Дали сега да проявя, като от негатив, моите иносказателни неразбории, онази нелогично-хармонична кавалкада от мечтания. А дали не е по-добре да анализирам нечий друг живот, просто защото е по-безболезнено?
Съседите ми имаха луд скандал, докато се приготвяха за дискотека в два и половина посред нощ. От тях ме разделя само картоноподобната пластина, служеща за дръб на гардероба ми. Колко тъжен гръб! Девойката крещеше истерично и сигурно си е избирала дрехи, защото я чувах сякаш си правим частно суаре. После чух как ключ се врътна и затракаха токчета. Какво като са скарани. Те са млади. Трябва по цяла нощ да се запиват някъде; да се чукат в обществени тоалетни; да намерят пари за следващия купон, а и самия купон да открият.
Може да звуча цинично, но не е като да лъжа за нещо. Реалността, в която ми се налага, по принуда, да живея е точно такава, ако не и по-цинична, груба и грозна. А по принуда аз съм в нея, зашото доброжелатели ме светнаха, че не мога вечно да си остана мечтателка. Е, мога, разбира се, но този лукс идва с големи сметки за специализирана психиатрично-болнична издръжка.
Или, може би, си въобразявам всичко това. Сега всъщност аз не пиша, а ти не четеш. А всички се намираме някъде другаде и това е само сън, заблеяна частица безвремие. Кой може да ми гарантира, че е другояче. Не е ли по-логично абсурда на реалността ни да е измислица?! Всичко красиво и чисто рано или късно се изгубва из мръсотията на мислите.
Поне три пъти на ден се щипя, в опит да се събудя. Но не се получава и като в много лош кошмар нещата стават по-лоши. Помага ми, обаче, да знам, че някъде другаде имам, ще имам, или съм имала друг живот. Нима някой може да се съмнява?
Туше, неверници!
No comments:
Post a Comment