Делнични беседи

-Защо ме остави?!
-Бях слабохарактерна, изплашена и твърде млада!- ръцете й леко трепераха, а погледът й беше дръзко вперен в младите очи.
-Това не те оправдава. Надявам се добре го знаеш.- Той не бе на повече от 20 и точно във вихъра на новопридобито чувство за сила и надмощие.
-Да, но сега съм тук!- тя намираше във всяко едно негово изражение нещо от себе си и това събуждаше у нея още неочакван страх.- Позволи ми да ти помогна!- парещо усещане се настани в гърлото й и не й позвиляваше дори да преглътне.
-ТИ! Да ми помагаш! Благодарение на теб съм тук!- той се ипрзви на крака и разби в пода дървения стол, на който преди секунди бе седял.- Ти си безсърдечната кучка, която заряза едно малко бебе в кофа за болкук! А аз съм боклукът, който се друсаше, за да забрави колко е мизерен животът му!
Тя не можеше да отговори. Мозъкът й бе изключил всички функции, а сърцето бе заседнало като буца в гърдите й. Беше един от онези моменти, в който си безсилен пред съвършено грешно решение, необратимо и с последици, твърде тежки за понасяне.
-Но ти си мое дете! Ти си мой син!- тихо се изниза от устата й.
-И какво значи това за теб! -той се изсмя грозно насреща й- Пет пари не давам за разкаянието ти!
-А за своето? Колко ти пука за твоето разкаяние?
-Няма за какво да се кая. Направих това, което беше нужно.
-Ти си убил бременната си приятелка!!!-тя също се изправи гневно и втренчи поглед в неговия.
-Спестих на света още едно бебе в болкука!- без капка съжаление каза той, някак нехайно.
-Ти си чудовище!-едва чуто прошепна тя.
Очите му изневиделица се напълниха със сълзи и блъскайки се в стената, се свлече на пода.
-Може би е по-добре и аз да умра!-едва успя да каже той през сълзи.
Тя преглътна стойчески и бавно пристъпи към него. Наведе се до него и полека, внимателно обгърна раменете му. Той не реагира, погледът му блуждаеше по сивата стена - като пеперуда, която се блъска в неонова лапма. Тя събра кураж и го прителги към себе си и двамата заплакаха:
-Ти си мой син...