Отпечатъци

Мой добър приятел веднъж ми каза, че всички хора се чувстват понякога по един и същи начин, но защото хората са толкова различни, такива стават и емоциите.
Тази сутрин отидох с дядо ми да купим хляб. Не беше като едно време- миризмата на прясно изпечен хляб от старата хлебарница я нямаше. Нямаше я и хлебарницата, а леля Данче, която месеше хляба, сега се е прехвърлила на бизнеса с вестници и списания. С дядо ми купихме хляб от близкия хипермаркет( някак не ми звучи сантиментално) и се прибрахме през малкия градски парк. И той не е същият. Сега там е опасно за деца, пък и за възрастни. А съмнителен мускусен аромат на човешки течности се разстила по затънтените, някога романтични, местенца.
Но има едно нещо, което си остава същото и винаги ще си остане. Разумно е било от моя страна да си избера град точно до планината. Тази планина, хълмовете, меката палитра на есен...Те продължават да бъдат мои. И аз се чувствам точно така, както се чувствах и преди, когато ги погледнех. Тогава не знаех как да овладявам емоциите си, как да ги изливам и претопявам в думи.
Като дете обожавах легедните за обитавани от духове места. Спомням си един доста странен ден, в който бях оставена на грижите на по-големия ми брат. Той, като гиржовно отговорно лице, ме взе със себе си, когато с приятелите му отидохме в недостроената нова болница. Сградата беше доста зловеща и аз бях постоянно бомбардирана от истории за умрели там работници. Добре, че носех огромното си плюшено мече Джордж със себе си! Качвахме се по незакрити стълбища и надничахме в асансьорните шахти. Всичко беше добре, докато някой не се провикна, че видял някакви червени очи и всички се затичаха надолу. Леле, тия момчета доста пищяха. А аз бях последна( разбира се)- малката сестричка с плюшеното гризли. Ако нещата се бяха развили по малко по-различен начин сега и аз щях да бъда легенда.
Спомените за тези емоции винаги ще ги има. Но ще има ли отново някой, който да се чувства по този начин?...