Морските скали често приличат на хора, Затворници на времето

Дъх на море и смокини

Ако можех да снимам аромати...Ако можех да изпиша томове за една неописуема вътрешна подбуда...Ако можех да нарисувам едно пробуждане... Щях да направя всичко това, за да овековеча онези неземни мигове.
Моята първа любов не е някой човек, със сигурност не е някой мъж и (боговете да са ми на помощ)нищо не може да изтрие онези първи спомени от мътилката,която е моята памет. Моята първа любов е един малък къс земя, един аромат, който без мое знание ме е преследвал от тогава.
Първо усещам едвадоловимито ухание, нещо сладко, което гали обонянието ми и сякаш се разлива по цялата ми кожа. Кратък повей на вятъра и долитанието на тръпчивото морско ухание. Сега вече знам какво е! Онзи аромат на смокиня и море! Вървя по тесните калдъръмени улички и се чудя как е възможно да не съм го ознавала преди. Към този аромат се стремях да се върна цял живот.
Избягвам плажа, многото хора отнемат от обаянието на моя любим. Отивам там, където хората не се задържат дълго и докато вълните яростно се разбиват в закоравелите през вековете скали, аз съм хипнотизирана от безспирното движение. Като малка идвах тук и въпреки най-добрите ми усилия да разгриначвам митовете от реалността, мислено говоря на Посейдон и му разказам колко е променен светът.
Водата се забива все по-отчаяно във вдадените скали и пръски омокрят лицето ми, донесени от вятъра. Защо толкова много се срамувам от себе си? Защо все избягвам да гледам в миналото...Досега?! Моята първа любов ми дава сила и отваря очите ми за едно възможно бъдеще без съжаление и гузни погледи назад.
Ако можех да снимам аромати, щях да снимам сладкото ухание на смокиня и море, и моите крака полепнали с пясък. Ако можех да изпиша онези томове, шяха да бъдат за изненадващия напор не да започна нов живот, а да се науча как се живее със стария. Ако можех да рисувам щях да нарисувам старата себе си, но без страха от промяната.
Моята първа любов е древна и изпъстрена от безброй замлъкнали мечти. Но моята първа любов е в миналото,в моето минало, и там ще си остане.

Men are from Mars, Women are from Venus and People are not from Earth

It's old news that women are from Venus and men are from Mars. It's safe to say the era of gender differentiation is over. You are at present treading on the soft-coloured terracotta of the era of total self-absorbedness of both genders. Men are still strong, respected, respecting each other and a fable glimmer of what was once the chivalry code still resides within small amounts of the male population (on the planet). Hey, maybe even you, sitting there, are one of them last knights in shining armour standing. Thing is, nowadays, it's not so bad to be a woman. I, here by, denounce all accusations of feminism against my persona. All I am saying is there are some perks to not having man parts. I've met a lot of women who disagree. But ladies, NEWSFLASH, being a woman is sort of cool. Wanna know why?!:
1. We have a perfectly valid excuse to cry without a reason, uncontrollably east sweet and have an occasional tantrum once a month... and blame it on something else.
2. Friendship between women is often disregarded as insincere and the myth of the honorable male friendship is alive. What very few men know is that we want you to believe that. A friendship between two women (but not more) passes all boundaries, both in a good and bad way. It stays, lasts and lingers.
3. We can go in and out of beauty parlours in the day light, without being thought of as way too vain.(gays excluded, of coarse) I've nothing against well groomed men, just not better groomed than me (given daily I do spend more than an hour in front of the mirror).
4. Those innocent-wide-eyed-naive girl scenes are a prerogative and they do work, like it or not.
5. I'm sure you've all heard the expression 'girls night out'...Yeah, those are something men should be envious of.
6. Same goes for 'girls night in' - massages, sharing secrets and a guilty shared midnight-to-early-hours snack!
7. And as much as I resent saying what I am going to say, here goes nothing- High heels!...
You got my point (hopefully). Being a woman is sort of cool, which could also be said about being human (HA- love that show-the British version,of coarse). I'm almost sure being a dude rocks too. Good thing nowadays you get to choose.

A Synonym of Disaster

In my lifetime of being a socially-awkward, walking and breathing catastrophe I've had my fair share of mind-boggling situations. Starting off at the age of 4, when I, by accident, chewed a glass cup at a seaside restaurant, I knew it would be a wild ride for me- having to learn how to cope with unhealthy dosages of shame.
I won't go anywhere near mentioning all my cock-ups, just because that is almost a herculean task. Anyways, my memory has taken care of the most disastrous occasions and deleted them for good. Yet, I get those sweaty moments at a late night,when I go through my most unintentionally shameful moments.
There was this one time when I broke one of my brother's miniature airplane models. I didn't mean to, I just wanted to look at it up close. However, my accidental carelessness, always stirs up some kind of righteous family wrath, not pointed towards me of coarse. It's as if all my family walks into an episode of frenzy and they shout, swear and spit, synchronised . That's about the time, when I already feel guilty and try to find a place to hide whatever I had broken. It never really works, the hiding part. And then it was that other time when I ACCIDENTALLY set two eggs on fire,while frying them. I tried to hide my traces but it turned out smoke and flakes of soot aren't easily made invisible. As a result, my parents had a fight that lasted a week. So, you get the point.
And here I am, whining about not being trusted with, you know, things. Somehow my grandma still believes if I wash the dishes, she'll have to go out and by new ones.
You may not believe it but all of the above-said is not what I wanted to write about. It was actually that awkward moment, when you meet with acquaintances and you kiss on the cheek. The one always tries to kiss the other cheek, the other- not. And where does that leave you? Halfway through a socially sloppy tradition?! That's why I'm a hugger. Oh, I just remembered another embarrassing situation...Yep, turns out my mind hadn't taken care of them all. Well, I'll leave some of it for the next time I feel the need to openly bring shame to myself, again.

Live long and prosper, my friends. You'll need it!

Нечий живот, някога

На беседката има оставени за теб кроасани и цветя. Аз си тръгнах със сутрешния ферибот. Не мога повече да гледам собственото ни разрушение. Оставих любовта си на нощното ти шкафче. Но спокойно, има още толкова много в мен, че едва ли някога ще се оттърва. Може би като умрем...Дали тогава ще спрем да си протягаме ръце в тъмното? Оставям ти любимото ми палто, на последната закачалка в тромавия стар гардероб.Там където отивам няма да има студ. Чувствам думите неподвижни в гърлото ми, парализирани и осакатени. Иска ми се да можех да пея, за да ти оставя и песен. Притегателна и зовяща песен, с която да ме намериш в някой друг живот.
Аз си тръгвам без багаж. Но и двамата знаем, че това е невъзможно. Защото всичките споделени думи ми тежат. Искам да избягам, да почна отначало, да се преструвам, че не те познавам. Искам да си измисля нов живот и да живея без спомени за теб. Но това е само луда мечта, от онези безнадеждни мечти, които никога не се сбъдват. Опитвам се да намеря ново място, нови лица. Но ти си постоянно някъде в мен. Уж оставих на теб жаждата ми за близост, а ето, че тя ме следва като бездомно куче.
Знам, че искам да прекарам живота си с теб, но знам, че животът е твърде кратък за толкова много желание.
Ти ме докарваш до лудост. С теб забравям за всички и всичко. Преставам да се страхувам, ставам по-добър човек. Но този човек не съм аз. Нарисувах й портрет - на тази по-добра жена. Оставям ти и него, защото повече няма да я видиш.
Аз отивам някъде...Да продължа живота си. Ще ми липсваш. Изяж кроасаните с чаша топло мляко. Постави цветята във ваза. Научи се как да живееш сега. Зарових моя щит и твоя меч някъде из задния двор. Вече не са нужни. Вече можем да живеем в мир със себе си.

Песни за теб. Истини за мен. ( Хвала на Джеймс Морисън)

Някои хора лъжат за годините си, други за религиозните си вярвания. Някои преувеличават постиженията, повечето най-често преувеличават себе си. Аз не се преувеличавам. Подобно развитие доста би ме притеснило. Аз се лъжа. Казвам, че не съм лъжкиня, че никога не подвеждам другите. Това може да е истина. Но какво, в името на всяка смисленост, е истина? Някакви думи, на които избираме да вярваме. Инкрустираме ги някъде дълбоко в себе си и после водим самотни кръстоносни походи с тях. Нашите истини! Ще спрем ли някога да се лъжем? Ще си признаем ли най-после, че нашите истини са само крепости. Изграждаме ги някъде дълбоко в себе си, за да се крием там. Защото е по-лесно да вярваш, когато се чувстваш защитен. Може би затова хората рядко се стремят да оспорват самите себе си. Поставяш под въпрос истините си, завърташ ги, поглеждаш ги отблизо и се оказва, че никога не са БИЛИ.Тогава оставаш беззащитен и вината е изцяло твоя.
Голямото светло Утре не винаги е светло. Почти никога не е голямо (споделям от личен опит). Но винаги е Утре. Сещаш се - онова животопроменящо нова начало, което ти дава тласък да си намериш нова истина.
Доскоро аз бях своята собствена истина. Крепостта ми, обаче, се срути и за едно мъчително бавнолетящо време аз чаках своето Утре. Започвах отново и отново да си строя истини, но всяка сутрин всичко от предишния ден бе сринато до основи. Гонеше ме някакво усещане, че до края на каквото и да е това, в което се измерва животът, всяко утро ще е kота нула. Решението?! Просто е! Не заспиваш, не спираш да строиш за през нощта, осветен от еко-лампите на съзнанието си. Ако до този момент в метафоричната тирада за истините си се изгубил, временно пребиващи, не се плаши! Това, което казвам по моя отвратителен, криптиран, предназначен за Избрани начин (ТУШЕ, Жена!) никак не е животорешаващо. То е животоулесняващо и някак глуповато едновременно.
Едно време много си падах по едно мургаво момче със странен афинитет към лилавата цветова гама. Може би, защото ми изглеждаше като голям Милка шоколад (sugar-addict!). Истината , така де - моята истина- сега е, че няма истини и всичко е една голяма истина...
Плюс!: Внимавайте от момчета с афинитет към лилавото. Shitasses and Wankers- Aren't we all?

Падащи звезди

Една падаща звезда. Само няколко части от една кратка секунда - щастие и после онова закъсняло отчаяние, че няма време за желания. Чусвтвам се като Артър Дент за първи път на Сърцето от Злато ( онзи космически кораб с невероятностен двигател) - чаят с мляко изобщо не е чай и не знам дали някога изобщо отново ще вкуся такъв. Съжалявам колко бавно работи мозъка ми. Ако можех да мисля по-бързо от средностатистически Хомо Сапиенс, сега вече щях да имам едно изпълняващо се желание на път. Втора падаща звезда. Отпивам още от чашата си бяло вино и ми се иска да се удавя в дъното и. Пак не успях да си пожелая нещо. Но се сещам какво бих си пожелала ако отново видя. Това ми се струва обаче невъзможно. Не съм чак такава късметлийка. Трета. Усмихвам се доволно на себе си. Разбира не си пожелавам нещо глупаво, физическо и материално. Зная, че с напредването на вечерта, виното, което така експедитивно пресушавам, ще ми помогне да забравя материалното ми мизерстване. Решавам, че щом имам вино нещата не са толкова зле. Четвърта падаща звезда. Избухвам в гръмогласен пристъп на смях. Продължавам на ум да си повтарям трите думички, които са моето желание. Колко глупав и детински е страхът да ги кажа на глас. Пета! Допивам чашата и си сипвам останалото в бутилката. Спокойна съм, има още една в хладилника. Качвам босите си крака на парапета и усещам студения въздух от гората по тях. Опитвам се да се скрия в нощта. Благодаря се, че само звездите са ми съучастници. Те не обичат много да говорят. Шеста! Три думички, изпивам виното наведнъж.Вече мога да усетя топлите пипала на алкохола, които се разтилат по цялото ми тяло. Езика ми скоро ще стане по-тежък. Тъкмо няма да има опасност да кажа думичките на глас. Седма! Осма! Девета! Десета падаща звезда! Осъзнвам, че не правя нищо друго освен да повтарям думичките наум. Облягам главата си на облегалката на мекия стол. Звездите като че ли ми казват "Здрасти!" Най-накрая! Аз от толкова години поздравявам тях. Единайста и дванайста падат една след друга. Като двойка зайчета, които палаво се гонят. Усмихвам се широко. Вече знаех, че скоро ще видя тринайстата. От изток светлинната зараза се разнасяше. За последен път пропявам трите думички. След толкова много повтаряне обаче, те вече не ми се струват толкова примамливи. Винаги гоня щастието. А звездите тази вечер ми казаха, че то само идва при мен. Има разлика между тичането и бягането. Вечер аз бягам от самотата, сутрин тичам към вечерта. А нощем споделям време с падащи звезди...

It feels like home (confessions of a non-existentialist)

Life is a pile of crap. It smells like crap, sometimes. Other times it smells like the beautiful man, that you want in your pants. Life also seems to be filled with other people, who just sit around, enjoying telling you how to live your life better. Oh, no! That sentence is too long. And I have been told my whole life I shouldn't write them as long. I am truly sorry about the feel of globalization in the above sentences. I wanted to say "my life". My life is also a song, one very long, melancholia-filled song. And it is filled of people, who always tell me what to do. Not that I listen. My life should be filled by my own mistakes.
I don't know what to write about any more. Do I seem egocentric writing about myself? I don't even need the answer to that one. I can write about fear, or keep blubbering about how breathtaking the clouds on a rainy day are. But would you want to read about that? My truth to be told, I think people don't do what they do in order to be happy, not any more. It feels like happiness is most loved, when around the corner from it. Something terrible has happened to all of us, to some of you, and to me, and now we don't know how to live with happiness. Maybe our idea of self-worth suffered such a sick transformation, that we now believe we can only win it over, locked in the cage of demeaning, inhumane tortures.
What always fails to be said is that self-worth can't be won over, same goes for happiness. Those are not a foolish chimera, they are here, they are now. Only the sorry-ass cowards choose to be miserable. 'Cuz it's easier that way. You can always be miserable. Just as you can always choose to be happy. I promise one day to stop writing and my words would be "So long suckers!" But for now I chose writing, because it feels like home, it feels like happiness.

Съквартирантство(Трудната история за едно почистване)

-Надя, къде, по дяволите, е другият чорап?!
-Откъде да знам, къде е шибаният мръсен чорап! Да не съм агенция за мръсни чорапи!
-Ти ми даде проклетият един чорап! - усещам, че кръвта ми почва да къкри някъде около слепоочието ми. Не че 'ше да оставя гневът да ме заслепи, но може би има опасност да ослепя некадърната ми приятелка.
-Дори не си и помисляй да излезеш от тая баня преди да си изпрала всичко!- Надя не е от най-демократичните персони, даже е открито деспотична. Жалко, че когато заживяхме заедно все още вярвах, че аз съм търпеливата.
Хазяйката ни ще бъде тук след 20 минути, а ние не бяхме чистили апартамента от предишното и посещение. Никак не се гордеем с това, но не оставяме такива подробности да ни прецакат настроението.
Отивам до вратата и изкрещявам от вътрешната страна на банята:
-Ако не почистиш масата, преди да изляза, заклевам се в любимия ми сутиен, ще си тръгна и после ще си намериш друга будала когато леприконите танцуват хоро.
-Нямам търпение да видя огромния ти задник на излизане.- стори ми се , че чух и злобно съскане на края на това някак обидно твърдение.
Ние имаме начин да се справяме с напечените ситуации. Да, странен, извратен и сбъркан начин, но действа.
Стоварвам мокрите чорапи върху мизерното ни просторче до малкия, мръсен прозорец в кухнята. Старая се да е възможно най-шумно,ей така, за да подразня Надя. Слава на боговете, масата е чиста. Никак не ми се иска сега да се местя.
Старата чанта, позната още като наша хазяйка, идва и остава доволна от видяното. Спасени сме, до следващия месец.
-Признай си, че 'ше ти липсвам ако си тръгна. - Стрелвам Надя с поглед. Странни са тия неща приятелствата.
-Да, да...'Ше си призная като видя ония леприкони, за които говореше!