Копче за изключване - Част първа от "Животът на един Дънер"

В този град почти винаги духа. Дори да не е студено, дори да грее слънце понякога и да чувстваш топлите езици на затоплящата светлина върху себе си, винаги има едно подухване, което ти напомня колко студено може да стане. Отведнъж! ТЯ се увива хубаво в шала си преди да излезе. Има един огромен син шал и така силно го затяга около раменете си, че понякога и е трудно да се мърда. Но предпочита това пред всмукващото се в костите усещане за студ. Слага ръка върху дръжката на вратата, не с нетърпение, а с нежелание да излезе. Не се чувства спокойна в тази стая, тя не е неин дом. Но и отвън не е сигурно, не е уютно, не е вкъщи. Тя вече е забравила къде е вкъщи. Някъде е, със сигурност. И все пак, като че ли вече не съществува за нея. Излиза в малкото тясно коридорче и поглежда към съседната врата. Там живее другото момиче. Не трябваше ли вече да гледа на нея като на приятелка. Това няма да се случи изобщо, защото другото момиче е от друга реалност. Твърде откровено красива е и бърза с усмивките. Но тя може да усети колко фалшиви са всички тия усмивки. Не и се доверява и по-добре. Казва се Софи, тази, обърканата, със стегнатя шал. Откровено не харесва името си. Не си го е избрала сама и тази липса на свободен избор я кара да се чувства безсилна пред обстоятелствата. Когато някой я извика по име понякога забравя да се обръща, защото не се чуства като Софи. Чувства се като дънер на бук, в някоя гора. Но някои хора едва ли биха се чувствали комфортно да казват някому : " Ей, Дънер, подай една салфетка!". Какво толкова, това е едно нарицателно за витална част от копруса на едно дърво. Докато успее да се оттърси от напористите мисли за имена и дървета вече е на половината път до работното си място. Отведнъж задуха, по-силно отколкото и се иска. Грешно време за хубави мисли. Добре, че твърде рядко окачествява мислите си като хубави. А времето винаги е грешно. Софи му позволява да лети около нея, без да пита и поздравява. Що за живот е това?! Що за време! Скрива брадичката си в синия шал и усеща сърцето си стегнато в мъраня от съжаления. Приятелите на Софи сега са някъде много далече. Софи е сама. Сама в този ветровит град. Нейната история на свършва тук, но това не е и началото. Както повечето неща, които се случват на всички хора...Никога не усещаме кога свършва едно време и почва друго, макар сами да сме отговорни за тези потоци. Историята на Софи започна много отдавна. Но Софи все още не го знае. Затова се увива добре в шала си. Срахува се вятърът да не издуха всичко, което си мисли, че е...

Една блудна дъщеря се завръща

Казват ми Кати. Казвам се Кати. Преди три месеца, ама точно преди три месеца, аз напълно промених живота си. Да, едно от онези клишета, за които всички си мислим и от които неизбежно ми се гади, се просмуква в кръпчестите ми изречения. Сега уча археология, абсурдно много, абсурдно трудна и възхително предизвикателна. Не смея да казвам какви и колко уроци съм научила, това е поверитена информация, запазена за мен и моите въображаеми годеници. И все пак смея да споделя едно нещо, с чието обявяване, по всяка вероятност, слагам край на всичките си илюзии за световна слава и овации. Да...Да, сигурна съм някой със сигурност иска да срита високопарно замечтания ми задник. И ето го, идва, голямото признание...Не искам и няма да пиша на друг език освен на български. Ще си кажете: "Тая за к'ва се мисли, да си въобразява, че на някой му пука!" Но почакайте, само почакайте и ще разберете. И когато това стане, когато моето голямо нещо се случи ще се погрижа да се чуе. Големите мечтатели са такива с причина. Аз отдавна съм се отказала да се опитвам да се разгадая и не тая надежда, че някой друг ще се наеме. Може да ме намерите в някоя библиотека, като пейпър-джънки да се друсам с миризмата на стара хартия. Но такъв бил животът, понякога почелиш, понякога губиш- а понякога си странна гургутка на ръба на нормалното, ама от външната страна. Аз съм писател по душа, призвание и надежда. По неволя съм себе си и това е най-хубавото нещо, което може да ми се случи. А ти кой си? Къде си? Защо четеш такива глупости, а не вземеш да прилистиш Селинджър и Бредбъри!? На някои въпроси по-добре да няма отговори, а ако има да са така добре скрити, че цял живот да ги търсим.

Един нахапан нар на бюрото ми ме заговаря...

1...Една сълза недоброволно се търкулва по подпухналите ми, изпити от цвят бузки. Това не е някоя сълзлива история за сърдечно страдание, раздяла и драмата. Е, добре де, малко е сълзлива и малко сополива...2...Извенете ме! Та,да, сополива, но по начин, който никога никой не очаква. Добре де,аз никога не очаквам. 3...Мамка му! Залята от водопад от поп-викторини, американски тийн-псевдо-проблеми и своята собствена назална секреция вече 3ти ден се боря за носа си. 4...Точно така, за носа! Аз сама не знам още колко кихания и издухвания му остават, докато не изпокапе от лицето ми като застаряла круша от клон. Гей-двойката от онзи пеещ сериал е много сладка. 5... А онзи- 6... А този Шелдън, толкова е миличък с новата си любов към птици.7... Може би пропускам да припозная истинската опасност. 8... В реалност умните генийчета никога не получават момичето, нито са съседи с въпросното секски бебче. Всеки си има своя ниша на обитание- готини с готини и смотани...9...с всички останали. Ежедневието никога не е пеене на песни, освен ако вечер не отиваш с приятели на караоке. Но дори тогава не е толкова забавно, защото, да не се заблуждаваме,колко от нас могат всъщност да пеят. Ей, не съм кихала от...10... Добре де, заслужих си го. Дните са малки, или големи, битки за подорбности.Но какво лошо има в това вечер да си замазваме очите с нищо-не-променящи, никому-не-помагащи сериали! 11... Не! Половината ми нос остана върху поредната насна кърпичка. Но ако сериалите са ме научили на едно,то е,че пластичната хирургия( добрата пластична хирургия) ще ме превърне в новата Анджи, или новата Лили Иванова. Зависи...12. Ах ето, сега съвсем останах без нос. Но поне днес излиза нова серия на един от хилядите ми любими сериали. Защо да не вдигнем наздравица на захаросаните измами на Задапната култура! Само не ме гледайте в лицето, защото може да избягате в пристъп на паника. 13...За всички наразбрали аз съм болна. Двусмислието е умишлено. И е твърде явно кой смисъл търся да ви предоставя. 14... Да живее илюзията, аз отивам да изхвърля кофата пълна със сополови- 15...сополиви- 16....сополиви- 17... По дяволите!

Безславно, на пръсти се стъпва в коридори по никое време.

Загасям лампата и се увивам в меките завивки, но сънят тъкмо реши да си тръгне. На негово място някъде дълбоко в мен се заражда бумтене. Казвам си, че това е просто сърцето ми, което като лудо препуска, все едно закъснява за сутрешна оперативка. Но често тъпи не вярвам на себе си и знам, че това е повече. То е първично привличане към всичко онова, което съм и пропускам да видя. Съзнанието ми се изпълва с образи, усещания, спомени и миризмата на кафето, което баща ми правеше всяка събота сутрин. Решавам да наплискам лицето си със студена вода. Може би тя ще да прогони безсънието, което ме хвърля в смут и безпомощност. Допира на течността до кожата ми ме връща години назад. Напуканите, но грижовни ръце на баба ми бършат закръглените ми детски бузи от сълзите. Отдавна никой не е бърсал сълзите ми, отдавна никой не ме виждал да призная чужда победа. Това не е безсънна нощ. Това е пътуване във времето. Взимам една дъвка и жадно я поставям между зъбите си. Има вкус на мед и лимон. Връщам се 12 години назад и лежа на дивана, до печката. Дядо ми влиза с гръм и трясък, пуфтящ от тежестта на пълния дърварник , а баба разтрива краката ми със спирт. Навън вали обилен сняг и аз често се повдигам да погледна през прозореца, към входната врата. Майка ми се появява с нейното огромно черно палто, заради кеото са умрели няколко северни животинки. Слага студената си ръка на челото ми и после долепя и устни, проверява за температура. После ми подава малки жълти таблетки Витамин С и хапчета за гърло. Мед и лимон. Дядо се опитва да пробута липовия си чай, а аз се дърпам. Не го правя защото чая не ми харесва. Правех го, защото идеята да се подчиня не се погаждаше с нуждата ми да се бунтувам. Въртя се отново и отново в тясното ми легло, сякаш случайно ще намеря портал към друго измерение. Намирам само отчайващо напомняне за липсата на връзка, на свързаност. Тук улиците вечер ме плашат. И денем. Лицата се усмихват, всичко е непознато и вълнуващо. И аз съм загубена, напълно, безвъзвратно и болезнено загубена. Постоянно ми се напомня как всичко е преходно. Къщите се срутват, улиците са заменени с други улици, днешният ай-фоун е утрешна лична космическа станция. Спомените остават, остават жегващите усещания и антични карти на минали открития , но се крият. Спомените ни правят това, което сме. Спомените ни опреледелят и крепят. Спомените ми напомнят да се прераждам всеки ден в онова, което искам да бъда. 99 процента от нещата, които ни се случват няма да помним дори след месец. Но от време на време, в някоя тиха секунда се случват нещата, които ще помним и в следващия живот. Запечатваме в главите си фотографии на вечни спомени. А после го подминаваме и оставяме да прашлясват в килерите на подсъзнанието. Моята истина е, че да си загубен значи да получиш напълно нова, лъскава възможност да откриеш в себе си нещото, което да те води напред. Какво е моето нещо?... Маги, скърцането на старата врата в къщата на баба и дядо, семейството ми, Жената, Йоци и нещо, за което на Земята няма дума. Нашето бъдеще е в нашето минало, а миналото никога не е това, което сме си мислели, когато е било настояще. Сега аз съм дърво без корени. Преди дори не предполагах какво е всъщност. Пак съм си дърво, но някак сама съм си изтръгнала доставчика на живителни сокове. Но не мога да си остана така, защото дърветата са си живи организми и им порастват нови корени. Сякаш всичко иска само да се сведе до жаждата за живот. Дали? Не! Не жажда за живот. Само една дума и всичко отново ще е наред... ЖАЖДА!

How not to exist and some quick tips on the errenous ways to grow up

A short time after midnight and I cease to exist. I dive into the cool waters of oblivion for a few rough hours that others call sleep. I don't really sleep, not really. Sometimes I wish I could just switch myself off. You'd think that is what "cease to exist" means and there's our first mutual big mistake. I re-appear in the world of the living early in the morning. And every morning I feel reborn, I am reborn,yet not in the good way. I start all over again. And all it takes is to keep breathing. All the battles are new, the battlefields change, the cause if different. But the enemy stays the same- always me. There is the righteous element to a war against yourself, I dare say. I grew up, wanting to believe in humans, striving to prove myself that people are worthy of my trust. And all the other years of my tiny life went for dissolving that myth. Or both things over-lapsed somehow, creating an unbearable paradox of fear and trust. And those years of false learning serve me as much as a bag of manure does, they stink up all my shiny moments of insight. Instead of preaching to myself all the wrong ideals, I could have just been a normal kid. That bird has flown, that little me, I mean. Now that I think about it, I was like an ostrich and I've spent most of the life as Kathy with my head buried in the sands of ignorance. One would assume, I once more invert your attention towards the changes that have lately occurred in my persona. That's not one of those times. All I wish is to share my truth with you. Because after and despite all of our disappointments, we are our own biggest enemies...And life is much easier when we accept that. Of coarse we all have the baggage of past mistakes. However, no one said we have to wear it on our shoulders all the time. Sometime after midnight Kathy ceases to exist. A few hours later she opens her brand new eyes and inhales with her brand new nostrils. All the days are different but the goal is always the same...To get to the other side!...???What side? I don't know, some side, where we can breath again, I guess...

You'll know us by our dreams

Sometimes I wonder what is that thing that drives people mad about flying. It is around those same times when I get reminded how different people are from each other. The possibility of dying from a falling with 230 km/h death, however, doesn't attract me, at all. I wonder if Da Vinci was afraid of heights. Most of his mind-boggling sketches would imply "not". But how could we allow ourselves a judgement of a person based on his/her dreams. Or how could we not?! We sing songs about inspiration and faith. We dance to music about sexual intercourse and hormonal disbalance . We read books about war, death and serial killers, often times filled with eye-watering sympathy and humanity. We go to university just because all smart people do, whereas not all intelligent do. We stray away from politics but are part of it when it's about our rights. We govern our emotional outbursts and others call us "grown-ups". We don't and we know we are. We go to sleep late at night because the darkness hides all the cool stuff that make us awesome. We drink lots of coffee for the sake of freedom and fight , often times, for all the wrong reason. Yet ,we still fight...and that somehow disproves the Chaos factor, that was attached to us. We look forward to gender equality but somewhere in the late hours we thank the Gods we are so different. Some of us dream of flying, some of landing, of having super-powers or being super-humans - And those dreams draw us together because we all believe. Faith is not for the faint-hearted, and most of all - Our Faith doesn't mean we believe in the One God. It means we believe in miracles, we believe in ourselves... Who are we?! - That is a question for some future day to come.

Стари сметки и заслужени постановления

Да, отслабнала съм. Да, косата ми е пораснала. Все толкова устата съм, ако не и малко повече, и все още имам притеснителен афинитет към многоцветните ансамбли. На 21ви септември имам полет до летище Лутън, а след това отпътувам за Кардиф, Уелс. Там в идните три (поне) години ще уча археология. Ненавиждам футбола и личното ми мнение е, че в Бългрия той е съизмерим единствено с чалгата. Нямам намерение да се извинявам за решенията ми, нито да крия нещо. Достатъчно е само да ме попитате. Оценявам високо личното творчество. Жалките опити на някакви изостанали в образователната система елементи да се забавляват на чужд гръб забавляват мен. Хората могат да бъдат много неща. Хората постоянно ме озадачават, понякога респектират и често пъти ме отвращават. Миналото обаче е минало, а аз съм склонна да давам втори шанс. Но трети и четвръти шанс?!- Не, благодаря... Извинявам се за отявлено апокрифния характер на казаното. На мен ми е време за си уреждам стари сметки и да си търся стари услуги. А и съм почти сигурна кой е гадният спамър, който язвително плюеше преди време по блога ми.- Ах, ти мръсно, гадно, имащо зелено лицева кожа, недоносче...Пожелавам ти да си горд студент до пенсия, много те бива да се държиш като хормонясъл пубер. По въпроса толкова. А колкото до всички прекрасни хора, с които ми предстои или вече съм се сбогувала - Признавам си, че най-бездарно изгубвах дар слово, когато най-много ми трябваше. Стига със сбогуванията. Оставаме на една планета все пак. Аз съм Just Kathy, защото ако бяхте Йоци щяхте да разберете (вътрешнозаводски хумор), а и защото името ми е Кати. Живи и здрави хора, още седмица и отлитам.

Missing Person(the story of something that never happened)

I do not know if I have ever been in love with a man. I can't tell for sure. Maybe I'm too young to be certain. I thought I have but that turned out to be a misfitting sad attempt to fit in. I seem to have a lot of those. Yet, lately, the thoughts of a boy I met not long ago keep circling around in my dreams, like vultures- waiting for the wounded animal to finally die. I first dreamt of him a few months ago, when he was already gone, went to the other side of Earth. I say, if he was trying to get away from me, he couldn't have possibly done a better job.(but I am not THAT egocentric) Still, you won't believe how romantic that dream back then was. I feel that, for the needs of a further understanding of my story, I need to tell you how it all started. Exactly two years ago I was a freshman at the Sofia Uni. I started off as a mind-boggingly motivated Iranian studies student. I was part of, what seemed to be, the smallest Uni group, ever. There were these two boys with whom I saw a possible friendship development. Okay, okay, maybe not just friendship. And of coarse, that is how I met one of my best friends but that is a whole other story. The four of us began communicating a lot, sharing, spending time together. Until one day the boy in question, his name is Ilia, told me I was a complete nerd and sucking-up to our tutors, for learning so much (for truth's sake, he was right!). The guy in question wears a lot of hats (which I always found categorically sexy) and when he said what he said, I took his hat, smashed it to the ground and shouted in his face. I know, I know - I was being a total child and cry baby, believe me, now I know it. Fact is, from that day on he stopped talking to me. Ilia didn't even acknowledge my presence. I can't blame him, I would have done the same thing. Truth to be said, I felt I had so much in common with him, that I knew he would never be friendly towards me again. And I was right. As a result of me-being a complete coward I never really tried to make thing better. I apologize if I get into too many details. It's just that, I never really got over what happened. Ilia was so intelligent, witty and in a perverted way just the kind of crazy I always looked for. Not to mention how attracted I felt towards him. But we haven't spoken in some two years now and still, here I am, dreaming of him. In my dreams we often hold hands and there is even no sex involved. We just spend time together and he looks me in the eyes and we talk, and laugh, and I am happy. I wonder how many more years will it take me to forget him. I don't think it's love, it feels more like a yearning for closure and intimacy. Even now I still can't muster the courage to write directly to him, telling him how sorry I am...That I didn't get to know him better. But in my dreams it always feels like he is the warmest, most genuine person I have ever met. I miss him, as if a part of my own self was torn away and he has it. I can only hope that someday he will find out just how much. Липсва...

Морските скали често приличат на хора, Затворници на времето

Дъх на море и смокини

Ако можех да снимам аромати...Ако можех да изпиша томове за една неописуема вътрешна подбуда...Ако можех да нарисувам едно пробуждане... Щях да направя всичко това, за да овековеча онези неземни мигове.
Моята първа любов не е някой човек, със сигурност не е някой мъж и (боговете да са ми на помощ)нищо не може да изтрие онези първи спомени от мътилката,която е моята памет. Моята първа любов е един малък къс земя, един аромат, който без мое знание ме е преследвал от тогава.
Първо усещам едвадоловимито ухание, нещо сладко, което гали обонянието ми и сякаш се разлива по цялата ми кожа. Кратък повей на вятъра и долитанието на тръпчивото морско ухание. Сега вече знам какво е! Онзи аромат на смокиня и море! Вървя по тесните калдъръмени улички и се чудя как е възможно да не съм го ознавала преди. Към този аромат се стремях да се върна цял живот.
Избягвам плажа, многото хора отнемат от обаянието на моя любим. Отивам там, където хората не се задържат дълго и докато вълните яростно се разбиват в закоравелите през вековете скали, аз съм хипнотизирана от безспирното движение. Като малка идвах тук и въпреки най-добрите ми усилия да разгриначвам митовете от реалността, мислено говоря на Посейдон и му разказам колко е променен светът.
Водата се забива все по-отчаяно във вдадените скали и пръски омокрят лицето ми, донесени от вятъра. Защо толкова много се срамувам от себе си? Защо все избягвам да гледам в миналото...Досега?! Моята първа любов ми дава сила и отваря очите ми за едно възможно бъдеще без съжаление и гузни погледи назад.
Ако можех да снимам аромати, щях да снимам сладкото ухание на смокиня и море, и моите крака полепнали с пясък. Ако можех да изпиша онези томове, шяха да бъдат за изненадващия напор не да започна нов живот, а да се науча как се живее със стария. Ако можех да рисувам щях да нарисувам старата себе си, но без страха от промяната.
Моята първа любов е древна и изпъстрена от безброй замлъкнали мечти. Но моята първа любов е в миналото,в моето минало, и там ще си остане.

Men are from Mars, Women are from Venus and People are not from Earth

It's old news that women are from Venus and men are from Mars. It's safe to say the era of gender differentiation is over. You are at present treading on the soft-coloured terracotta of the era of total self-absorbedness of both genders. Men are still strong, respected, respecting each other and a fable glimmer of what was once the chivalry code still resides within small amounts of the male population (on the planet). Hey, maybe even you, sitting there, are one of them last knights in shining armour standing. Thing is, nowadays, it's not so bad to be a woman. I, here by, denounce all accusations of feminism against my persona. All I am saying is there are some perks to not having man parts. I've met a lot of women who disagree. But ladies, NEWSFLASH, being a woman is sort of cool. Wanna know why?!:
1. We have a perfectly valid excuse to cry without a reason, uncontrollably east sweet and have an occasional tantrum once a month... and blame it on something else.
2. Friendship between women is often disregarded as insincere and the myth of the honorable male friendship is alive. What very few men know is that we want you to believe that. A friendship between two women (but not more) passes all boundaries, both in a good and bad way. It stays, lasts and lingers.
3. We can go in and out of beauty parlours in the day light, without being thought of as way too vain.(gays excluded, of coarse) I've nothing against well groomed men, just not better groomed than me (given daily I do spend more than an hour in front of the mirror).
4. Those innocent-wide-eyed-naive girl scenes are a prerogative and they do work, like it or not.
5. I'm sure you've all heard the expression 'girls night out'...Yeah, those are something men should be envious of.
6. Same goes for 'girls night in' - massages, sharing secrets and a guilty shared midnight-to-early-hours snack!
7. And as much as I resent saying what I am going to say, here goes nothing- High heels!...
You got my point (hopefully). Being a woman is sort of cool, which could also be said about being human (HA- love that show-the British version,of coarse). I'm almost sure being a dude rocks too. Good thing nowadays you get to choose.

A Synonym of Disaster

In my lifetime of being a socially-awkward, walking and breathing catastrophe I've had my fair share of mind-boggling situations. Starting off at the age of 4, when I, by accident, chewed a glass cup at a seaside restaurant, I knew it would be a wild ride for me- having to learn how to cope with unhealthy dosages of shame.
I won't go anywhere near mentioning all my cock-ups, just because that is almost a herculean task. Anyways, my memory has taken care of the most disastrous occasions and deleted them for good. Yet, I get those sweaty moments at a late night,when I go through my most unintentionally shameful moments.
There was this one time when I broke one of my brother's miniature airplane models. I didn't mean to, I just wanted to look at it up close. However, my accidental carelessness, always stirs up some kind of righteous family wrath, not pointed towards me of coarse. It's as if all my family walks into an episode of frenzy and they shout, swear and spit, synchronised . That's about the time, when I already feel guilty and try to find a place to hide whatever I had broken. It never really works, the hiding part. And then it was that other time when I ACCIDENTALLY set two eggs on fire,while frying them. I tried to hide my traces but it turned out smoke and flakes of soot aren't easily made invisible. As a result, my parents had a fight that lasted a week. So, you get the point.
And here I am, whining about not being trusted with, you know, things. Somehow my grandma still believes if I wash the dishes, she'll have to go out and by new ones.
You may not believe it but all of the above-said is not what I wanted to write about. It was actually that awkward moment, when you meet with acquaintances and you kiss on the cheek. The one always tries to kiss the other cheek, the other- not. And where does that leave you? Halfway through a socially sloppy tradition?! That's why I'm a hugger. Oh, I just remembered another embarrassing situation...Yep, turns out my mind hadn't taken care of them all. Well, I'll leave some of it for the next time I feel the need to openly bring shame to myself, again.

Live long and prosper, my friends. You'll need it!

Нечий живот, някога

На беседката има оставени за теб кроасани и цветя. Аз си тръгнах със сутрешния ферибот. Не мога повече да гледам собственото ни разрушение. Оставих любовта си на нощното ти шкафче. Но спокойно, има още толкова много в мен, че едва ли някога ще се оттърва. Може би като умрем...Дали тогава ще спрем да си протягаме ръце в тъмното? Оставям ти любимото ми палто, на последната закачалка в тромавия стар гардероб.Там където отивам няма да има студ. Чувствам думите неподвижни в гърлото ми, парализирани и осакатени. Иска ми се да можех да пея, за да ти оставя и песен. Притегателна и зовяща песен, с която да ме намериш в някой друг живот.
Аз си тръгвам без багаж. Но и двамата знаем, че това е невъзможно. Защото всичките споделени думи ми тежат. Искам да избягам, да почна отначало, да се преструвам, че не те познавам. Искам да си измисля нов живот и да живея без спомени за теб. Но това е само луда мечта, от онези безнадеждни мечти, които никога не се сбъдват. Опитвам се да намеря ново място, нови лица. Но ти си постоянно някъде в мен. Уж оставих на теб жаждата ми за близост, а ето, че тя ме следва като бездомно куче.
Знам, че искам да прекарам живота си с теб, но знам, че животът е твърде кратък за толкова много желание.
Ти ме докарваш до лудост. С теб забравям за всички и всичко. Преставам да се страхувам, ставам по-добър човек. Но този човек не съм аз. Нарисувах й портрет - на тази по-добра жена. Оставям ти и него, защото повече няма да я видиш.
Аз отивам някъде...Да продължа живота си. Ще ми липсваш. Изяж кроасаните с чаша топло мляко. Постави цветята във ваза. Научи се как да живееш сега. Зарових моя щит и твоя меч някъде из задния двор. Вече не са нужни. Вече можем да живеем в мир със себе си.

Песни за теб. Истини за мен. ( Хвала на Джеймс Морисън)

Някои хора лъжат за годините си, други за религиозните си вярвания. Някои преувеличават постиженията, повечето най-често преувеличават себе си. Аз не се преувеличавам. Подобно развитие доста би ме притеснило. Аз се лъжа. Казвам, че не съм лъжкиня, че никога не подвеждам другите. Това може да е истина. Но какво, в името на всяка смисленост, е истина? Някакви думи, на които избираме да вярваме. Инкрустираме ги някъде дълбоко в себе си и после водим самотни кръстоносни походи с тях. Нашите истини! Ще спрем ли някога да се лъжем? Ще си признаем ли най-после, че нашите истини са само крепости. Изграждаме ги някъде дълбоко в себе си, за да се крием там. Защото е по-лесно да вярваш, когато се чувстваш защитен. Може би затова хората рядко се стремят да оспорват самите себе си. Поставяш под въпрос истините си, завърташ ги, поглеждаш ги отблизо и се оказва, че никога не са БИЛИ.Тогава оставаш беззащитен и вината е изцяло твоя.
Голямото светло Утре не винаги е светло. Почти никога не е голямо (споделям от личен опит). Но винаги е Утре. Сещаш се - онова животопроменящо нова начало, което ти дава тласък да си намериш нова истина.
Доскоро аз бях своята собствена истина. Крепостта ми, обаче, се срути и за едно мъчително бавнолетящо време аз чаках своето Утре. Започвах отново и отново да си строя истини, но всяка сутрин всичко от предишния ден бе сринато до основи. Гонеше ме някакво усещане, че до края на каквото и да е това, в което се измерва животът, всяко утро ще е kота нула. Решението?! Просто е! Не заспиваш, не спираш да строиш за през нощта, осветен от еко-лампите на съзнанието си. Ако до този момент в метафоричната тирада за истините си се изгубил, временно пребиващи, не се плаши! Това, което казвам по моя отвратителен, криптиран, предназначен за Избрани начин (ТУШЕ, Жена!) никак не е животорешаващо. То е животоулесняващо и някак глуповато едновременно.
Едно време много си падах по едно мургаво момче със странен афинитет към лилавата цветова гама. Може би, защото ми изглеждаше като голям Милка шоколад (sugar-addict!). Истината , така де - моята истина- сега е, че няма истини и всичко е една голяма истина...
Плюс!: Внимавайте от момчета с афинитет към лилавото. Shitasses and Wankers- Aren't we all?

Падащи звезди

Една падаща звезда. Само няколко части от една кратка секунда - щастие и после онова закъсняло отчаяние, че няма време за желания. Чусвтвам се като Артър Дент за първи път на Сърцето от Злато ( онзи космически кораб с невероятностен двигател) - чаят с мляко изобщо не е чай и не знам дали някога изобщо отново ще вкуся такъв. Съжалявам колко бавно работи мозъка ми. Ако можех да мисля по-бързо от средностатистически Хомо Сапиенс, сега вече щях да имам едно изпълняващо се желание на път. Втора падаща звезда. Отпивам още от чашата си бяло вино и ми се иска да се удавя в дъното и. Пак не успях да си пожелая нещо. Но се сещам какво бих си пожелала ако отново видя. Това ми се струва обаче невъзможно. Не съм чак такава късметлийка. Трета. Усмихвам се доволно на себе си. Разбира не си пожелавам нещо глупаво, физическо и материално. Зная, че с напредването на вечерта, виното, което така експедитивно пресушавам, ще ми помогне да забравя материалното ми мизерстване. Решавам, че щом имам вино нещата не са толкова зле. Четвърта падаща звезда. Избухвам в гръмогласен пристъп на смях. Продължавам на ум да си повтарям трите думички, които са моето желание. Колко глупав и детински е страхът да ги кажа на глас. Пета! Допивам чашата и си сипвам останалото в бутилката. Спокойна съм, има още една в хладилника. Качвам босите си крака на парапета и усещам студения въздух от гората по тях. Опитвам се да се скрия в нощта. Благодаря се, че само звездите са ми съучастници. Те не обичат много да говорят. Шеста! Три думички, изпивам виното наведнъж.Вече мога да усетя топлите пипала на алкохола, които се разтилат по цялото ми тяло. Езика ми скоро ще стане по-тежък. Тъкмо няма да има опасност да кажа думичките на глас. Седма! Осма! Девета! Десета падаща звезда! Осъзнвам, че не правя нищо друго освен да повтарям думичките наум. Облягам главата си на облегалката на мекия стол. Звездите като че ли ми казват "Здрасти!" Най-накрая! Аз от толкова години поздравявам тях. Единайста и дванайста падат една след друга. Като двойка зайчета, които палаво се гонят. Усмихвам се широко. Вече знаех, че скоро ще видя тринайстата. От изток светлинната зараза се разнасяше. За последен път пропявам трите думички. След толкова много повтаряне обаче, те вече не ми се струват толкова примамливи. Винаги гоня щастието. А звездите тази вечер ми казаха, че то само идва при мен. Има разлика между тичането и бягането. Вечер аз бягам от самотата, сутрин тичам към вечерта. А нощем споделям време с падащи звезди...

It feels like home (confessions of a non-existentialist)

Life is a pile of crap. It smells like crap, sometimes. Other times it smells like the beautiful man, that you want in your pants. Life also seems to be filled with other people, who just sit around, enjoying telling you how to live your life better. Oh, no! That sentence is too long. And I have been told my whole life I shouldn't write them as long. I am truly sorry about the feel of globalization in the above sentences. I wanted to say "my life". My life is also a song, one very long, melancholia-filled song. And it is filled of people, who always tell me what to do. Not that I listen. My life should be filled by my own mistakes.
I don't know what to write about any more. Do I seem egocentric writing about myself? I don't even need the answer to that one. I can write about fear, or keep blubbering about how breathtaking the clouds on a rainy day are. But would you want to read about that? My truth to be told, I think people don't do what they do in order to be happy, not any more. It feels like happiness is most loved, when around the corner from it. Something terrible has happened to all of us, to some of you, and to me, and now we don't know how to live with happiness. Maybe our idea of self-worth suffered such a sick transformation, that we now believe we can only win it over, locked in the cage of demeaning, inhumane tortures.
What always fails to be said is that self-worth can't be won over, same goes for happiness. Those are not a foolish chimera, they are here, they are now. Only the sorry-ass cowards choose to be miserable. 'Cuz it's easier that way. You can always be miserable. Just as you can always choose to be happy. I promise one day to stop writing and my words would be "So long suckers!" But for now I chose writing, because it feels like home, it feels like happiness.

Съквартирантство(Трудната история за едно почистване)

-Надя, къде, по дяволите, е другият чорап?!
-Откъде да знам, къде е шибаният мръсен чорап! Да не съм агенция за мръсни чорапи!
-Ти ми даде проклетият един чорап! - усещам, че кръвта ми почва да къкри някъде около слепоочието ми. Не че 'ше да оставя гневът да ме заслепи, но може би има опасност да ослепя некадърната ми приятелка.
-Дори не си и помисляй да излезеш от тая баня преди да си изпрала всичко!- Надя не е от най-демократичните персони, даже е открито деспотична. Жалко, че когато заживяхме заедно все още вярвах, че аз съм търпеливата.
Хазяйката ни ще бъде тук след 20 минути, а ние не бяхме чистили апартамента от предишното и посещение. Никак не се гордеем с това, но не оставяме такива подробности да ни прецакат настроението.
Отивам до вратата и изкрещявам от вътрешната страна на банята:
-Ако не почистиш масата, преди да изляза, заклевам се в любимия ми сутиен, ще си тръгна и после ще си намериш друга будала когато леприконите танцуват хоро.
-Нямам търпение да видя огромния ти задник на излизане.- стори ми се , че чух и злобно съскане на края на това някак обидно твърдение.
Ние имаме начин да се справяме с напечените ситуации. Да, странен, извратен и сбъркан начин, но действа.
Стоварвам мокрите чорапи върху мизерното ни просторче до малкия, мръсен прозорец в кухнята. Старая се да е възможно най-шумно,ей така, за да подразня Надя. Слава на боговете, масата е чиста. Никак не ми се иска сега да се местя.
Старата чанта, позната още като наша хазяйка, идва и остава доволна от видяното. Спасени сме, до следващия месец.
-Признай си, че 'ше ти липсвам ако си тръгна. - Стрелвам Надя с поглед. Странни са тия неща приятелствата.
-Да, да...'Ше си призная като видя ония леприкони, за които говореше!

А кои са твоите приятели?

Като малка исках да имам много приятели. Спомням си как вярвах, че това би ме направило много по-щастлива и пълноценна. Едва ли тогава съм осмисляла добре смисъла на "пълноценен", но не бях и някое тъпо недоносче. Виждах как в училище момичетата ходеха по двойки и толкова много исках и аз да си имам най-добра приятелка, че дори съм плакала по този повод. Е, аз не можех да плача когато бях дете, по-скоро ревях и хлипах, доста(добре, брат ми, ти печелиш). Най-лошо беше през летата. Братовчедите ми, близнаци, идваха от другия край на България и прекарвахме цялото лято заедно. Разбирах се по-добре с братовчед ми, боговете да го поживят. Братовчедка ми винаги беше в заговорнически съюз с брат ми. Спомням си, че правехме доста луди неща. И все пак, през цялото време, аз исках да съм най-добра приятелка с братовчедка ми.А тя постоянно опяваше за своята най-добра приятелка. Идея си нямах кое е това момиче, но изпитвах огромна неприязън към нея. Да, да, аз съм ужасен човек.Съдете ме!
В края на едно лято, трябва да съм била на 9, когато Нади, братовчедка ми, си тръгваше аз се разплаках и казах, че искам да съм нейна най-добра приятелка. Бузите ми още горят от огъня на срама при този спомен. Тогава Нади ми изглеждаше толкова мъдра, толкова по-пораснала от мен. Тя ми каза, че ние не може да сме най-добри приятелки, защото сме братовчедки. Този спомен се е запазил в базата ми данни под етикета "Край на периоди". Горе-долу по онова време престанах да казвам на глас колко много се нуждая от приятели. Аз пораствах и докато стоях петък вечер сама вкъщи, братовчедите ми също растяха и имаха големи компании от приятели, с които да излизат. Така и не престанах да се състезавам с тях, без да осъзнавам, че подобни състезания са невъзможни.
Вече все по-рядко се обвинявам, че не съм била част от някоя шумна приятелска компания. По-важното е, че сега почти винаги се смятам за пълноценна и сама. По няастоящем гледам на хората повече като на отделни вселени. Понякога се срещаме и се привличаме. Споделяме, преживяваме, разочароваме се, отдалечаваме се и после както става с вселените, порастваме. И продължаваме нататък.
За Приятелите, на коите си струва да разчиташ няма етикет. Хората имат тенденцията да разочароват другите хора. Но ако им позволим, дори за кратко, могат да направят живота ни къде къде по-добър.

Колелото ли се върти? Или ние около него...?

Абсурдно подвързванe на книги и потропването на мъжки обувки. От отворения прозорец на стара къща долита звукът на последното радио-предаване за деня. Някъде още по-надалеч, мъж обещава на знойна красивица доживотната си любов. Отживели гаранции и познати трепети. Последният автобус за големия град заминава малко преди залез. След това вече никой не идва или отива. След това е ред на споделена вечеря в просторната къща на някой голям род. Никой не бърза да си легне, макар привидно всички вече да са прибрани по домовете. Часове след полунощ куче лае по малдеж с разпасана риза, тъкмо измъкнал се от прозореца на младо момиче. Тесните павирани улици денем лъщят от обшоградските тайни. А нощем, когаго се зараждат нови тайни, само местният художник ги чува. Той тогава твори, вдъхновен от ренесансовата хубост на нахъсаните младежи.
Петлите пропяват, котките се бият и обичат. Последните замеделци отиват на полето, накатерили се по малките си скутерчета. Някъде под сайванта натрошени спят каруците им.
По главната улица, като привидение от любовен роман, градската красивица отива до магазина, а после в малката библиотека, където се крие до обяд. Не толкова красивте девойки се скупчват на групички, докато отиват към автобусната спирка. Кикотят се и безуспешно крият интереса си към зализаните момчета, които ще си пробват късмета на стоп.
Някъде отвъд звука на църкованта камбана , отмерваща пладне, се чува тиктакане. Но трябва много да се заслушаш, за да го чуеш. То успешно се примесва с ритъма на малкия град, все едно е част от него. Но не е. Тиктакането отмерва времето до края. Докато един ден не спре и тогава другите звуци вече няма да ги има. Ще има потропвания на багери и тътен от метро. Пак ще има хора, но те няма да се познават. Пак ще има живот, но вече няма да е същото.

A good book?-A day in the life...

I need a good book!- Everybody needs a book, Kathy. Some people are more of the modest type- they just want a good life instead. So are you saying it's easier to stumble upon a happy,relatively careless existence, than to actually read a good book once in a while? - No one really has the right to be that judgemental, when it comes to things as abstract as literature.
Why do you need a good book?- I don't know any more. I need a glass of good wine. To send me with a calm mind to my fancy dreamworld.
You should have seen those fields today! You should've been there with me today. People dream of a heaven. But I saw heaven today and it was earthly, real. Those golden, yellow fields. Left alone at the mercy of the cruel sun and the sun made them complete. It brought to them those glorious brief moments of earthly perfection, just before the harvest. It was perfect how every wheat ear absorbed and reflected the light at the same time. Hundreds of them, dancing to the soft rush of the summer wind, singing their mute chants, singing to the soul.
So do you want to read a good book or write one?- I don't know if I'll ever be that demented as to write another book, again.The fear of being rejected, squared. Maybe I wanna make a good book out of my life.- So tormented, dramatic and heartbreaking? - Is that a good book to you?- I don't know how my criteria is going to change in the future.- So the one with the surprising end twist? Just don't let it be predictable. - So far, so good.You know, there are tons of good books out there, waiting to be red...
So we'll have tons of nights with good books and fine wine? - And cool night breeze, and the stars?- That sounds a bit predictable but you have the advantage of the mentally challenged young woman at your side. - I drink to that, Kathy!
-Slainte!