скоро това си беше чисто женска привилегия. Но не, сега вече наричаме мъжете, които обичат да са спретнати и красиви "метросексуални". Никак не ми се иска да звуча осъдително. Дълбоко уважавам естетическите наклонности у всеки представител на хомо сапиенс. Но имам един въпрос - КЪДЕ ИЗЧЕЗНАХА ВСИЧКИ МЪЖЕ?
Обличайте се добре, скубетес и веждите, но в името на Богинята, дръжте се поне като мъже. Може би съм малко консервативна когато става дума за мъжко поведение. Не че не ми харесва да съм съвременна амазонка в еволюиралия вариант на страшна градска джунгла. Но (ВНИМАНИЕ МЪЖЕ) всяка жена, всъщност иска да се чувства като наградата за най-голям улов за племенната трапеза.Тъй че, хващайте лъковете и ходете да умъртвите някой нефтен концерн, докато ние се правим тайно косите с мини-преса в тоалетната на мола.
И в никакъв случай не ме слушайте, ако сме отчаяни от живота самотници. Аз съм изпълнителен директор на борда на неудачниците. В един идеален свят, всеки мой пост тук щеше да има ключови удари върху общочовешките предразсъдъци и светът щеше да стане мноооого по-добър. Но в дисфункционалното подобие на космос ( хармония, задните ми части!), което обитаваме аз съм производител на гласове в пустиня.
Оставам си жена в търсене на химерата-свестен мъж- докато се правя на самодостатъчна феминистизирана девойка. А ти разбра ли вече кой си?