Днес пак изгубих самоконтрол. Казах твърде много от нещата, които наистина мисля. Това е добре, биха си казали някои невежи. Ама никак не е добре, когато искреността е нещо като анти-материя за устоите на общественото поведение. И това вдига на квадрат утежненото положение на една личност, страдаща от вербална диария (АЗ!)
И стените имат уши, и въздуха има очи, и всичко е една голяма, зле обзаведена къща на риалити формат. А аз играя по правилата на друга игра ( все едно това вече не сме го установили). Дори не мисля, че става дума за правилното място за мен или не. Това несъответствие си е с мащабите на Теорията за хоризонта на събитията. За всички странични наблюдатели аз така и не достигам до хоризонта, а аз пък преминавам успешно същия хоризонт в положителната безкрайност от време.
Един от ефектите на вербалната диария е, че нищо (почти) никога не звучи така, както е звучало в главата ти...ми, моята (обърках се). Би ми се искало да вярвам, че след толкова много недоразумения ще се науча да си затварям плювалника. Но за да бъда максималко искрена ще кажа само, че плювалникът е несломим като парен локомотив.
Та, днес като се изпуснах (вербално), казах много истини. А тези истини, като всички останали, нараняват. Не ми се искаше да се изправям пред почти трансцеденталния проблем за удобната лъжа, не-истина. Но май е неизбежно, защото ми се налага да приема, че ако съм честна няма да имам много фенове. Това не ме е спирало досега, защо да ме спре сега?...
Ако искам въобще някога да пасна някъде, по някое време ще ми се наложи да играя и по чужди правила. Още не съм решила дали си струва. Но пък просветлението си е просветление, заедно със своите светлинни замърсявания...
No comments:
Post a Comment