Чудя се дали и другите хора, с които споделяме едно и също walking space се чувстват по същия начин - неуверени, забити в мисли за екзистенциалната помия и объркани, много объркани. Ами ако се окаже, че днес съм подминала на улицата мъжът( или жената - кой знае!?), който може да ме направи щастлива. Дали някога отново ще имам шанс да се доближа толкова до нещо, толкова желано. Ами ако се случи така, че аз никога не си повярвам достатъчно, за да бъда по-щастлива, отколкото съм очаквала. Ами ако животът се изчерпва само с обаятелно безумните и наивни мечти, а всичко друго е наложителна сивота...
Никой не може да ме разубеди, че не съм сама в тези си запитвания. Но тези "ами ако" може би стават твърде много и прекалено досадни. Следните звучат глупаво, но и идентично - "Ами ако падне астероид докато си ям обяда и умра, преди да си изям десерта; Ами ако си сложа обувки на токчета, падна и си счупя двата крака; Или едно мое любимо- Ами ако падна през прозореца, докато чистя прозорците и се разпльокам на двора пред блока..."
Личната истина, която реших да изповядвам в качеството на персонализирана религия, е, че нищо никога няма да ти се случи, ако само се питаш! Не се питам дали да ям сладолед, купувам си. Както е и факт, че не се замислям много дали да си купя някоя финтифлюшка. А може би е и мини-проблем, че не мисля много какво говоря( но пък е забавно да се държиш като болен от вербална диария). Друго искам да кажа и се отплесвам в обяснения ( за което не се извинявам, защото си е ваш проблем). Да се държиш и постъпваш необмислено е полезна анти-скука/анти-стрес/анти-заплес терапия, не за всеки и не винаги. Но съм склонна да мисля, че ако повече хора я практикухава по-често щеше да ни бъде много по-шарено и по-плашещо, разбира се!
No comments:
Post a Comment