На полигона на самотата

Искам поне един смелчага да се изправи и да си каже, че не го е страх от самотата. Но не вярвам да ми се случи в скоро време. Но не защото няма смелчаци, а защото ВСЕКИ се страхува да остане сам. Но като някой, който винаги е бил сам, ще споделя, че никак не е страшно ( или може би е и аз имам изкривени представи за реалността). Поне както аз го виждам, да си сам не е страшно, защото никой не те обича. Става наистина тръпкополазващо, когато се притесняваш да останеш САМ със самия себе си. А знаете ли колко е страхотно!? Да усетиш страха от неизвестното пред теб и да знаеш, че трябва да се справиш с каквото и да дойде - САМ! Това е прекрасно, вледеняващо и ужасяващо, вдъхновяващо и тъжно. И едва тогава идва истински тъжното и опияняващо - да осъзнаеш с пълна сила колко много не просто искаш. Не желаеш! Жадуваш за близост, страст и отдаване както осъден на смърт жадува за още глътка въздух, както мъж желае жена, както жена иска да бъде нечия!...
И както си стоя и чакам следващия влак в метрото или се губя из блъсканицата от нищо неподозиращи непознати, не ми оставя друго освен да се потопя в самотата си. По свой собствен, мазохистичен начин й се наслаждвам... И тогава си крада щастие - грубо и криворазбрано!