and another thing...

-Аз незнам какво мисля за себе си! Може би е така, защото обръщам цялото си внимание към всичко останало, освен към това какъв човек съм. И се случва така, че някой ми казва нещо за самата мен и аз се намирам изумена...Защото аз самата не съм се замисляла преди.
Знам името си! Но то понякога ми е чуждо, сякаш, казвайки го на глас, не назовавам себе си...
* * *
-Харесва ми колко мъчително лятото се отскубва от възприятията ни. Полянките в любимия ми парк до скоро бяха изпълнени с цветни редове. Сега цветята са изгорели и трупчетат им лежат навсякъде, а аз лежа върху тях.
-И докато вчера блеях към озадачавашите перести облаци над главата ми и слушах твърде обезпокояващо любимата ми музика, три кучета се поразтъпкаха отгоре ми. Облиза ме хубавичко и се върнаха при стопаните си. Обожавам кучета. И как само си пасваха с изгорелите цветя и прегрялата трева...
* * *
-Искам ми се да съм от онези хора, които не съжаляват за нищо, не гледат назад и винаги са сигурни, че са взели правилното решение. Да, може да се преструват. Но, пусти да са, добре го играят (може да се занимават с актьорско майсторство или да са умели режисьори на собствените си спектакли). Аз не мога. Съжалявам, лутам се из вече позабравени грешки и така и не спирам да се обвинявам... И да се самонаказвам.
* * *
-Ами ако остана сама?! Знам колко е глупаво да го казвам. Но не се ли страхуват всички хора от това?
-Тези пердета имат нужда от пране. Но така или иначе ще съм тук още само малко. Не ми се иска да ставам дребнава. Дали когато си тръгна някой ще почувства липсата ми. Дали ще оставя празно място, което поне за малко да бъде нечия зееща дупка? Знам, че ти ще оставиш такава празнота, Далия!
-Толкова много съжалявам - че те държа тук, че не можеш да се развиваш. Не мога да намеря думи, с които да почна да се извинявам. На теб, че те държа затворничка на нуждата си. И на себе си, че ти се цвете, а аз толкова много те обичам...