Някога имали ли сте от онези дни, в които нищо не ви се струва наред. Сякаш времето е започнало да тече наобратно и виждате как всяка една опорна точка смисленост си отива. Е, не че аз попадам на такива дни постоянно, но едно ще ви кажа - Адски е плашещо!
Започвам да се чудя, защо реших да уча. Питам се какво наричам "у дома" и дали това не е прекрасна заблуда за моето съзнание. И тогава ми става ужасно мъчно за предишния ми живот, за предишните семпли моменти. Не искам да бъда грешно разбрана - Аз не съжалявам за решенията си. Но това не ми помага когато се чувствам на грешен път и ужасно окъсняла. Имам смътните съмнения, че става дума за класически синдром на "Човешко същество по средата на екзистенциални лутания". И все пак не съм до там пропаднала, че да се отъждествявам с множеството. Не се имам за кой знае какво, но множеството доста пъти ми е показвало, че не сме от един сой.
За да се върнем на пъвроначалната ми тема, мисля, че всеки, четящ това трябва да знае за мен едно: Аз никак не съм от хората, които могат да зарежат всичко постигнато и да отидат другаде, А това драматично се сблъсква с най-свидните ми планове. На вид може и да съм от хипарските особи, с афинитет към константната промяна. Но аз обичам своите рутини: душът преди лягане; обличането преди излизане; книга преди заспиване. Простите неща, които върша всеки ден ме правят по-щаслтива отколкото предполагам. И страхът да се окажа някъде, където всичко ще е различно, ме подтиква да изпитвам почти първичен страх.
Добре разбирам, че животът всекумо константно се променя. Но аз не искам много. Само едно уютно местенце в огромната, цветна и прекрасна какафония, наричана свят. Място, което да наричам свое, където да мога да пиша. Иска ми се да бях по- авантюристка. Да бъда секси смела и безтрашна, но никой не е. Това са само фасади за залъгване на противника. В крайна сметка най-човешкото чувство май е това да се страхуваш от неслучилото се. Абсурдно, а?!
No comments:
Post a Comment