Love thy neighbour?

I have never been into religious matters. Well, except rejecting every single principle that seemed meaningless in my harmonious table of beliefs. And that is how my grandparents biggest fear came to life - surprise,surprise - I am somewhat of a non-Christian.
Once when I was little my grandma tried to teach me the so called "Ten commandments of God". She was so thrilled and almost exalted every time she pronounced the 10 must-follow-rules of every rightful Christian. And I remember how I always had only one question in mind - Of which god is she talking?...
So, I didn't learn those commandments. Mainly because I believe every man has to create his own moral code, based on the mistakes he/she has made him/herself. However I always reminisce that time I heard them. And now, as I am older and capable of refusing to listen to such pleasing to God speeches, another question evolves. Why in sanities name, didn't that god order us, plain humans, to love ourselves?
Can you even begin to imagine what history-changing impact would such a commandment have had?
Because we as children are not being made emphasis on the great importance of loving and respecting thyself, we can never truly learn to love others.
You may try it sometime - loving yourself. It's great, cheap, comes in every shape and size and immensely cuts the money needed for a shrink.
In the spirit of the new year that is right around the corner from where I stand, I have something to say to everyone who reads my verbiages. Love yourselves! And don't forget to occasionally give love to others. Read more books, spend more time outdoors and of course read my blog! I'm kidding, or not... Be happy, even without reason, and happiness will come to you!

P.S. Go n-éirí an bóthar leat!
Have a good journey!

Гринч и Бамби

Аз съм себична, груба и лицемерна! Лесно се обиждам, горделива съм и навярно имам повече недостатъци отколкото на някой би му се искало. В никакъв случай не го казвам под формата на самокритика! Констатирам тези мои личностни прояви след подробен и доста болезнен анализ на отношенията ми в... ами, всички останали хора.
Обожавам приятелите си. За малкото хора, които смело и вече без опасения мога да нарека така, все още не съм усещала граници на своята отдаденост и обич. Все още... Но една друга тенденция си прокарва път в чупливата ми поведенческа вселена. И се чудя дали я има само при мен, или всички се чувствате така и противно на всичките си желания, създавате една такава парадоксалност, както аз.
Та... Колкото повече обичам приятелите ми, които по стечения на животите ни, са далеч, толкова по-малко общувам с тях. На тези хора, които често пъти обожавам и ми липсват болезнено, е, точно на тях никога нищо не им казвам. Що ли?! За да не се подсещам аз редовно, че живота се изменя и бяз моето позволение.Не звучи ли логично?- Нали ви казах за себичността...
Една моя приятелка би използвала думата "центробежна", ама няма да й вземам патентованите гузни удоволствия.
Сред нещата, които като доказана циничка обожавам, е развенчаването на умопомрачително безвкусни клишета. Няма такова нещо като "най-добър приятел", както няма "приятели завинаги". Хората се променят без предупреждение и бяз всякаква следа този, който си бил завива зад някой контейнер. А с него и старите отношения. Да, някои се променят, пък други си остават дечковци завинаги. И колкото и да не ни се иска да си го признаем, тези, които наричаме приятели, са тези, от които имаме нужда. Докога?!
Но пък има и една друга истина, в която отчаяно романтизирана част от мен безапелационно вярва. Когато обичаш някого, наивно, безкористно и искрено, няма защо да имаш нужда от него. Няма защо да сме себични.Стига да сме приятели! Стига, когато можем да се съберем и да се даваме обич...

Едно време, някъде много далеч, не и тук

Сутрин обичам да оставям кафето на котлона, след като се е сварило. Всепроникващата способност на уханието му работи винаги в моя полза. Прането, глътка кафе, чиниите от миналата вечер, още една глътка. Обичам рутината си. Но тази сутрин бе различна, защото миналата нощ бе по-различна от всяка друга в моя живот.
Обожавам да танцувам, да се отпусна, да се отдам така на ритъма, че да няма връщане назад освен единствения изход - пълно опиянение от движенията на тялото ми и усещането за погледите върху мен. Никога не съм била лесно момиче. Дори държа да отбележа, че досега винаги съм била била принципна шо става дума за сексуалния ми живот. В мъжете винаги търся нотката на дългоустояващо кавалерство преди да се отдам на свалки. Е, не съм сигурна точно какво търсих онази нощ, но когато усетих топлия дъх по раменете си, се заковах на място. Сетне усетих и топлите му ръце върху кръстта си. Знаех много добре кой е той, но боговете са ми свидетели, до онзи момент не предполагах колко много си падам по него. Не ми каза нищо, само стоеше там, галейки нежно шията и горната част на гърба ми, там където роклята ми издайнически откриваше меката ми кожа. Не го виждах, но усещах онова униклано желание, желание да ме има. Сякаш с всяко свое издишване ми казваше,показваше, че иска от мен повече, отколкото и той бе предполагал. Изърнах се на пръсти и заковах погледа си в неговия. Бавно спусна ръце по гърба и усещах как иска да ги спусне дори по-надолу, но знаеше добре, че не бях такова момиче. Дори мисля, че самият факт, че не знаеше точно каква съм всъщност, така го подлудяваше. Наведе се до ухото ми и прошепна с кадифения си глас ала- Боно: -Боже, колко си секси!
Не успях да активизирам иначе бързия, остър ум да измисли нещо умно и вместо това само се усмихнах като лъвица в оплодителен сезон, с нужната доза животински нагон и агресивността на хищник. Думите, които последваха бяха логични и емоционални едновременно - Твърде много оксиморонни събития за моя вкус,но все пак... :
-Взимам си якето и те чакам отвън!
Дори не се постарах да изглеждам изненадана и противно на всичките ми издържани модели на поведение, кимнах и му казах, че след малко и аз излизам. Вървяхме прегърнати до стаята, дори и да не знаехме в коя стая точно отиваме. Не мисля да разказвам подробности от последвалите събития, кактовече казах, имам си принципи.
Но сутринта беше различна. И аз се бях променила с нея...


Enjoy, Ada!

Бегълци

Той е много красив мъж. Нали се сещаш как всеки сега се причислява към някой пагубно нашумял стил- музика; поведение; облекло - то е почти едно и също. Е, не и той. Той е един самостоятелен стил сам по себе си. Неуловим и неопределим, винаги някакъв и никога безличен. Беше се облегнал вяло на оградата, отвън пред кафето, където работя. Денят бе от онези мрачни копелета, които нарочно искат и ти да си нещастен. Но той сякаш създаваше около себе си собствена атмосфера на покой, непокорство и непукизъм. За историята му научих не от самия него. Ръцету му, конвулсивните свивания наустните му ми я разказаха.
Той е самотник, от професионланите. Не че не му върви с връзките, по-скоро на връзките не им върви с него. Бил женен веднъж, не знам какво се е случило с жена му. Имал един приятел някога. Но онзи много се захласвал по някаква кърпа и един ден изчезнал. Той е тих, мисли много за миналото.
Устните му се свиваха отново и отново през няколко минути и пукаше пръсти при всяка възможност да извади звук от хрущялите си. Чух гласа му само веднъж, а след това и всяка нощ, когато си лягаш твърде късно, за да има нормални будни. Отново и отново чувах топлия, незаинтересуван шепот в ушите ми.
-Загубих си мечтата.
Не ме молеше да му помогна, нито да му дам малко от наличната моя. Нито тъгуваше, не скърбеше. Но пък нямаше мечта човекът!
Не съм сигурна дали искаше мечтата си обратно. Но едно ще ти кажа- Аз исках мечтата му. Колко ли трябва да е била велика и животоутвърждаваща, за да остави след себе си една такава парцалива кукла с порцеланови черти?!
Малко след срещата с него аз изгубих своята мечта. Нямаше какво друго да помисля, освен, че е било заразно...или нарочно. Нима бе възможно той да бе отвлякъл моята мечта, с потайните си полуотворени очи. Или наистина е било заразно? Или пък моята мечта, на която въздадох твърде обширни еманципаторски възможности, сама не ме напуснала.
Не е нещастие. Не е празнота. Дори апатия не е. Сега го разбирам. Когати си тръгне една мечта, тя си взима и искрата. А без искрата няма смисъл да плащам сметки за отопление.
Някой някога беше казал, че когато мечтата умира, се ражда друга мечта. - Глупал! Или аз съм глупачката, задето не бях убила моята...
Когато мечтата си иде, непоразена от напреднала възраст или луда крава, а всъщност е на някой екваториален хамак без теб, не идва друга мечта да я замести. Нищо не идва...

My little duckling

My hair was shinning at the site of the suns gentle touch. It was a calm winters day, not far from the ending of another year. These were the last times I would be able to marvel at my mountains because I chose so.
Throughout my hole life I believed in life I would get what I need but I never left myself any guidance in relevance to personal choices. What I had to learn the hard way is that life goes on. It won't stop because you chose wrong, or because you missed the train. And it most certainly doesn't stop when you want things to just stop changing.
I always get that bitterness on the top of my tongue when I feel that everything surrounding me slips out of my firm grasp of control and heads to its own path. That is why I began changing things before they change their own. I cut my hair, colour my hair, let down people before they let me down...
Then she came into my life. Or maybe she was there since the beginning . At first I didn't know if she was the right one to trust. But I needed that kind of a person, of a friend, so badly I felt I did not have another choice. She has a name so close to mine and I think that helped me feel towards her the tenderness you could bestow only a sibling with. And then came the love, so natural and nurturing...The love one would feel for a comrade in the battle for truth. As love tends to grow, so did mine. And it develops, always assuring me it will not dissolve. But that love never assured me it won't change, neither did she.
The friendship between women, as I learned is hard work. And opposed to some beliefs it is much harder than the one with men. It could be pure and free of doubts, could...
We both grew, changed, feared, fear, love and dream. And that makes me not want to let her down.Should I be afraid?

P.S. To my dearest friend!

Damien Rice - Volcano - Official Video

Birthdays and wonders

I'm not that much into Christmas! Happy birthday Jesus! And that's that. Why should I be celebrating the birthday of a guy who if so long dead that he doesn't even facilitate his own party. Okay, I don't want to sound all grumpy and no fun. I love giving gifts and accepting them for that matter. And I've always loved how this time brings our hole family together. But the thing I love and hate the most- it's probably the only time people think of magic as of something pretty.
Because magic and the wonderous world of everything that is extraordinary is just next door...
I have always loved reading books, always preferring those that have low tolerance for reality. And you know that feeling when you finish a good book and you feel so sad because the gateway to that other world has closed...Enough with the sobbing, I'm not into disclosing personal states of emotional instability today. I just want to- contrary to the all penetrating spirit of Christmas-mock at all those pitiful sad people who don't believe in miracles. I am not talking about magical spells or out of this world creatures. Let me ask you a question and promise me you'll answer... Have you looked through your window lately? There's the sunlight, the clouds and the cool air late at night and early in the morning. And there we are- humans- breathing, thinking, feeling, with skin and bones and opposable fingers. Don't you ever wonder how we got here, what we were and how we can think and want to change.
I love the warm touch that fire radiates. I love hearing my voice when I read British poetry, I love the way I feel like flying every time I hear a beautiful song. And I know you love many thing as well. But most of all I love how I can live through every day. So next time when you go out and see a decorated tree, hear a Christmas jingle or hear "Marry Christmas" don't get excited about the holidays. Get excited because you can do anything you want to!

Пътеписности

-Завий тук в ляво!-Марчето беше седнала отпред. Така става като играеш камък-ножица-хартия - аз пак се оказах отзад.
-Как в ляво!? В дясно ми се струва по-правдоподобно.- бях се настанила между двете предни седалки и следях за ситуацията.
Беше ново място, а ние не сме от най-ориентираните екскурзианти. Най-накрая на Надето й писна и сви в ляво. Започнахме да си викаме истерично, ама то си е нормално в кокошарник като нашия. Музиката още от тръгването ни гърмеше в ушите ни - травъл рай. Е, не беше много райско като припявахме с Тупак и Айс Кюб, но мисля, че боговете ще се смилят над нас.
-Пътя напред е затворен-в гласа на Надето чувах онова опасно гърлено ръмжене и виждах как Моника(вената на челото й) започва заплашително да изскача.
-Дай тука в дясно!-настоях аз.
-Ти се в дясно искаш!- Марчето беше подпряла моите слънчеви очила без рамки на носа си. Наричаме ги Монокъла.
-Тва там отпред табела за София ли е!
-Опа!- най-нелюбимата ми фраза- Виж, може и до Самоков да се иде.
Уви, не беше удачен момент да бъда забавна. Колата се спря и Надето спусна прозореца си. Един дядо с изрязани гумени галоши, кепенце и плетено елече, и с изкоренени хризантеми под ръка ни се усмихна беззъбо:
-Добър ден, да знаете накъде е Белово?
-О, ма то тука е пътя за София, Белово е в другата посока.Там долу свийте в ляво и сте на околовръстното.
Усетих зли погледи по бузите ми. Добре де, бъркам се понякога. Спряхме да пишкаме, беше много належащо. Но то по това околовръстно нямаше дървета. За да избегна по-нататъшен повод за срам, ще кажа, че историята мълчи по върпоса.
-Кое е тва село?
-Момин проход!-виждах отстрани ЖП линията и усещах триумфа във вените си. Белово беше близо.
Започнахме да провеждаме експеримент. След като с Марчето разменихме места, започнахме да махаме на всички срещуидващи коли. Тъй като водех корабен дневник знам точно колко пъти ни махнаха в отговор... 4!!!
Най-накрая преминахме табелата на Белово. Късметът на начинаещия. Да обаче ние се целим в Малко Белово- Цялата ситуация ми звучеше като Ню Йорк и Ню Джързи.
-Леле, колко хартия има тука!- на места по тротоарите имаше цели павилиончета с тоалетна хартия.
Малко Белово се оказа близо. Вече беше 3.30. Още малко и щеше да стане време за празнуване. Ама ние бая си избухнахме в колата. Превърна ни се в нещо като навик...

Apotheose of the "Kathy"

At first they looked like small black dots, going downhill, coming towards me. The purple haze of the young evening manifested in the last sun rays high up in the sky. The darkness comes quickly afterwards, I always knew. I pushed the door wide open and let my skin get accustomed to the cold air outside.It took them 10 minutes to reach me. Quick men they were. For a moment it all seemed like a blurry dream. Like I was a lost princes and they were my knights, to come and save me. But I was the knight this time. I yearn for the days when horses were the fastest way to travel and whether was a force to be respected. But these are different times. My car awaited, parked in the backyard. And they were my four riders of my private Apocalypse!- My editor, my head publisher, my cover artist and last but most important the man who discovered my talent for writing.
It was the most important day in a writers life. Until everything went wrong...
It wasn't the traffic. It wasn't that old lady, crossing the pedestrians lane. It wasn't even the car crash that had closed the street we were supposed to go to. It was me. My heart was beating faster and faster as my brain was reminiscing on all the times I had given up on myself.
I remembered that one time I didn't go to a gathering with friends because I thought I didn't look good enough. Or the time when I didn't apply to study in Ireland because I didn't think I was intelligent enough( and it costed me 2 years of misery,kinda). I didn't tell the boy I fancied about my feelings, and I still don't. My past was filled with so many regrets. That book was my one and only way to get all of the UNSPOKEN and UNDONE outside of me. And there I was, scared to look at it for fear it wasn't good enough...
You must know that miraculous feeling of doing something right, after having experienced all the wrong ways. Well, there I was-alone with myself, finally ready to be sure I'm on the right track. And did what I knew for once in my life was right. I turned my back and in the lights of the evening rush of going-home transport was comfort. I didn't need acknowledgement for my work, any hail seemed inappropriate, faulty. For the first time it didn't matter I had written a book and someone would actually read it. What did matter was I was finally rid of my past doubts. It was no longer my posession, all the things I felt so heavily. All of the flowers of my past tomorrows were now the seeds for my new tomorrows. And they needn't be bright.
There is something I had recently learned. The best mornings are those that start early and don't seem the bright days they would turn into.

When I am angry I stop being angry, and be furious insted!(True story)

My gun is gone. Mum took it away from me, suicidal-prone and all those pretend-to-be-therapist crap. And c'mon, who the hell could be suicidal and own a sharp fishermen's knife and not be dead by far. I just have a VERY soft spot for weapons. Firearms not so much, I am more of an eye to eye combat weapon type- knifes, blades,swords. And did you know that a sword of a knight in the mid-centuries didn't weigh more than 4 pounds but the armour and shield were a much heavier part of the deal.
Good thing is I am not passive-aggressive. And that made my parents happy for the little while before they were served the doctors opinion- I was pronounced to be dangerously emotional, a bit of a spitfire and with the patience tolerance of a sleepy lion. I'm not denying it, I just don't see how that could make me a menace to society...
So now they send me to these joga crap classes and the anger management groups. Wrong move, succers! At present me and my buddies, with bigger anger problems than me and a mania for heave firearms , organize a one of a kind group of super secret anger-defenders.
Enough with the patience! Stop the self-control! Lose the feeling of appropriateness' boundaries!- Be angry today!- Do ya likeit. Came up with it myself. We stand for the right to express your emotions, no matter how intense they are.we're not bad. We're not even evil. We just want equality in emotions for all.

...

Well, the plan failed, of course. We organized an open procession and everyone were given advice to bring whatever favourite weapon they had. Not for use, strictly amateur and fan-based. It got ugly though when the cops came after us. I felt like an Iranian woman in a middle of a protest, we all felt like that. "No need for repression , dudes"- But it was too late.
Smoothly done, old girl, now I don't even have a pocket knife. Since I was underaged I got a house arrest until I reached 21. At least my anger fed so much on my nerves that I didn't gain weight. Now aren't emotions the best!

Sweet dreams?

-Why don't you go to sleep?
-Do you promise me it will be okay in the morning?- when I whispered the words they sounded foreign, distant. How could that be my voice...
-I can't promise you that, my dearest. But I do promise you, you will have yourself.
-And where would you be?- tremble, fear, uncertainty.
-You know better than to wish me around!-his voice was patronising, yet soothing. Like a cure to all my inner turbulence, the low pitch of his voice resonated perfectly with my need of calmness. It eradicated all my fears but for how long?
-We won't ever find a way to be together, will we...
-Well, not if you keep asking silly questions. I sometimes wonder if that mouth of yours will ever get tired of speaking.
-Don't wait for it.
The silence struck me. I could barely even hear us breathing even though I held him so close. However, it was somehow beautiful, that I could hear his skin pull up his cheekbones as he smiled. He kissed my forehead and I slid my hands across his chisseled features.
I didn't believe in my own happiness, now how messed up does that sound. I once got the prize for most absent minded at my office. I can't stop wondering what kind of idiots give those sort of prizes at a publishing houses office...
-Why aren't you still asleep?- he almost raised his voice.
-How in sanities name could you have possibly knew that.
-You always do that nostril blowing thingy when you think about your job.- I sometimes get scared he knows me that well but most of the time it calms me down.
-I know what will happen when I fall to sleep.
-You cannot fight the inevitable Merry Beth!

I opened my eyes. The night lamp was still on and I switched it off. Darkness. I rolled over and tugged my hands under the pillow. Why that dream again? And why the hell did that man call me Merry Beth. That is not my name!...

Dead Can Dance - The Host Of Seraphim

Not all things need to be said... But I need to say them

I do not wish to speak what is on my mind! I wish to speak what is outside it...
I feel sometimes helpless, standing against the improbably enormous number of alternatives there are to the reality we so ignorantly reside in. Helpless - To find words, to experience all the emotions or to find the way to transform the all consuming craving for more from life.
I have a friend, this most peculiar beautifully tangled friend I ever had. She taught me so many things that I doubt it she'll ever get the big picture. And after such a variety of emotions we got through together, she feels the same, yet we both are different. And though she most surely doesn't get it, she is one of the too few people whom I don't fear things would change with. And for once I'm sure with Vanina I didn't make a wrong call. Want a proof?! - I call her all the time...
You see, there are times when I get so sick of my own self-destructive-analysing thought patterns that I completely shut down. And then everything, everyone seem foreign, distant. And then people, friends, like Vanina come out of a rabbit's hole and bring me back to reality.
I doubt it any of you need to be told how wonderful life is. I hate it when mentally messed up pretend-to-be-wisemen try telling me I should find the beauty of life in the little things. On the contrary, my kind of needed-beauty is in the feelings or the memories of them. The way I felt when a as a child I glanced at the hillsides; how my mother's coffee with honey smelled in the morning; the dark-pink, white-shaded-blue sky makes me feel at twilight. Those are the tiny moments in the great endlessness of the time void that make me eager to have more.But you can never get too much from life's peculiar way of telling you you're alive.
Are you sure you are alive. Or maybe you need a reminder?


P.S. I dedicate this to Vanina!...

Болезнени откровения

Събудих се рано и дежурният кучешки лай неизменно лазеже като сбъркана бубулечка по нервите ми. Предната вечер заспах противозаконно трудно и постоянно бърках сънищата с мрака на малкото кътче на общата стая. Разшавах се, опитвайки се да не вдигам шум, едната ми съквартирантка спеше. На масата/ нощно шкафче/ бюро любимото ми тефтерче беше отворено. Учудих се, не го бях виждала от седмици. И на една от последните страници пишеше четливо:
"Когато няма желания, я няма лесноповалимата надежда за промяна. Дали ще видим следващия изгрев или просто ще гледаме как слънцето изгрява- това са две прекалено различни надежди.
Незнам дали си спомняте кога сте били млади и какво е било чувството. Но всеки млад си спомня кога е бил стар и този спомен те обременява и притиска. Така сякаш някой те натиска под вода и не можеш да си поемеш дъх, докато усещането не се превърне в старост.
Часовникът ми отново се развали и не знам колко е часът. Но дали някой наистина знае кокло е часът?! Откъде знаете, че вместо 23, не е 200 023 милиона и вече отдавна не сме пресекли пределите на времето. И как да знаем , как да не се чувстваме изгубени, когато отдавна спряхме да виждаме ориентири към правилната посока.
Не можете да ме излъжете с глупостите за пълноценен , дълъг живот. Не можеш да имаш и двете, защото по-скоро рано отколкото късно вече си понесъл повече отколкото можеш. Искаше ми се да можеш да видиш света тъй както аз го виждам- със сиво-сините нотки на безнадеждност и цялата глазура от кристално оранжева искреност, която ни залива. А ние сме в купола на невежеството, където сме предпазени. И ако някой някога дръзне да се изниже от там- издъхва, успял да зърне великолепието на всички онова, отвъд човешките възприятия.
Издъхването не е проблем, живеенето е онова, което ме притеснява. Защо да си правим труда да рзбираме каквото и да било, щом знанието е толкова чупливо , а безкрайността заплашва да ни погълне. Нима вече не сме достойни за едно последно желание? Къде отидоха всички надежди и големи мечти на човеците?- Защото моите са все още тук...
Не чувате ли как земята пулсира под краката ни, как ни приканва да продължаваме напред, да живеем, да дишаме, да мечтаем. Хващам се , че нощем гледам към небето...каквото и да е всъщност това, което виждаме. И благодаря - за шанса да съм тук. Благодаря за това, което ми е дадено и за душата на войн, която гордо нося. Не се боря със змейове и дракони, а с демони...Но много добре разбирам, че ако ги нямаше демоните нямаше да ме има и мен. Светът не е само черен или бял, няма непобедимо добро и несломимо зло. Те същетсвуват в нежен баланс. И ние като човеци сме и материални, и духовни. Нима сме готови да се отвърнем от телата си, нима в момента е възможно?
Някой винаги ни пази, така като постоянна заплаха тегне... Но животът не е безмилостна борба! Животът е и тежък и сладък, изтъкан от разочарования, труимфи и простички радости. Щяхме ли да знаем, че сме щастливи, ако никога не сме били нещастни? НЕ!
Копнежите по други светове са толкова ествествени, колкото е нуждата ни от вода. Но истинското изкуство идва тогава, когато превърнеш собствената си реалност в приказен свят, който да обитаваш. Не казвам, че е лесно, дори е опасно. Но си струва да изживееш живота си на Земята достойно, а какво по-достойно от това да се бориш за мечтите си. Няма да те задържам още дълго, целта ми никак не е да те отегчавам. Но ти трябва да разбереш, че щастието е онова осъзнаване, че можеш да имаш много повече, но самият факт че имаш себе си е достатъчен да те отведе до края на малкото градче- а оттам, където поискаш.
Човешката плът изчезва, но след нея остава истинската любов към живота във всичките му форми. Да обичаш, да живееш, да мечтаеш...Да вярваш!
Силно ти препоръчвам да се съмняваш в думите ми, но знай, че рано или късно те отново ще изплуват...Думите, мечтите, дързостта да искаш повече от живота и борбата за това- те са вечни. Ако някога успееш да надникнеш в Архивите на времето, аз ще бъда там..."
Идея си нямам кой го е написал, нито кога, нито защо. а най-малко- защо в моя тефтер. Но ми хареса. На кой му пука дали е необяснимо или странно - Не и на мен...

Stereotyping

Ornithologists become like the birds they so much adore. Always fleeing the next possible place, searching to see another bird, or anything else that can give them hope for a new discovery. Writers become their novels, soaked in facts that were never to be and eternally trying to break the bond to the words they have written. Sculptors become consumed with the craving to give their pieces the gift of life. Engineers see everything for its measures...
Whether we get a hold of it or not, truth is people most regularly become their professions. Or do day?!
Standing on the thin red line between reality and what we think is real, does anything we do actually exist. Or are we nothing but 6 billion crazies, daily getting high on surreality?
The other day I saw a statue of a man, praying for his life. And the same statue, insanely enough, was locked in a cage - a real, iron-bars, metal-lock, cage. Why would anyone need to lock down a poor, not a bit suspicious statue, when it has already been taken any chance of experiencing life. Is someone afraid of it running away?...
I never liked statues. They make me sad, thinking that they are creatures locked down in a skin that could never move- ever watching but never taking part in the world around them. And that makes me wonder if we don't at some point, as well become statues. Locked in the wicked circle of circumstances,stuck in a quick sand of bad decisions, halted by the feeling of duty... And where would that take us?
You see, it's not the occupations of humanity that put us in a shaped box of some kind. It is that all mighty pattern of powerlessness that makes us feel like we were puppets with unreachable strings . Well. I say,enough with the string navigation system! And if that makes a rebellious stereotype semi-feminist, semi-human right fighter, so let it be.
Wake up people! Because if you don't start doing what you want, you'll end up a statue is prison!

Поносима невменяемост

Бях се облегнала на ватманската порта в последния вагон на последното метро за деня. С малко повече късмет можех да виждам чак до първия вагон, като през някакъв тунел, изкривен от време-пространството.
Не беше късно по моите разбирания, но пък не съмсигурна, че те са годни за общочовешко мерило. Когато слязох на най-омразната ми станция сърцето ми прескочи няколко пъти. Огледах се набързо и поемайки си дъх, продължиж към ескалатора. Искрено се бях надявала през целия ден това да си остане една безлична страница от седмицата. Чувствах се напълно неспособна да се наслаждавам на каквото и да е, особено след като по цели нощи сънищата ми те тормозеха с ангажираността си.
Повдигнах глава на спирката, за да видя другата страна на булеварда. Очите ми се напълниха изневиделица с пареща течност и отведнъж така ми се заплака, че едва задържах първото от много хлипания. Три секунди по-късно на светофара малко по-надолу, пред погледа ми, две коли се сблъскаха челно, пращайки в нощта зловещи искри на нещастие
Почувствах твърде голям шок да изкрещя, камо ли да изтичам и да опитам да помогна. Наоколо нямаше много хора, а и малкото които се бяхме изтъпанчили , гледахме тъпо към пушещите коли. Прехапах силно устни и хвърляйки чантата си на една страна, се затичах към колите. Рено Клио с баща и две деца, и спортен Фиат с младо момче и момиче... Те бяха на моята възраст!
Беше тъмно, много тъмно и само светлините на наблизо украсената елха осветяваха окървавените им лица. Най-сериозно бяха заклещени и пострадали бащата и младото момиче. Малките деца от задната седалка пищяха истерично и когато повдигнах окървавените ми ръце да ги успокоя, те се оплашиха още повече. Всячески се опитвах да извадя мъжа в безсъзнание от смазаната шофьорска седалка. Чувах само как викове се изнизват от устата ми, но нямах контрол над тях. Сякаш всичко това беше нереално. Мъжът повдигна клепачите си едва на половина и можех да видя празнотата на настъпващата смърт в подлега му. Усмихна ми се вяло и стисна лепкавата ми ръка, главата му кървеше безспирно. Сетне се облегна назад и затвори спокойно очи.
След това всичко ми е размито, чувах сирени на линейки и патрулки и виждах само кръвта по дрехите ми и мократа ми от пот коса. Един полицай ме отведе вкъщи, явно съм изглеждала твърде неадекватно да бъда сама. С поглед мернах двете малки дечица, които бяха спрели да плачат. Но погледите им бяха празни, като на видели смърт.
Много дни след това виждах окървавените си ръце и не можех да спя. Предполагам това е била последната капка, нужна да изцеди от мен и малкото ми останала вменяемост. Затова ме прибраха.
Сега ми дават няколко часа на ден без усмирителна риза, за да мога да попиша. Иначе става грозно. Но то е за мое добро...
Чосовете ми писане за днес изтичат...